ИНЖЕНЕРЪТ И К Р Е М И К О В Ц И
Абсолвентите на целия машиностроителен факултет на МЕИ със всичките му специалности бяхме около 220 души, колкото бяхме и в първи курс. Прехвърлените в началото на следването ни от другите вузове(МГИ, ХТИ, ЛТИ) към двеста студенти изпокапаха, като останаха единици. Навярно не са били на нивото ни. В интерес на истината, студентите от МЕИ София имахме добро самочувствие, според мен с покритие. Даже нашият съкурсник Бъки, който имаше прекрасно чувство за хумор, когато някой от друг институт или от университета се обърнеше към нас с “Колеги”, той веднага отбелязваше:
“Вие не сте ни колеги, ние сме от МЕИ.”, след което с усмивка, а ако имаше и хубави момичета тя направо си беше очарователна, добавяше: „ Майтап бе, пък си е “. Хубавец!
След защитата на дипломните работи следваше разпределението на завършилите млади специалисти. Така беше тогава. Не можеш да отидеш където ти харесва даже и да те искат, както и не можеш да откажеш назначението си по разпределение.
Събира се специална комисия с доста разнообразен състав, която на базата на заявените нужди от предприятия и институти, на личните качества, възможности, здравословно и семейно положение на завършилите и естествено, съобразено с “някои други фактори”, извършва разпределението.
Разискванията се водеха при закрити врати, възможно и в по-разширен състав и се вземаше решение кой къде. Например Иван в авторемонтния завод “Комсомолец” в Кърджали, Петър в машиностроителния завод “Вапцаров” в Плевен, Петрана в еди коя си текстилна фабрика и т.н. Естествено местата в основните предприятия, институти и “служби” се попълваха предимно с проверени и по възможност кадърни “наши” момчета.
От страна на комсомолското и партийно ръководство на студентите за член на комисията, която разпределяше завършилите инженери от нашия курс бух определен аз.
Не се стеснявам ни най-малко да отговаря на въпроса защо пък точно аз съм бил избран. Аз станах член на БКП още на 19 години. Бях в ръководството на Комсомола, както и в партийното бюро на курса. Ще допълня, че по това време БКП имаше почти един милион членове, както и че след промените поне две трети от членовете ѝ побързаха не само да се откажат, а и „да забравят“ за членството си в Партията. А в интерес на истината точно те бяха „най-примерни, послушни и активни“. Е, обяснението им е известно: „ Ами, защото тогава… и т.н.“ Да, имаше и „защото“, но основната част от тях, след промените непрекъснато си сменяха цвета, но вече водени от едно друго „защото“, което няма много общо с моралните ценности, ако въобще. За разлика от тези „патриоти“ аз също напуснах Партията, но… през 1988 година, но това е друга история.
Така или иначе приех да участвам в комисията, най-вече понеже знаех, че поради някакъв умишлен “сигнал” някои мои способни колеги можеха да бъдат изпратени поне за три години, както се казваше тогава, в “седма глуха”.
Спомням си когато след четвърти курс, нашата група трябваше да отиде в ГДР на разменни начала. Всичко вече беше готово, когато ми съобщиха, че нашият колега и много добър студент Иван Николов Константинов (“Гелето”) не може да замине и даже името му било задраскано от списъка. Както обикновено на него никой нищо не му обяснил, само му било съобщено, че не може да замине. Естествено Ванката силно се разстроил и веднага ме информира. Когато се запознах по-подробно със случая, установих, че от общинския съвет в Луковит пристигнал “много важен сигнал”. Гелето беше описан едва ли не като „опасен враг на народната власт“. Даже се постави въпросът за изключването му от института. Беше ясно, че става дума за гнусна клевета. Казах на му веднага да заминава за Луковит и донесе опровержение. Без да се спирам на подробноститите, аз подписах декларация, че лично гарантирам за него, след това дойде и опровержението и т.н. и въпросът се уреди. Ами ако не беше се оправил? Един млад, умен и инциативен млад мъж щеше да бъде смачкан, може би завинаги. За съжаление, по онова време подобни случаи не бяха рядко случващи се изключения. Но това е една друга, много тъжна тема, която не е предмет на настоящия разказ.
Когато денят “Х” дойде, комисията започна разпределението. Списъци, пълни досиета на подлежащите за разпределение току-що дипломирани инженери и т.н. бяха на разположение на комисията и тя започна работа. Щом Комисията вземеше решение, си викаше съответният вече дипломиран инженер за да му се съобщи къде е разпределен.
Дойде и моят ред. Председателят на комисията ме помоли да изляза. Попитах го защо.
“Защото комисията трябва да работи безпристрастно и обективно, а във ваше присъствие, някои от членовете могат да се почувстват неудобно.”, отговори председателят.
“Не виждам защо трябва да излизам. Както разглеждахме разпределението на другите колеги, така ще мине и моето. Не разбирам защо и някой трябва да се притеснява от присъствието ми. Нали всеки има право на собствено мнение,?”, репликирах го аз.
“Така е, но досега никой от подлежащите на разпределение не е присъствал.”, с право забеляза председателят.
“Аз много моля да остана. Така или иначе, ще ми кажете за решението си.”, продължавах да настоявам.
“Добре, съгласни ли са останалите членове колегата да остане?”, попита той.
Всички се съгласиха и аз останах. Този път пред председателят нямаше досие, а само един лист, написан на машина.
“В интерес на истината трябва да ви съобщя, че вашето разпределение вече е дискутирано в академичния съвет и практически е решено. Вие оставате на работа в института и то във вашата катедра.”, обяви председателят, очаквайки, че аз много ще се зарадвам.
Останах като гръмнат. Изненадата беше пълна. Никога нито съм предполагал, още по-малко съм искал, да се занимавам с преподавателска дейност. Колкото и странно да беше, но не знаех кой и кога е дал подобно предложение. Този мой пропуск ме разстрои допълнително.
“Много съм благодарен за високото доверие, но мисля, че ми е още много рано. Просто не съм подготвен за подобна дейност. Предпочитам първо да се поблъскам в производството.”, опитах се да откажа колкото се може по-коректно и кротко.
“Ето, виждате ли защо трябваше да излезете.”, усмихна ми се председателят.
