Игра на светлосенки
Столичният град обича нощта. Той често я украсява с изкуствени светлини от реклами и улични лампи, а понякога дори с живи огньове. Прави това с надеждата, че тя ще се почувства по-уютно и ще забави тръгването си поне още малко. Нощта също харесва града и се опитва да играе с примамките му по всевъзможни начини, за да достигне по-близо до хората. В една такава нощ, светлините на улицата се отразяваха върху прозореца на тъмна стая. Опитите им да влязат в нея се превръщаха в причудлива игра на светлосенки. В стаята, една жена, със странното име Жанетина, седеше на удобен фотьойл и наблюдаваше театъра им, който се отразяваше върху стената срещу нея. Тя се замисли. Нима животът не беше игра на призрачни видения, в която има и участници, и зрители? Въпрос на личен избор, а понякога и на наложени обстоятелства. Жанетина си припомни събитията от последния месец и сенките се спуснаха върху лицето ù, за да грабнат нейната история и да я претворят в следващото си представление.
* * *
Всичко започна в онази съботна утрин, когато слънцето влезе през прозореца на Жанетина. Направи го с припряността на млад човек, който наскоро е открил своята собствена индивидуалност и нямаше търпение целия свят да научи за нея. Жанетина се усмихна на слънцето, на съботата и на себе си. Този ден беше само неин и можеше да прави каквото пожелаеше. Изпита съжаление към омъжената си приятелка Яна. Представи си я – разрошена, облечена с евтин анцуг, хванала прахосмукачка в една ръка, а с другата се опитва да издърпа едно от децата си, скрило се в най-прашния ъгъл. Спря до тук. Защо ù трябваше да мисли за всичко това? Тя нямаше такива грижи – парите ù бяха достатъчни, за да плаща на фирма за почистване, а децата не бяха това, което очакваше от живота. Тя намираше удовлетворение отвъд спокойствието на домашния уют. Голямата страст на Жанетина беше фотографията и в частност, нейния фотоапарат – единствен и незаменим. Любовта им беше споделена – той никога не ù изневеряваше и винаги откликваше на желанието да снима точно това нещо, точно в този момент и точно по този начин. Не мястото, а мигът беше от значение и за двамата. Странната двойка обичаше слънцето и съботите, защото тогава не бързаха за никъде. Те участваха в живота по единствения правилен за тях начин – като запазваха онези мигове, които нямаше да се повторят никога.
Тази събота Жанетина и нейният приятел тръгнаха по жълтите павета на столицата. Беше учудващо тихо и чисто. Жълтото на уличната настилка ù напомни за прииждането на златната вода във вълшебната река от приказката за Златка Златното Момиче. Жанетина взе своя приятел в ръце, целуна го и настрои фокуса за снимка. Точно щеше да снима, когато се подхлъзна и падна по очи. Незнайно откъде появили се, някакви хора се затичаха към нея. От всичките ù страни се чуваха гласове.
- Госпожо, добре ли сте? Госпожо, кажете нещо.
- Не я пипайте! Нека изчакаме идването на линейка.
- Да, права е. Да не стане така, че да я осакатим, вместо да ù помогнем.
- Госпожо, чувате ли ме? Не се тревожете, линейката ще дойде всеки момент.
- Фотоапаратът ми... здрав ли е? Къде е? – беше единственото, което промълви Жанетина.
- Бълнува. Горката!
- Съжалявам, госпожо, счупен е. Нищо, вие сте по-важна.
- Не-е-е!
Пред очите на Жанетина причерня. Вълшебната река беше сменила златната вода с черна и я заливаше с усещането за безпомощност. Воят на линейката я извади от вцепенението, в което беше изпаднала.
- Моля Ви, помогнете му на него. Аз съм добре – каза Жанетина решително, когато току-що пристигналият лекар се надвеси над нея.
- За кого говорите? Някой знае ли за кого говори пострадалата?
- За фотоапарата си. Сигурно е от шока...
- Оставете това на нас.
