Обичам да ходя на представление. На всякакво представление. В различните възрасти харесвах различни по съдържание спектакли. Никога не се отказвам от комедия, с възрастта започнах да разбирам и да търся драматични по съдържание спектакли. Спирам с изброяването, защото ще отегча публиката. Илюзионистите никога не са били на особено голяма почит пред мен, защото не обичам да ме лъжат. Какво се случи обаче веднъж много, много отдавна. Прибирахме се от екскурзия там по планинските върхари. Чакахме влак на гара Карлово. Имаше страхотно закъснение, а ние - група млади хора, които хем са млади и не ги свърта на едно място, хем са уморени и чакането ги изнервя. И в този момент две от момчетата започнаха нещо да спорят. За какво точно, отначало не разбрахме. После се изясни, че единият се подиграва на другия, че е посещавал един от известните илюзионисти. И че даже му е бил нещо като ученик. За кратко спорът им влезе в центъра на вниманието на всички. Наобиколихме ги.

     -А искаш ли да ти отнема портфейла – запита кандидат илюзионистът.

   Другият бръкна във вътрешния джоб на якето си.

     -Хайде де. Вземи го ако можеш.

   И се започна. Какво да ви кажа. Думите следваха една след друга. Не, по правилно е да кажа, думите се застъпваха една върху друга, изпреварваха се, прескачаха се и се връщаха назад. Ръцете. Къде са тук ръцете, с тяхната отнемаща роля, защото  каквито и да са думите, колкото силни да са, умни, хитри, находчиви и т.н., още нито един предмет не е бил повдигнат, взет и пренесен без помощта на ръцете. Та уж гледахме ние все в ръцете на кандидат магьосника. След няколко минути той спря този вихър от думи и шемет от действия с ръце. Никой от нас не видя да е имало физически контакт между двамата.

     -Да започваме ли? – запита кандидат магът.

     -Ами хайде де, започвай. До сега само с празни приказки ни баламосваш.

     -Добре, значи започваме. Ти първо провери дали всичко си е на мястото. Портфейла?

    -Хайде давай, или май те достараша да не се изложиш.

    -Абе ти си виж портфейла, пък после аз ще покажа какво мога.

   Момчето бръкна в джоба на якето, където допреди няколко минути беше портфейлът му. Бръкна с другата ръка в другия джоб. Пак в първия. След това в джоба на панталона. Ние седяхме и гледахме отначало на смях.

   Като видя, че положението става сериозно, кандидат магът бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади портфейл.

     -Да не е този?

     - Да това е.

    -Не бързай, първо провери. А това дали не е твое? И момчето извади от джоба на панталона си запалка.

    -На моята прилича - прозвуча  вече не толкова самоуверено.

   -Ами тези цигари? И младежът извади от джоба си кутия цигари Слънце.

   -Ей ама ти съвсем си ме обрал. Мои са.

   -А, тук излъга. Тези цигари са си моите. Ти пушиш Арда. Бяха в десния ти джоб, а сега са в левия.

   Обвиненият в лъжа пламна. Бръкна в левия и извади Арда пакет.

     -Ей човек, ти съвсем си ме обрал.

     -Не съвсем. Имаш ключове в джоба на якето и носна кърпа. Ако имах още няколко минути и тях щях да ги взема.

   Всички стояхме около тях без да можем да реагираме. Това беше неочакван страхотен  урок-спектакъл. Никой от нас не беше видял кога и как беше успял да вземе и да премести нещата. Не си задавах въпроса как? Не беше важно. Важен беше факта, който трябва да ни научи нас, неволните зрители. Много, много неща ни бяха показани. На първо място самонадеяността, излишна неподплатена със сигурност. Скромността и как да демонстрираме това, което знаем и умеем, там където и когато трябва. И други неща разбира се но не за тях искам да кажа няколко слова.