“Всички колеги от съвета приеха решението единодушно. Такава е линията на Партията - млади, кадърни и преданни кадри да се назначават на перспективни места. Мислиш ли, че създаването на висококвалифицирани висши технически кадри не е отговорна, заслужаваща особено внимание дейност?”, обади се деканът на машиностроителния факултет, доцент. Атанасов (“Облака”)
“Винаги съм се отнасял с най-голямо уважение към хората, посветили живота си на обучение на младите кадри, особено на вишистите и най-вече по техническите дисциплини. И затова още веднъж най-искрено благодаря за високото доверие. Но мисля, че не съм много подходящ за подобна работа, или поне още не.”, отговорих аз.
“Но това решение е потвърдено и от ръководството на партийната организация на института. Вече е докладвано и в градския комитет на Партията. Преди пет години предложихме и на брат ти да остане в нашата кадедра, но той също отказа и досега съжаляваме за това, въпреки че, доколкото знам, като главен инженер на завод “Сталин”(“Струма”, Перник) се справя отлично.”, обади се и партийният секретар на МЕИ, доцент Дивизиев, който работеше в нашата катедра и ни преподаваше “Въжени линии и кабелни кранове.”
“Сега вече ситуацията става много сложна.”, помислих си разтревожено аз.
“Както виждаш, твоят въпрос вече е решен. Ние сме войници на Партията и сме длъжни да изпълняваме решенията й.”, издекламира и Найден, партийният секратар на студентската ни партийна организация. Той беше наш състудент от “Технология на машиностроенето”, рабфаковец и близък мой приятел.
“Аз и в производството мога да съм полезен на Партията. Нали и там трябва да има верни и кадърни наши кадри?”, опитвах се някак да изляза от усложнената ситуация.
“Абсолютно вярно, само че в случая решението е да останеш в катедрата.”, контрира ме председателят.
Дискусията се проточи, но аз ще прескоча останалата част от спора.
Като разбраха, че нямам намерение да отстъпя, председателят ме попита.
“А какво би било вашето решение, ако Вие трябва сам да избирате?”
Откровено казано, колкото и странно да ми се вижда сега, още нямах твърдо определено мнение по въпроса. Е, мислил съм евентуално да стана конструктор в завод “Христо Смирненски” в София, или нещо подобно, но толкова. Не бях извършвал и някакви сериозни проучвания в тази връзка. Сега ме хваща яд като си помисля, колко безотговорно съм се отнесъл с един толкова важен въпрос. Просто не мога, а може би по-скоро не ми се иска, да повярвам, че наистина съм постъпил така.
В същото време не можех да мълча или да започна да мрънкам нещо неясно. Затова бързо отговорих, използвайки като моя приятел Найден готови клишета от вестник “Работническо дело”:
“В Кремиковци. Това е най-големият национален обект и се полагат невероятни усилия за започването и бързото изграждане на този гигант на нашата черна металургия. И там са нужни всеотдайни млади специалисти. Такава е и линията на Партията. Освен това, Кремиковци ще бъде за мен една сурова школа, в която ще се проверят качествата ми и като специалист и като ръководител.”
Настъпи леко объркване. Естествено, никой не можеше, а и не смееше да каже, че това не е така.
“Но Вие се отказвате от една блестяща кариера.”, вметна председателят.
“Няма съмнение, че това е така. Ако наистина издържа на суровите изпитания, тогава с удоволствие бих се върнал в института, ако разбира се, още има нужда от мен.”
Накрая се обади и представителят на Градския комитет на Партията:
“Може би другарят има право. Изграждането на металургичния комбинат е от най-голямо национално значение и указанията на ЦК на БКП са да се прави всичко възможно за пълно задоволяване на нуждите на обекта по отношение на материали, техника, но не на последно място и на кадри.”
След допълнителни обсъждания, накрая се реши да ме разпределят в Кремиковци и комисията продължи работата си. Успях да я убедя да разпредели в Кремиковци и моя колега и много добър приятел Любен Петров. Той беше с десет години по-възрастен от нас, вече женен и жена му работеше в София. Завършил морското училище във Варна, самият той варналия, работил на язовир “Сталин” ( сега “Искър”), с други думи със значителен опит зад гърба си.
След две седмици почивка, отидох в Кремиковци. Но във воденицата, където е бил “Личен състав”, нямаше никой - вече се бил преместил на площадката на комбината до Ботунец.
Отидох там и попитах къде е “Личен състав”. Посочиха ми една дървена барака, където имаше опашка от чакащи хора. Когато дойде моят ред, жената, която седеше на едно изтъркано бюро („другарката” Близнашка) ме попита каква професия имам – арматурист, кофражист, заварчик, шофьор.
Оказа се, че противно на очакванията ми, съм попаднал в “Личен състав” не на бъдещата експлоатация на комбината, а в този на строителството – още една обеца на ухото ми.
“Може пък това да е по-добре.”, помислих си аз и понеже не обичах да се връщам, отговорих:
“Инженер съм.”
“Имате ли разпределение?”, попита ме тя.
“Да, ето го.”, отговорих аз и й подадох документа, в който пишеше само МК“ Кремиковци”, без да се посочва дали става въпрос за експлоатацията или строителството. С други думи важеше и за двете.
“Моля, елате с мен.” каза тя и ние влезнахме в съседното помещение, на чиято врата пишеше “Началник”.
“Другарю Марковски, другарят е инженер и е разпределен при нас.”
“О, радвам се. Моля седнете.”, учтиво ме покани Марковски.
Той беше дребен на ръст, но много подвижен и енергичен. След време станахме добри приятели.
След като прочете документа за разпределение, той много се зарадва и каза:
“Точно такива специалисти ни трябват. Можем веднага да ви назначим в Управление “Механизация и автотранспорт.” Член ли сте на Партията?”
“Да.”
“Отлично!”, още повече се зарадва другарят Марковски и добави: “В такъв случай ще Ви назначим в Централно управление в отдел “Енергомеханичен.” Съгласен ли сте?”
“Съгласен съм.”, бързо отговорих аз, без да ми е ясно нито какъв е този отдел, нито с какво се занимава.
“Носите ли си дипломата?”
Подадох му я и той без да я погледне, излезе. Върна се след десетина минути.
