Вярно е, че не винаги съм бил честен, ама не е това най-важното. Да ти кажа честно, никой не очакваше нещата да се развият така, най-малко пък аз, но пък тази история е за някой друг път. По-важното сега е какво се случи преди това, много преди това, в дните, в които не знаех живея ли, мъртъв ли съм, а и не ме интересуваше. Тогава, когато нищо около мен не ми се струваше истинско. Всичко беше толкова отдалечено, непознато, плашещо; дори усещанията, но те бяха малко и не задължително приятни. Дните на лутането, чакането, търпението и бавната, но постепенна загуба. Трудно е да се опише какво усетих, когато най-накрая свършиха, но това няма значение сега, наистина няма.

Започна се преди няколко години, не мога да кажа точно кога, прекалено е объркано и преплетено, за да го опростя толкова, но едно беше сигурно: нямаше нито един ден от тези, в който да усетя дори частица от истинското щастие. Тежки дни бяха, и мъчни, ала не това беше тревожното. Търпеше се, всичко се търпеше, но с цената на какво? Знам ли и аз, не мога да кажа точно. Постепенно губех представа за някои неща. Взех да забравям какво е усещането да си щастлив, макар и никога не го бях усещал истински, все пак имаше моменти, в които е имало поне част от някакво уж щастие.

Взех да губя представа за времето, а гледането в часовника и следенето на календара не помагаха, беше нещо коренно различно. Денят или минаваше бързо и не усещах кога е свършил следващия даже – най-често така се случваше, когато дните бяха толкова еднообразни, че нямаше на какво да се обърне внимание в тях. Другият случай беше, когато времето се изнизваше ужасяващо бавно и почти изсмукваше и последния ми живец. Това бяха дните, в които се случваха толкова много неприятни, меко казано, неща, че бяха просто ужасни, не мога да ги опиша, никак, дори да се опитам.

Не беше точно загуба на търпение, по-скоро се усилваше очакването ми тези дни да свършат и да премина в друго време, каквото ще да е. Истина беше, че всеки ден си мислех кога най-накрая ще свършат, какво ли ще дойде после, как ще се развият нещата с всичките ми желания и мечти. Колкото повече мислех за това, повече се натъжавах, да си призная, което е нещо обикновено, предполагам. А тъгата постоянно беше с мен, дори без тези мисли, сякаш ме държеше за ръката като добра стара приятелка и ме съпътстваше на всяка крачка, добрата стара тъга.

Но по-силно се усещаше самотата, тя беше истинската болка, докато тъгата беше по-скоро драскотина на повърхността, докато самотата беше прогнилото на самата ми сърцевина, увяхващото и умиращото вътре в душата ми, това беше истинската болка, неспирната, дълбоката  и толкова, толкова истинска, по-истинска от всичко останало, или поне така я усещаше измъченото ми същество тогава. А може би наистина самотата беше най-истинското нещо, с което разполагах. Е, не можеше да се каже, че нямам приятели, които да ме подкрепят, дори напротив, но става въпрос за самота от съвсем различна дълбочина, самота, породена от любов, най-болезената, най-изгарящата, най-истинната, най-подлудяващата самота, беше ме обзела толкова напълно, а тъгата й служеше като обвивка.

Другите не забелязваха какво чувствам, освен малкото близки приятели, които имах, но от тях само един истински разбираше ситуацията, и още я разбира, всъщност, но това е история за друг път. Когато тъгата не се показваше прекалено много, изглеждах странен както винаги, вглъбен в самотата си, но другите го приемаха като нещо обикновено, поне що се отнася за мен, които и ме устройваше, по-добре така, отколкото измислено съжаление, или, нека да не го  бъде, истинско съжаление. При мисълта някой да се чувства потиснат и нерадостен заради моята болка, се почувствах толкова гаден, неприятен, егоистичен и натрапчив, че ми се искаше другите изобщо да не ме виждат, знам ли защо. Не исках да наранявам никого, нито никой да се наранява заради мен.

Беше истина, че странях от хората тогава, но то беше заради отчаянието и страха от евентуално обвързване до степен, до която щяха да се чувстват съпричастни. Не, че не исках приятелство и близост, просто не беше с тези хора, те трябваше да живеят спокойно, без проблеми като мен или нещо подобно. Разбира се, усещах останалите толкова отдалечени, сякаш бяха в съвсем различен свят, а и не само хората, почти всичко, но това не ми пречеше, поне не много.

Би прозвучало странно, но въпреки болката, тъгата, самотата, самовглъбението, отчаянието, страха и несигурността бях решен, твърдо решен да осъществя мечтата си, дотолкова, че бях готов да загубя каквото и да е за това желание, а дори бях почти сигурен, че просто не е възможно. Може би тази решителност усилваше допълнително и останалите чувства, не знам, но едно беше сигурно: нямаше да се откажа, дори да виждам съвсем ясно, че мечтата ми никога няма да я бъде. А по принцип се отказвам, когато ми стане прекалено трудно. Е, не и този път, в никакъв случай. Не помня дали се заклех или не, всъщност това няма никакво значение, но решителността ми беше желязна и бях толкова непреклонен, че дори бих убил някого, стига да се доближа дори малко до мечтаното щастие. 