Жанетина не искаше дори да знае какво се случва с нея. Единствената ù мисъл, докато правеха рентген, ехограф и други изследвания, а по-късно – докато я гипсираха, беше за нейния любим. Дори при вида на разтревоженото лице на Яна не можа да си спомни кога е дала името и телефона ù. Знаеше само, че преданата ù приятелка беше до нея и въпреки голямата си заетост покрай децата и семейството, щеше да остане на нейно разположение колкото е необходимо. Когато влязоха в апартамента на Жанетина, тя помоли: „Скъпа, не мога да ходя с този нов „тоалет”. Моля те, върни се на онова място и събери парченцата, които са останали. За мен е важно.” Яна не задаваше излишни въпроси. Тя само искаше да помогне и хукна веднага. Колкото и да бързаше, вече я бяха изпреварили и тя не можа да изпълни молбата на Жанетина. Въпреки, че не беше много богата, Яна влезе в един магазин и за неин късмет, успя да купи същия модел фотоапарат. Жанетина благодари сърдечно, но така и не отвори кутията.
* * *
Тази нощ, когато светлосенките изпълняваха своя спектакъл, Жанетина извади новия фотоапарат и без да влага емоция, просто снима. Резултатът я накара да се усмихне – за първи път от онази съботна сутрин.
© Весислава Савова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Маги, а ти с душа си го прочела. Дочка, интересна гледна точка. Благодаря и на вас за това, че отделихте време и ме удостоихте с внимание.
-
Някой беше казал, че почивните и празничните дни са изпитание за самотниците.И точно тогава имаш нужда от домашен любимец (дори и неодушевен)
-
нежно...тъжно...
усмихнох се и се натъжих...за ценностите в живота.
нежна и чувствителна е душата ти...написано с душа... -
Силви, след като си се усмихнала, не всичко е загубено.
Веси, благодаря ти за оценката. Нели, зарадвах се на коментара ти, защото посланието, което "закодирах" в разказа беше точно това и фактът, че си го усетила, е доказателство, че съм се справила не зле в това отношение. Миа, избрах тази малка игра по отношение на формата - да започна от края и ти благодаря, че си прочела още веднъж, преди да ме отречеш. Иначе, както знаеш, нося на критика, когато е градивна. Макро, благодаря и на теб за високата оценка, а за да ми простиш първия куплет на онова "стихо-блудство" за преобразяването, моля те прочети предпоследния куплет и се посмей с мен на последния. Грег, щом ти - некоронованият цар на сравненията - казваш това, аз мога само да ти стисна ръката с признателност. Светли, за малко да те пропусна, прощавай. Усмивката на Жанетина ... Трябваше да бъде за Яна. Дали е намерила сили? Феичка, тези ценности, човек или ги има, или не. Ти и всички други коментирали, за щастие, сте от първите.
С уважение към времето, което отделихте,
В. -
За жалост Нели е казала всичко, което мисля по въпроса. Лошо. Аз само ще добавя, че имаш едно много добро сравнение, за което благородно завиждам. Как пък не се сетих аз за него.
-
Всичко е в усмивката! Дори надеждата, че някой ден играта на светлина и сянка в душите ни ще ни направи по-добри приятели. Страхотен разказ, Веси! Сърдечни поздрави!!!
-
Много интересен разказ! Замисли ме за истинските ценности!
-
Прекрасен разказ, Веси! Абсолютно подкрепям коментара на Нели. Понякога се привързваме към вещите повече от необходимото и някой ,като теб трябва да ни го напомни.
А за първата част на стихотворението"Преобразяване", никога няма да ти простя.НИКОГА!!! -
Аз видях живота на Твоята Жанетина под друг ъгъл. От ъгъла на самотата. от ъгъла на човека без семейство. Когато всичко е наред, едва ли си даваме сметка, че сме сами. разбираме го ,когато се случи нещо с живота ни.
Колко е жалко, най-близкото и най-любимото ти същество да бъде една неодушевена вещ! Не приятелят,с който е на разходка, а фотоапарата, превърнат почти във фетиш. За радост ли е или не,но вешите са заменими, но хората - не. Жанетина би трябвало да цени Яна много повече от фотоапарата. Но ,животът е по-сложен отколкото изглежда... -
Познавам това усещане за привързаност... И когато прочетох, аз също се усмихнах... Поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