“Всичко е уредено. Считайте се назначен като старши инженер втора степен по автотранспорта към отдел “Енерго-механичен”. Кога можете да започнете?”
“Още днес.”, веднага отговорих аз.
“Браво, елате след час при другарката Близнашка да си получите заповедта и утре в седем и половина на работа.”, доволен каза Марковски, сърдечно се ръкува с мен и аз излязох.
След един час получих първата си заповед за назначение като инженер.
Реших да разгледам обекта, но за мое учудване видях празно поле, на което работеха само няколко багера и самосвали, които извозваха пръстта. По-конкретно строителство имаше само по терена на завода за строителни конструкции. Изграждането на “Гиганта на българската черна металургия” едва започваше.
На следващия ден точно в седем и половина се представих на началника на отдела – инж. Цанов, един много симпатичен и добър, но доста завеян мъж, на около четирийсет години.
“Много ми е приятно, че сте назначен при нас. Отделът още се сформира.”, дружески ми подаде ръка той и започна да представя другите от отдела:
“Дилко Дилков – отговаря за машините от внос, Владимир Владимиров – отговаря за техниката местно производство, Никола Станков – техник с голям опит от няколко национални обекти, последно е бил механик при язовир “Сталин”, Салчо Азманов - началник склад.”
Дилков и Владимиров бяха на около 32 години, Станков и Салчо към черийсет. Всички ме посрещнаха много дружески и искрено заявиха, че се надяват да работим добре заедно.
“Сега ще отидем в нашето поделение “Механизация и автотранспорт”, за да ви запозная с ръководството на управлението.”, каза Цанов.
Директор на Управлението беше бившият генерал от МВР Делчо Василев, партизанин, родом от Бяла река – село, съседно на моето родно село. Буен, непокорен и известен бонвиван. Като чу как се казвам и откъде съм, веднага каза, че се познава добре с баща ми и брат ми.
“Ей Началник, да не вземеш да тормозиш нашето момче!”, обърна се той към инж. Цанов. “Макар и официално да си ми началник, аз съм по-стар и мога да си позволя да говоря така.”, усмихнато каза той, след което се обърна към мен:
“Хич да не ти пука. Имай предвид, че тук е само за истински мъже и ако издържиш, а аз съм сигурен, че няма да изложиш караджаловци, от теб ще се получи голяма работа.”
В рамките на два-три дни се запознах с началника на ЕСМО “ МК Кремиковци”, инж. Емил Червеняков, с главния инженер Ефтимов и зам.главния инженер Христо Захариев, началниците на отдели в управлението, както и с ръководствата на строително-монтажните райони, които още бяха в процес на изграждане.
ЕСМО значеше: Единна Строително-Монтажна Организация, създадена специално за изграждането на металургичния комбинат в Кремиковци.
Всички ме посрещаха много дружески и ме успокояваха, че липсата на опит не е страшно, щом човек е напорист, издръжлив и разбира се, кадърен. Бях им много благодарен за радушния прием и си обещах, че няма да ги подведа.
Така започна трудовата ми дейност в ЕСМО “ МК Кремиковци”, която продължи цели шест години. Това наистина беше една много сурова, безкомпромисна школа и никой от хората, които издържаха нейните изпитания, не се провалиха впоследствие.
След четири месеца вече бях старши инженер, първа степен. Цанов беше изпратен на специализация в СССР и ме назначиха ВРИД (временно изпълняващ длъжността) началник на отдел “Енерго-механичен”, с други думи „главен механик“ към Централно управление.
Когато след шест месеца, инж. Цанов се върна от Съветския съюз, ръководството на управлението, съгласувано с Министерство на строежите, разбира се и с парторга, реши да ме назначи за титуляр на отдела, а Цанов си замина за Ловеч.
Продължавах да живея в студентската си квартира, наследена от брат ми. Това беше една стая, чиято врата излизаше направо на дървеното стълбище. Нямаше мивка и чешма и ние с моя съквартирант и съкурсник Димитър Манчев се миехме отвън с помощта на един съд с кранче, закрепен на стената, а под него имаше леген. През зимата кранчето замръзваше и ние го размразявахме със запалени вестници. Отопление с печка на твърдо гориво, марка „Перник”, радиоточка. Въобще “удобства и безспорен лукс”.
Едва след две години се преместих в апартамент на ул. “Суходолска” 2. Цели 45 квадратни метра, с хол, спалня, кухня и баня-тоалетна. Това вече наистина беше разкош. Не че по-рано беше невъзможно да си осигуря жилище, дори от мен лично е зависело как да се разпределят и на кого да се дадат апартаментите, предвидени за механизаторите. Но тогава моралът и критериите бяха съвсем други. Имаше семейства с по две-три деца, които живееха във фургони. Те трябваше да имат и, с редки изключения наистина, винаги имаха предимство. Знам, че сега това ще звучи почти невероятно, но беше факт.
Започна истинското изграждане на Металургичен Комбинат “Кремиковци”. Строяха се основните мощности на комбината, както и спомагателни стопанства, жилищни блокове и общежития, столове, сервизни бази, пътища, водопроводи, канализации– всичко.Темповете бяха невероятни. Пристигаха хиляди нови работници и специалисти с най-различни професии.
Нашите титулни списъци за нови и нови доставки на техника от най-разнообразен тип ставаха все по-дебели и по-дебели. По многобройните обекти на комбината вече работеха хиляди машини от всякакъв вид- автомобили, багери, булдозери, скрепери, гредери, трактори с ремаркета, авто и кулакранове, бетонови възли, баластриери, пътностроителни машини, компресори и какво ли още не, да не говорим за малката механизация като елекрожени , вибратори, трамбовки, къртачи, бормашини, помпи, сервизно оборудване и т. н. и т.н. Въпреки това, нуждите от хора и техника се увеличаваха.
И всички тези непрекъснато растящи огромни нужди трябваше своевременно и напълно да бъдат задоволявани. Все по-често работното време за нас ставаше теоретично понятие. Не бяха редки случаите, когато при редица видове строително-монтажни работи, изискващи непрекъснат технологичен процес, или при сериозни аварии, въобще да не се прибираме по домовете си. В такъв случай, за да не се безпокоят близките ни, изпращах шофьора с джипа в София да ги предупреди, че няма да се приберем. Не всеки имаше телефон вкъщи, а от мобилните телефони още нямаше и следа.
