Игра на светлосенки

       Столичният град обича нощта. Той често я украсява с изкуствени светлини от реклами и улични лампи, а понякога дори с живи огньове. Прави това с надеждата, че тя ще се почувства по-уютно и ще забави тръгването си поне още малко. Нощта също харесва града и се опитва да играе с примамките му по всевъзможни начини, за да достигне по-близо до хората. В една такава нощ, светлините на улицата се отразяваха върху прозореца на тъмна стая. Опитите им да влязат в нея се превръщаха в причудлива игра на светлосенки. В стаята, една жена, със странното име Жанетина, седеше на удобен фотьойл и наблюдаваше театъра им, който се отразяваше върху стената срещу нея. Тя се замисли. Нима животът не беше игра на призрачни видения, в която има и участници, и зрители? Въпрос на личен избор, а понякога и на наложени обстоятелства. Жанетина си припомни събитията от последния месец и сенките се спуснаха върху лицето ù, за да грабнат нейната история и да я претворят в следващото си представление.

                                               *          *          *

     Всичко започна в онази съботна утрин, когато слънцето влезе през прозореца на Жанетина. Направи го с припряността на млад човек, който наскоро е открил своята собствена индивидуалност и нямаше търпение целия свят да научи за нея. Жанетина се усмихна на слънцето, на съботата и на себе си. Този ден беше само неин и можеше да прави каквото пожелаеше. Изпита съжаление към омъжената си приятелка Яна. Представи си я – разрошена, облечена с евтин анцуг, хванала прахосмукачка в една ръка, а с другата се опитва да издърпа едно от децата си, скрило се в най-прашния ъгъл. Спря до тук. Защо ù трябваше да мисли за всичко това? Тя нямаше такива грижи – парите ù бяха достатъчни, за да плаща на фирма за почистване, а децата не бяха това, което очакваше от живота. Тя намираше удовлетворение отвъд спокойствието на домашния уют. Голямата страст на Жанетина беше фотографията и в частност, нейния  фотоапарат – единствен и незаменим. Любовта им беше споделена – той никога не ù изневеряваше и винаги откликваше на желанието да снима точно това нещо, точно в този момент и точно по този начин. Не мястото, а мигът беше от значение и за двамата. Странната двойка обичаше слънцето и съботите, защото тогава не бързаха за никъде. Те участваха в живота по единствения правилен за тях начин – като запазваха онези мигове, които нямаше да се повторят никога.

     Тази събота Жанетина и нейният приятел тръгнаха по жълтите павета на столицата. Беше учудващо тихо и чисто. Жълтото на уличната настилка ù напомни за прииждането на златната вода във вълшебната река от приказката за Златка Златното Момиче. Жанетина взе своя приятел в ръце, целуна го и настрои фокуса за снимка. Точно щеше да снима, когато се подхлъзна и падна по очи. Незнайно откъде появили се, някакви хора се затичаха към нея. От всичките ù страни се чуваха гласове.

-         Госпожо, добре ли сте? Госпожо, кажете нещо.

-         Не я пипайте! Нека изчакаме идването на линейка.

-         Да, права е. Да не стане така, че да я осакатим, вместо да ù помогнем.

-         Госпожо, чувате ли ме? Не се тревожете, линейката ще дойде всеки момент.

-         Фотоапаратът ми... здрав ли е? Къде е? – беше единственото, което промълви Жанетина.

-         Бълнува. Горката!

-         Съжалявам, госпожо, счупен е. Нищо, вие сте по-важна.

-         Не-е-е!

     Пред очите на Жанетина причерня. Вълшебната река беше сменила златната вода с черна и я заливаше с усещането за безпомощност. Воят на линейката я извади от вцепенението, в което беше изпаднала.

-         Моля Ви, помогнете му на него. Аз съм добре – каза Жанетина решително, когато току-що пристигналият лекар се надвеси над нея.

-         За кого говорите? Някой знае ли за кого говори пострадалата?

-         За фотоапарата си. Сигурно е от шока...

-         Оставете това на нас.

     Жанетина не искаше дори да знае какво се случва с нея. Единствената ù мисъл, докато правеха рентген, ехограф и други изследвания, а по-късно – докато я гипсираха, беше за нейния любим. Дори при вида на разтревоженото лице на Яна не можа да си спомни кога е дала името и телефона ù. Знаеше само, че преданата ù приятелка беше до нея и въпреки голямата си заетост покрай децата и семейството, щеше да остане на нейно разположение колкото е необходимо. Когато влязоха в апартамента на Жанетина, тя помоли: „Скъпа, не мога да ходя с този нов „тоалет”. Моля те, върни се на онова място и събери парченцата, които са останали. За мен е важно.” Яна не задаваше излишни въпроси. Тя само искаше да помогне и хукна веднага. Колкото и да бързаше, вече я бяха изпреварили и тя не можа да изпълни молбата на Жанетина. Въпреки, че не беше много богата, Яна влезе в един магазин и за неин късмет, успя да купи същия модел фотоапарат. Жанетина благодари сърдечно, но така и не отвори кутията.

                                               *          *          *

     Тази нощ, когато светлосенките изпълняваха своя спектакъл, Жанетина извади новия фотоапарат и без да влага емоция, просто снима. Резултатът я накара да се усмихне – за първи път от онази съботна сутрин.