   Когато актьорът, бил той певец, драматичен актьор, балетист или илюзионист, застане на сцената, за да си каже репликите или да извърши действията, свързани с ролята му, той трябва да е готов както за букет от рози, така и за развалени яйца и скапани домати. Всеки зрител е подготвил и от двете. И колкото по авторитетна е сцената, на която се е изправил, толкова по-голям ще е букета, но и толкова по-развалени са яйцата. Няма да говоря за професионалните сцени. След тях са любителските. На тях се изправят автори, които по различни причини не отиват на професионалните, но държат на името си и съответно на обкръжението от артисти, които застават до тях. Там критериите според мен също са високи. Там букетите във вид на аплодисменти и критиките вместо развалените яйца също не са малки. Или поне авторите така си мислят. Има читалищни сцени. Ех, колко е приятно вечер, след работа да прескочиш до читалището, да се срещнеш с приятели, да си поговорите. Все ще чуеш някоя хубава дума за това как добре си изрецитирал стиховете , които снощи, докато чакаше сънят да те обхване и ти да се отпуснеш в сладката му прегръдка, ей така между другото си понаписал нещичко и бързаш да го споделиш с някого. Хвалбите са задължителни. Ако не ти дойде на ум какво хвалебствено да кажеш, просто се усмихни. Само да посмееш да кажеш нехвалба, или не дай боже да го попиташ:

     -Абе ти, знаеш ли, че река Искър извира от Рила, а не от Стара планина. Стой да гледаш, чудо невидяно. Ще ти стане тясно уютното читалищно салонче.

   Следващата е училищната сцена, която се организира по празници и по делници от училищната управа. Там салона се пълни от: задължителното семейство, представено  от майката и сестричето или братчето. Бащата най-често не присъства, защото преценява, че това не е достатъчно авторитетен ангажимент за неговата мъжка особа. Следва бабата, по възможност и двете. Дядото не е задължителен, защото той, ако склони да дойде, обикновено заспива точно когато неговото внуче пее. После са съседките. Поне една най- често това е приятелката на бабата.  Тя също има внук и за него ще трябва да се осигурява почетно присъствие. Стига толкова, за да има място в салона и за други зрители. Тук няма яйца, няма домати, няма звуци на неодобрение. Има само аплодисменти, викове”браво”. Букети на снопове. Понякога братчето е малко и не може да замъкне до сцената целия сноп та се налага някоя от бабите да му помага. Да спрем дотук, за да кажем най-важната, сцената в детската градина. Има ли смисъл да говоря. Там букетите не важат, особено за по-малките. Там има само ръкопляскане, носене на ръце и разплакани словоизлияния от вида ”Ох, на мама надеждата”, в които мама-та скрива дълбоко таената си надежда от едно време да стане поетеса или поне да публикува в някой сайт своите откровени мечти и жарки спомени.

   Трябва да уточня своето виждане. Според мен, като изключим професионалната, изборът, на която и да е сцена не се влияе от възрастта, професията, семейното положение, литературната и общо житейската грамотност. Това обаче означава, че съобразно нашия избор трябва да очакваме реакцията на публиката. И колкото по-високо вдигаме подиума на сцената, толкова по-наясно трябва да сме, че „Който се страхува от мечки, не ходи в гората” Изключвам просташките обиди, заяждане, отмъщение за предишен критичен коментар и други от този род. Според мен всеки има право да си каже мнението. Този, който е взел перото, написал е едно изречение,  с което е защитил своя мисъл и го е пуснал в ефира, вече не му е господар. Всички хора по земята имат право да го коментират. И ако той е зареден с чувството, че се старае да бъде творец, той ще се радва на коментар, с който добронамерено му се показват грешки и пропуски. Това ще му е само от полза.

   Моето горещо желание е да бъда на сцената на любителите или поне на читалищните, поради това съм критична към себе си и взискателна към тези, с които сме на един подиум.    

 П.П. Искам само да уточня, че този млад маг, за когото разказах в началото, никога не стана фокусник. С годините той се изгради като чудесен инженер и докато имаше българска електронна промишленост, вършеше магиите си на този фронт.