Огромният терен на комбината, не само оживя, той просто кипеше и то денонощно.
Нерядко напрежението при различните групи и обекти надхвърляше всякакви приети норми, но и мобилизацията на всички ресурси – морални, физически и материални беше такава, че успяваха да се справят и с на пръв поглед невъзможни ситуации. Примерите в това отношения са хиляди, а резултатите бяха наистина зашеметяващи.
В интерес на истината, трябва да се подчертае, че условията не бяха брилянтни, особено от късна есен до ранна пролет, когато и високите ни ботуши се пълнеха с червената и лепкава като лепило кремиковска кал, когато машините затъваха, или отказваха да работят, когато студът сковаваше всичко наоколо, когато...И въпреки всичко, строителството не спираше, качеството не се влошаваше, а хората успяваха да преодолеят трудностите. Това беше истински фронт, при който просто нямаше път за отстъпление. Хората го бяха разбрали и не се огънаха. Налице беше истински, а не измислен феномен, който за съжаление става все по-несмилаем за основната част на поколенията след нас.
Който не издържаше, естествено отпадаше, но в интерес на истината, процентът на тези хора беше учудващо малък. Текучество също имаше, но и то беше в много малък процент и сравнено например със..., всъщност с какво? След 1990 година фактически няма голям обект с национално значение.
Това не е цитат от „Работническо дело“ Сега, разбира се, могат да се чуят или прочетат какви ли не простотии и измислици и то от хора, които никога не са преживели нещо подобно, нито имат някаква представа от истинското положение, а някои дори и още не са били родени. Това, в което съм сигурен е, че тези хора щяха да са на челно мяст сред отпадналите и то не защото са били против строителството, а защото просто нямаше да могат да издържат. Може би, знаейки добре своите ограничени възможности и ниски морални критерии, сега те оплюват всичко, без да се съобразяват с каквито и да било истини, дори и положения от техните родители труд.
Започнаха и пусковете на първите мощности: ЗСК, ТЕЦ, Коксохимическият завод, Първа, след това Втора доменна пещ, Обогатителната фабрика, Завода за блуми и сляби, прокатни станове и т.н. Хората виждаха реалния резултат от собственият си труд, нещо, което до голяма степен беше един допълнителен стимулант. Това не са стари цитати от някогашната партийна пропаганда, която в интерес на истината, обикновено представяше нещата предимно в светлината на някакви “важни исторически” партийни решения и нерядко цинично приписваше този масов трудов ентусиазъм едва ли не само на “мъдрата и дълговидна” политика на Партията.
Истината е, че по време на строежа на МК “Кремиковци”, се създадоха хиляди стойностни, уважаващи себе си, професията и родината си, кадри. Знам много добре, че сега това звучи като старо клише и ми става тъжно за неоценената всеотдайност на тези кадри, голяма част от които въобще не бяха нито някакви безпочвени идеалисти, нито партийни фанатици, а не малка част от тях даже нямаха нищо общо с БКП.
Сега, след толкова години, отново и отново се възхищавам на издръжливостта и мъжеството на тези хиляди мъже и жени, изградили МК “Кремиковци”, и се гордея, че аз съм един от тях. Това няма нищо общо с въпроса доколко е било правилно да се изгражда комбинатът, защо не е бил издигнат в близост до голямо морско пристанище, дали е рентабилен, доколко е вреден и т.н. Става въпрос за хората, които го изградиха.
Още се чудя как преди известно време успях да запазя самообладание. Срещнахме се случайно на улицата с един колега, с когото работехме по едно и също време в Кремиковци и веднага започнахме за си спомняме различни моменти. В това време от близкия магазин излезе един мъж на около петдесет години и се заслуша в нашия разговор. След това се качи на велосипеда си и едва ли не извика:
“ В Кремиковци работеха хора само от провинцията и всички бяха некадърници.”
Още съжалявам, че не счупих главата на този дръвник.
Пределно ми е ясно, че не аз трябва да правя анализ за целесъобразността от построяването на МК “Кремиковци”, нито да пиша подробна история за неговото изграждане. Затова ще изоставя тези капитални въпроси и ще се спра само на няколко от многобройните случаи, които все още не съм забравил.
В същото време не искам да отегчавам хората, които евентуално ще се решат да четат по-нататък, със скучни и трудно разбираеми термини, сложни технически проблеми и тяхното решаване и други неинтересни технически въпроси. Затова, без да се съобразявам с хронологията, ще започна с някои случки, които, са далече по-леки за четене и разбиране.
Макар да отговаряше за доставките на цялата строителна механизация на комбината, в началото отдел“Енергомеханичен” не разполагаше със собствено превозно средство. Имахме почти неограничени възможности при осигуряването на най-различна тежка и лека техника, но въпросът с леките автомобили беше много сложен. От една страна, квотите на България за внос на леки коли, тогава само от социалистическия лагер бяха много ограничени, а от друга, тяхното разпределение по ведомствата се извършваше от “най-високо място”. За внос на леки автомобили от западни страни тогава въобще не можеше да се мисли, а производството в соцлагера не можеше да задоволи нуждите. Да не говорим за списъците на хората, които искаха да си купят автомобил – те бяха огромни и се чакаше с години.
Директорът по снабдяването Найденов беше бивш полковник от армията и уреди да получим седем, свалени вече от отчет, съветски джипа ГАЗ - 67. Както и очаквах, те бяха в много лошо техническо състнояние, но “в голямата суша и градушката е берекет”, както съм чувал да казва баба ми Марга. Естествено, ние избрахме уж най-добрия от тях и вече имахме на разположение “наш” автомобил. Цанов назначи и шофьор. Това беше Асенчо, млад мъж, получил шофорската си книжка в армията.