Имаше и нотки на лудост, признавам си, но фактът, сам по себе, си не е толкова странен, при положение, че чувствата ми бяха толкова объркани и преплетени, а и по характер винаги съм бил поне малко различен от всички останали. Не, че това има нещо общо, но ми се струваше нужно да го спомена. Може би считам за лудост това, че се присмивах на собствената си съдба, като виждах сарказма и иронията, с които си играеше право пред очите ми, без да бъда способен на каквото и да е, освен да търпя. И, да, на моменти се смеех на собственото си нещастие, и в този смях намирах временно нещо подобно на щастие. Е, ако това не е поне малко лудост, то тогава нямам никакво понятие какво означава тази дума.

Причината за всичко това може на някои да им се стори глупава, на други детинска, на трети ужасно наивна, някои може и да покрепят, но пък кой знае, догадк и още догадки. Споменах, че самотата е в следствие на любов. Сигурно е прозвучало донякъде странно, донякъде разбиремо, но пък дори аз не го разбирам съвсем, казано по този начин. Е, все пак любовта не винаги е споделена нали? А, може би ако не е споделена, дори не е любов? Е, ако това е така, тогава няма как да нарека това чувство, така че ще го наричам любов, дори според някои да не е такава.

Всеки ден, всеки гаден скапан ден! Наистина, този факт изпъква сред повечето като наистина, наистина болезнен. Всеки ден виждах момичето, всеки ден! И то по няколко часа, дори. Любувах й се, поглъщах красотата й поглед, макар че нейната красота ми се струваше толкова безкрайна, че човек никога не можеше да я обхване цялата й прелест. Бях толкова близо до нея, и все така далече. Тя беше на няколко ръце разстояние от мен през цялото време, но рядко поглеждаше в моята посока, и никога към мен. Колебаех се дали тя изобщо знае за любовта ми и ако знае, дали я пренебрегва, но колкото и да тормозех и без това измъченото ми съзнание с тези въпроси, колкото и да обмислях всичко, което можех, не стигах до решение, нито до разбиране, всичко беше толкова неясно.

Беше толкова близо, че можех през цялото време да й се любувам и да съзерцавам красотата й, а същевременно толкова безкрайно далеч, че не можех да усещам присъствието й даже. Реших да се сближа с нея, като приятел просто, може би защото я познавах бегло, макар че ми беше достатъчно, за да я обикна, може би защото исках да й бъда по-близък, може би защото исках повече да съм с нея, дори тя да ме смята за най-обикновен приятел, за мен дори това нямаше значение, бях толкова сляпо влюбен, че бях готов да жертвам какво ли не, само и само да бъда малко по-близо до нея.

Въпреки приятелската близост, която не беше много силна, поне не от нейна страна, самотата си оставаше същата – зловеща, непокътната, дори по-болезенена, по-грозновата и все така тежко бреме. Това всъщност не ме учудваше, все пак си оставах сигурен, че тя никога няма да ме обикне, а тази мисъл бавно ме убиваше. Е, от време на време имах оптимистични проблясъци, в които за ден най-много всъщност вярвах, че мечтата ми ще се изпълни. Дълго мислех, блъсках си главата, чудех се за начин тя да разбере, че я обичам, без да ме намрази или да ме отхвърли, но стигнах до не особено приятното, макар че истинско, заключение, че няма сигурен начин това да се случи и че или ще стане както искам да бъде, или не, което вече зависеше от нея, моята роля беше изиграна, оставаше ми само да чакам за окончателното й решение, макар че май нямаще да има нужда, прекалено много обмислях факта всъщност да ме мрази, че щях да си умра с това като истина направо.

Сдържаността. Това, това! Най-големият демон, който така безмилостно ме принуждаваше да търпя какво ли в името на доближаването към мечтата, че ако търпението ми беше живо същество, щеше постоянно да кърви и да реве от болка. Но все пак трябваше да съм сдържан, да крия истинските си намерения, ако исках да се изпълнят някога. Бях сигурен, че това е начина, дори да ми коства много. Болеше, определено болеше зверски много, но го търпях спокойно и нямах намерение да се отказвам. Наред с всичко останало, и това се опитваше да ме разбие на парченца. Мисълта да се откажа и да се освободя от всичките тези чувства беше привлекателна, но само на пръв поглед. Дори идеята да се откажа от мечтата ми се стори противна, толкова лесно да изоставя нещо, което вече дълго време преследвам, да изоставя пътя, по който съм извървял толкова много. И все пак болката беше нереална, а търпението ми се простираше до нечовешки граници, изобщо не очаквах толкова много да издържа. Не спирах, колкото и да беше съкрушително, смразяващо, болезнено и ужасяващо, не спирах. Може би губих частици от себе си по пътя, може би научавах това-онова за живота, може би просто правех една огромна грешка, от която никой нищо не печели. Е, наистина не знам как стоят нещата от тази гледна точка, мога само да гадая, но едно е сигурно – не се отказвах.

Все така си седя спокойно, привидно щастлив, макар че отвътре бурите се преплитат, блъскат и разкъсват една друга и мен по пътя си, и чакам решението й, дали ще ме приеме или ще ме отхвърли. Смешно е, че тя най-вероятно дори не знае за всичко това, може би няма и да знае, всичко е толкова зависещо от нещо друго, но все пак не я виня, ни най-малко, тя има няколко проблема, които правят ситуацията адски сложна и за нея, и за мен. Ще чакам де, ако трябва и години да продължи, ще чакам.