Спомням си как веднъж, движейки се по ул. “Раковски” от ул. “Московска” по посока бул. “Дондуков”, Асенчо се опита да превключи на по-ниска предавка, но когато скоростният лост застана в неутрално положение, просто се измъкна и остана в ръката му. Тогава “Раковска” в този си участък още не беше коригирана и беше по-стръмна, отколкото е сега. Колата започна бързо да се ускорява. Спирачната й система нямаше нищо общо със сегашните модерни хидравлични системи с усилватели, AБC и т.н.. Спирачките се задействаха механично посредством стоманени въжета. Опитите на Асенчо да спре набиращата скорост кола нямаха необходимият ефект, а вече наближавахме кръстовището с Дондуков. И тогава той взе най-правилното решение. Взе лоста с лявата ръка и го размаха във въздуха през отворения прозорец, викайки, колкото му глас държи: “Вардаааа!” Регулировчикът, виждайки връхлитащия автомобил, отскочи встрани и също започна да прави знаци на движещите се по “Дондуков” коли и каруци да спрат. Добре че тогава движението беше твърде рехаво и ние успяхме да пресечем “Дондуков” без произшествие.
Проблеми с леките превозни средства имаха и ръководствата на строителните райони. Във връзка с това, заедно с началник на ЕСМО “МК Кремиковци” инж. Червеняков, се срещнахме с министъра на строежите Марин Грашнов. Реши се от квотата на министерството, да ни се предоставят 5 нови джипа ГАЗ-69. Единият от тях беше за нашия отдел, а останалите - за строително-монтажните райони.
Вече имах шофьорска книжка и когато ми съобщиха, че в Русе е пристигнала поредната пратка от съветски леки автомобили, между които и един ГАЗ- 69 от квотата за ЕСМО „МК Кремиковци”, веднага заминах, за да получа лично “нашия “ автомобил. Разбира се, без проблеми можех да изпратя Асенчо да свърши тази работа, нещо което всъщност и трябваше да направя, или най-малкото да го взема със себе си. Да, но младите са си млади. Те винаги правят нещо, което по-старото поколение не може, или не иска да разбере. Може да е право, а може и да не е. Оценката никак не е лесна, защото най-решаващият фактор е към коя от двете група принадлежи самият съдник.
Бях само на двайсет и четири години и явно, съм приел докарването на колата до София като предизвикателство. Спомням си, че когато ме питаха на колко години съм, аз винаги послъгвах, притуряйки поне три-четири години. Веднъж, когато на обекта дойде не кой да е, а самият член на Политбюро на БКП Тано Цолов и Червеняков ме представи като главния механик на строителството на комбината, той също ме попита на колко години съм.
“На двайсет и осем.”, веднага отговорих аз, без колебание, даже и не се изчервих.
Червеняков леко се усмихна, но не ме поправи.
“Толкова млад и вече главен механик на най-големия обект в страната! Браво, Комсомолец! Сега вече съм сигурен, че ще построим комбината в срок. Дерзай!”, потупа ме по рамото “другаря” Цолов.
Какво да се прави, понякога трябва и да послъгва.
Заминах с влак за Русе, където пристигнах рано сутринта и от гарата направо в базата на “Авто-мото”. След съответните формалности си избрах един ГАЗ - 69, но нарочно не “командирски”, а “текезасарски”, т.е. отзад не със седалки, а с пейки. Това го направих нарочно, имайки предвид, че с него неминуемо ще се налага да се превозват ръчни инструменти, резервни части, а и да може да вози повече хора.
Заредих догоре и двата резервоара и ... на път. Реших, че няма да е зле да мина през завод “Червена звезда”, Дебелец, където на место можех да разбера какво е положението с поръчаните от нас 10 броя 500 литрови бетонарки, както и да видя моя приятел “Гелето”, който работеше там като конструктор.
Пристигнах в завода и веднага при директора. Секретарката каза, че той в момента е зает и и ме помоли да почакам. Може би тук му е мястото да отбележа, че тогава ЕСМО “МК Кремиковци” се ползваше с абсолютен приоритет и никой от директорите на заводи, предприятия, организации, комитети и т.н. не смееше да откаже нещо, свързано с нуждите на комбината.
Почаках малко, мислейки, че става въпрос за някоя “петминутка”. Да, ама не.
“Съжалявам много, но нямам време да чакам. Моля, съобщете на директора, че инж. Запрянов от МК Кремиковци” иска да говори с него.”, казах кротко, но както се вижда, не съвсем скромно.
Секретарката влезе при директора и веднага след това излезе. Каза, че директорът ме очаква. В това време от кабинета му излязоха няколко души. Вероятно се е провеждало едно от характерните по онова време многобройни съвещания и оперативки.
Като видя , че някакъв младеж влиза при него, директорът се озадачи. Може и да е помислил, че е пристигнал директорът на комбината инж. Ангел Запрянов, но той беше към експлоатацията, а не към строителството. Ангел Запрянов беше от Костенец, но веднъж уточнихме, че родата му по женска линия е от село Бодрово, от което пък е легендарната ми баба Марга, според която нейния род се родеела с този на майката на Ангел, но това е страничен въпрос. Споменах го само, за да не ме бъркат с него.
Директорът бързо преодоля учудването си и любезно ме покани:
“Заповядайте, инж. Запрянов. На какво дължим тази чест? Ще пиете ли едно кафе?”
“Ако кафето е добро, с най-голямо удоволствие.”, опитах се да се пошегувам.
“О, едва ли някой тук може да прави по-добро бъркано нескафе от нашата секретарка.”, усмихнато отговори той и веднага й нареди да направи две специални кафета.
“Може ли кафетата да са три?”, попитах аз. “Ще Ви помоля да повикате и инж. Иван Константинов, колега от МЕИ и добър мой приятел.”
“Разбира се. Гинче (мисля, че така се казваше секретарката, но не съм много сигурен), кафетата да са три и веднага инж. Константинов при мен!”, даде нарежданията си директорът.
Гелето пристигна силно притеснен от това спешно повикване при директора. Когато ме видя, остана като гръмнат и не знаеше как да реагира. За да го извадя от това конфузно положение, аз станах и го прегърнах.
“Здравей, Ванка. Как си. Да не мислиш, че като не се обаждаш, съм забравил колегите си?”
“Здраве желаем!”, отговори по военному Гелето, объркан до връх.
Като студент той имаше разкошна, буйна и къдрава коса. Истински хубавец. Обаче, както ми обясни по-късно, го нападнал страхотен косопад и той по нечий съвет си обръснал главата, която в момента приличаше на боядисано в някакъв особен цвят великденско яйце.
В това време секретарката поднесе кафетата. Тогава приготвянето на истинско нескафе беше цял ритуал. Първо, три лъжички кафе и две, или три лъжички захар, след това малко вода и бъркане до разбиване на захарта. Едва тогава се сипваше врялата вода и по този начин се получаваше прекрасно кафе с дебел каймак.
“Браво, това кафе наистина е чудесно”, похвалих го аз, без да преувеличавам.
“Вече знаете къде може да го получите. Винаги сте добре дошъл.”, поласкан от похвалата отговори директорът.
След като си изпи кафето, Гелето се извини, помоли преди да си тръгна да му се обадя и си излезе.
Директорът предложи и по малък коняк, но аз отказах, защото... “бях с кола”.
“Сега да поговорим служебно. Какво става с нашите 10 бетонобъркачки?”, попитах аз, преминавайки на служебни въпроси.
“Бетонобъркачките са готови, но за съжаление сега можем да ви дадем само осем., а останалите след две седмици.”, отговори директорът.
“Как след две седмици, когато ние своевременно сме ги заявили и автомобилите ще пристигнат утре да ги товарят?”, реагирах веднага.
“Така е, но от окръжния комитет на Партията в Търново ни наредиха да дадем четири броя на окръжната строителна организация и аз едва успях да ги убедя да ги намалят на две.”
“Така ли? Моля да позвъните в окръжния комитет, искам да говоря с тях.”
“Но нали разбирате..., получава се неудобно.”, проплака директорът.
“Няма нищо неудобно. Не вие, а аз ще говоря, или предпочитате да отида лично при тях в Търново?”
Разбирам, че в случая държанието ми не е било от най-коректните, но нали и аз бях длъжен да защитавам интересите на комбината.
“А, не, не. Гинче, набери веднага секретаря на окръжния комитет на Партията.”, нареди той по вътрешната уредба.
Телефонът иззвъня, директорът вдигна слушалката и в скоропоговорка каза:
“При мен е другарят Запрянов от Кремиковци и иска да говори с вас.”
Аз поех слушалката и казах:
“Добър ден.” и веднага преминах на същината на въпроса:
„ Става въпрос за двете бетонобъркачки, които сте отклонили от договорените вече бройки за нас.”
“Здравейте, другарю Запрянов. Трябва да ви обясня, че тези бетонобъркачки са крайно необходими за дейността на нашата окръжна строителна организация и без тях ще се провали строителната ни програма. Нали и ние имаме ангажименти и изпълняваме планове?”
Помислих си, че отсреща ми е някакъв партиен апаратчик с каквито изобилстваха партийните комитети и които аз определено не долюбвах. Заатова използвах техния маниер и изразни клишета.
“Да разбирам ли, че според вас, местните интереси стоят над националните и то над тези, свързани с изграждането на гиганта на нашата черна металургия, в което са впрегнати всички ресурси на родината?”
“Не, не. В никакъв случай. Ние просто мислехме...”
“Да не се съобразите с решението на Партията за абсолютен приоритет на МК “Кремиковци.”, безмилостно довърших аз.
От другия край на жицата настъпи мълчание. Явно - пълно объркване. По онова време никой не смееше да предприеме каквото и да било, директно или косвено, нещо важно или дори незначително, което би спънало програмата по изграждането на комбината. Всичко това ми беше пределно ясно, но в същото време разбирах много добре, че и местните строителни организации имат нужда от машини, за да работят нормално и че никой нямаше да им прости за евентуално закъснение от зададените срокове, независимо от причините.
“Никога и не сме помисляли подобно нещо. Решението на Партията е над всичко. Просто в момента сме в много тежко положение и ако вие бихте могли да ни помогнете, ще ви бъдем безкрайно благодарни.”, отговори секретарят на окръжния комитет.
Знаех, че можехме веднага да получим и десетте бетонобъркачки, но в същото време разбирах, че не винаги трябва безцеремоно да се възползваме от практически неограничените си пълномощия, затова казах:
“Това вече е друго нещо. За да не ви проваляме програмата, ние сега ще вземем девет бетонобъркачки, така че една ще остане за вашата строителна организация, а директорът на завода, който слуша нашия разговор, се задължава да се произведат останалите две –една за нас и една за вас, през следващата седмица.”
“Но..”, опита се да възрази директорът.
Прекъснах го веднага и с ръка на мембраната му казах:
“Ако не сте съгласен, моля да съобщите това на секретаря на окръжния комитет, който още е на телефона.”
“Не, не. Всичко е наред. В края на следващата седмица можете да изпратите автомобил да товари бетонарката.”
“Благодаря ви много за разбирането и за съдействието. Ще се радвам много, ако имате време да се отбиете при нас в Търново.”, зарадван ми каза секретарят.
“И аз ви благодаря за поканата, но поради липса на възможност в момента, посещението при вас ще го отложим за друг път,. Дочуване.”, казах аз и затворих телефона.
След време наистина се срещнах с този секретар. Бях приятно изненадан, че той всъщност е един умен и нциативен човек, който наистина милее за района си. И може би за компенсирам не особено коректното си държание относно бетонобъркачките, прехвърлихме безвъзмездно на окръжната им строителна организация няколко ремаркета, лебедки, тръбно скеле и ръчни инструменти.
Обърнах се към директора и попитах:
“Мога ли да се обадя на моите хора да изпратят веднага автомобили за деветте бетонобъркачки?”
“О, разбира се. Бихте ли ми дали номера?”, с готовност се отзова директорът и щом му го написах, веднага нареди на секретарката да го набере. Когато връзката беше установена, наредих на Владимиров веднага да изпрати автомобили за Дебелец.
“Сега имам една лична молба, която няма нищо общо с производството или нашите служебни отношения, така че спокойно можете и да ми откажете.”, искрено и този път наистина вежливо казах аз.
“Моля ви, на ваше разположение съм.”, мигновено отговори той.
“Моля ви, ако това не ви затруднява, да дадете три дни отпуск на инж. Константинов, с когото трябва....”
Откровено казано и аз вече не си спомням какво съм измислил тогава. Явно е било нещо “много спешно” и разбира се “важно”.
“В момента сме много на зор, но... считайте въпроса за решен. И без това имаме въпроси за София, така че ще командировам инж. Константинов до министерството до сряда включително.”, съгласи се директорът и нареди на секретарката да извика Гелето и да изготви заповедта за командировка.
Гелето се яви за секунди. Новината силно, но много приятно го изненада. Беше петък и това то правеше още по-щастлив. След това ми разказа, че вече месеци молил да го пуснат за няколко дена да отиде до София да види жена си, но винаги имало спешни неща в завода и не му разрешили.
Директорът ме попита имам ли нещо против да обядвам с него в заводския стол. Приех с благодарност и докато ние с Гелето разменихме няколко изречения, директорът даде някакви указания на Гинчето.
Отидохме в стола, където ни очакваше прекрасен обяд, явно различен от дневното меню.
Попитах дали мога да разгледам завода и директорът с готовност се съгласи лично да ме разведе. След обиколката из завода предложи да отидем в кабинета му да изпием по още едно кафе и да подпише заповедта за командировката на „инж. Константинов” до София.
Благодарих сърдечно за съдействието, а на Гинчето за прекрасните кафета и ние с Гелето напуснахме завода.
Вече пред колата го попитах:
“Имаш ли да вземаш нещо от квартирата си?”
“Ами нещо за пране, ако не възразяваш.”
“Какъв е този сервилен тон? Да не съм го чул повече. Показвай пътя!”
Гелето си приготви багажа и ние бяхме готови за път.
“А сега накъде?”, попитах аз.
“Ами нали ще ходим до София?”, отговори той.
“Какво ще кажеш да минем през Плевен и да видим какво прави Майс? И без това ни е по път.”
“Но ние ще пристигнем късно там.”, с право отбеляза Гелето.
“Какво от това, ще го събудим. Важното е да се видим.”
“Както кажеш, аз съм съгласен.”
Тръгнахме за Плевен.Тук му е мястото да отбележа, че след като се дипломира, Майс беше разпределен в завод “Н.Й. Вапцаров”, в Плевен, но той замина за Прага, където баща му беше учител в българското училище и остана на работа в Прага за около година. Когато се върна в България ми се обади и аз му предложих да го назначим за главен механик в трети строителен район. Така и стана. Работи при нас няколко месеца и тъкмо когато стана “печено момче”, трябваше да си осигури някакъв документ от Плевен, но оттам веднага му напомнили, че „инж. Матеев” е разпределен в завод “Вапцаров” и трябва да започне работа там. Намесили се и разни комитети. Така или иначе, той напусна Кремиковци и отиде в Плевен, за което лично аз много съжалявах.
Когато пристигнахме пред къщата на Майс, беше към единайсет часа вечерта и всичко беше тъмно. Ние обаче не се смутихме от този факт и започнахме упорито да звъним. Накрая един прозорец от горните етажи се отвори и на него се появи Майс. Уличното осветление беше достатъчно за да ни познае веднага. Вместо да се зарадва, да ни поздрави като хората или най-малкото да ни напсува, той извика:
”Геле, какво е станало с главата ти?”
Такъв си беше Майс - неговите постъпки и реакции в основната си част бяха непредвидими, но пък готини.
Говорихме си до към три часа, поспахме няколко часа и рано сутринта, избръснати и свежи, седнахме да закусим с мекици, които леля Ани, майката на Майс, вече бе успяла да приготви.
И без това пътят ни минаваше през Луковит и естествено не можеше да не се обадим на родителите на Гелето и най-вече да видим легендарната баба Нака. Колетите, които изпращаше на Гелето в София, неведнъж ни бяхя спасявали от непрекъснатия глад.
Радостта им беше огромна. Веднага предложиха да пренощуваме у тях, но аз казах, че бързаме и за съжаление не можем да останем. Тогава те казаха, че най-малко ще останем за обяд, което нямаше как, а и нямаше защо да отказваме. И без това беше събота, когато се работеше до обяд. Докато майката на Гелето и баба Нака се занимаваха с приготвянето на обяда, ние тримата (аз, Гелето и баща му) отидохме до синдиката, за който от Ванката, Димчо, Любо и Чорбана и други приятели от Луковит, бях слушал какви ли не легенди. Когато пристигнахме, на мястото, без да намалявам скоростта, се отправих към стръмния бряг на Златна панега.
“Стой, стой! Спри!” в ужас завикаха и двамата, страхувайки се, че ще се пребием. Спрях на метър от брега и те си отдъхнаха. Е, ако и това не беше чиста проба келешлък, здраве му кажи. Но това беше положението. После, когато синът ми започна да прави същите номера, едва ли не побеснявах. С други думи, за едни може, за другите не. Но така е от памтивека.
Слезнахме да се поразходим и те започнаха да ми показват прелестите на „Синдиката”.
Гелето нямаше шофьорска книжка, а и за разлика от мен, не изпитваше особено влечение към автомобилите.
“Геле, искаш ли да покараш малко тази бойна машина?”, попитах го аз.
“Но аз никога не съм карал кола.”, доста страхливо отговори той.
“За сметка на това пък си карал танк.”, припомних му аз за нашата военна служба от две лета по месец и половина като студенти. Дори вече бяхме лейтенати, с длъжност ЗКТЧ (заместник командир по техническата част) на рота. Офицери, не е шега работа. Гелето, за разлика от мен, ходи няколко пъти запас, но пък сега е капитан от запаса, докато аз, който след студенството не съм и влизал в казарма, си останах само старши лейтенант в армията. Дори и нямам снимка в тази униформа.
“Хайде, хайде, сядай зад волана.”, казах аз и седнах на дясната седалка, а баща му остана на поляната. След два - три кръга, Гелето започна да кара по-уверено и аз му казах да спре. Слезнах от колата и го оставих да продължи, но вече сам.
“А, само това не. Той още не може да кара.”, развика се баща му.
“Значи трябва все някога да се научи.”, отговорих аз и викнах на Гелето:
“Какво се мотаеш още? Давай!”
С леки подскоци той потегли и само след минути вече смело въртеше волана, като не превключи повече от втора скорост.
Когато се върнахме в Луковит ни очакваше царска трапеза. Баща му не спираше да разказва как сме летели със “страшно” висока скорост и едва сме спрели само на сантиметри от пропастта. Естествено, не пропусна и то с искрена гордост, най-подробно да разкаже как Ваньо сам е карал тази голяма и силна машина. Баба Нака само се кръстеше.
Обядвахме богато, поговорихме си още малко и ние с Гелето потеглихме отново на път.
“А сега накъде?”, попитах аз.
“Е, сега след тази екскурзия, за която съм ти много благодарен, мисля, че отиваме в София.”
“И аз си мислех така допреди малко, но внезапно ми дойде една нелоша идея. Защо не минем през Пазарджик да видим какво правят Чардака и Цецето? Какво ще кажеш?”
“Идеята е прекрасна и аз съм за.”, веднага отговори Гелето. В това отношение при него не можеше да има засечки. Затова и го обичам толкова.
Както се казва, речено - сторено. Отбихме се от главния път и през Балкана поехме за Златица, оттам за Пангюрище, Попинци и Пазарджик. Толкова години са минали оттогава, но Гелето винаги си спомня за този “страшно опасен и неповторим” преход, който аз почти съм забравил. В интерес на истината, трасето тогава наистина беше страшничко – тясно, непрекъснати остри завои, големи стръмнини и нанадолнища. Явно, Гелето го е изживял много емоционално, защото съвсем убедено, дори и сега, разказва неща, в точността на които, дори и аз се съмнявам. Според неговия разказ, някои от завоите сме ги вземали почти на две колела и други подобни измислици. Да не говорим за чудесата при надпреварата ни с един велосипедист, който според Гелето сигурно е бил състезател и то от световна класа. Че карах доста „буйно“о беше вярно, но чак пък такива подвизи! Но Ванката е толкова сладък разказвач, че дори и аз започвам да цъкам с език, слушайки чудесиите случили се по време на нашето, според него, „каскадьорско” пътуване.
Когато пристигнахме в Пазаржик, в апартамента на нашия колега Марин Петков Чардаков (Чардака) не намерихме никого. Техен съсед ни каза, че той, жена му и неговите родители отишли на излет в Батак. Това обаче въобще не ни стресна. Имах достатъчно пари и за бензин и за ядене, ако трябваше, и за хотел. Без да губим време, поехме за Батак, където учудващо бързо намерихме Чардаците. Изненадата наистина беше пълна. Всички наскачаха да ни прегръщат и целуват. Останахме чак до късна вечер. Чардакови ни нахраниха богато и ни молеха да пренощуваме там, но вече беше крайно време да се съобразя и с Гелето, който, макар и да не го показваше, но явно е искал да види жена си колкото може по- скоро и то не само за да й каже “добър вечер”. Затова поехме за София, този път без нови отклонения.
В началото отделът още не беше комплектован и затова бързо трябваше да се реши въпросът с назначаването на съответните кадри.Същото се отнасяше и за “Енергомеханичните” отдели по строително-монтажните райони. Макар и нелесно, заедно с изграждането на районите, ние успявахме да осигурим походящи специалисти за тези отдели, така че нямаше проблемни смущения в работата им.
Моят колега Любен Петров отговаряше за тежката механизация - багери, булдозери, скрепери, кранове и т.н., но спешно трябваше да се назначи и електроинженер и то по възможност с някакъв стаж. Говорих с Марковски и той се зае сериозно с въпроса.
Един ден при нас се яви инж. Димитър Калоянов Карадарлиев (Карата). Вече беше работил към две години в мина Чукурово, където отговарял за поддръжката на електрическите багери, както и за електроснабдяването на обекта. Нещо се скарал с началника на обекта и напуснал. Както после ми каза, затова дори го лишили от полагаемата му се премия от 50% върху заплатата. Задължителните три години по разпределение също бяха оправени.
Карата беше моя възраст - висок, красив, с открито, ведро лице. Бил приет в МЕИ, но понеже тогава нашият институт беше известен с твърде високите си и безкомпромисни критерии и изисквания (нещо, което всъщност си беше така), за по-лесно, се записал в МГИ (Минно-Геоложкия институт), специалност минна електротехника.
Назначихме го веднага и дългата ни съвместна дейност беше най-сигурното доказателство, че не сме сбъркали. В кратък срок създаде “летяща” група от прекрасни млади електротехници, средни техници, които се обучаваха “в крачка”. С негова помощ бяха окомплектовани с електротехнически кадри и отделите по районите.
Карата остана на работа в МК “Кремиковци” цели 33 години, като над двайсет години беше началник на отдел “Енергомеханичен”, към СУ (Строително Управление), след това СО(Строително Обединение)”МК Кремиковци”.
Един от въпросите, които му зададох, когато за пръв дойде при нас (преди да го назначим), беше:
“Имате ли шофьорска книжка?”
“Нямам.”малко сконфузено отговори той.
“Хм, това не е добре. Инженер, който ще работи на такъв огромен обект, пък няма шофьорска книжка? Не се връзва. Разстоянията тук са големи и не можем да си позволим лукса да се разхождаме пеша. Днес напълнихме склада с мотоциклети, даже има и М-72 с кош, мотопеди и велосипеди. И ти понеже нямате книжка, ще въртишш педалите на велосипед? Скъпо ще ни излезе подобно удоволствие.”
“Щом е толкова важно, веднага ще се запиша в курс за шофьори.”
“Така и ще направим.”, казах аз и се обадих на Желязко, който водеше курс за любители шофьори:
“Желязко, току що назначихме един нов колега, но се оказа, че няма книжка и трябва да го запишеш в сегашния курс.”
“Но курсът вече преполови. Ще трябва да изчака за другия.”, отговори Желязко.
“Другият за други хора. Ще поработиш по-интензивно по отношение на кормуването и толкова. Това все пак не е кундурджия, а инженер.”
“Но...”
“Стига с това “но”. Я най- добре ела да вземеш инж. Карадарлиев да го запознаеш с графика и т.н.”
“Добре, добре. Тръгвам веднага.”, каза Желязко и аз затворих телефона, обръщайки се към Карата:
“Сега ще дойде инструкторът да те вземе и ще ти обясни всичко.”
“Но аз още не съм назначен.”, сети се той.
“Вярно е, но това е формалност. Считай се за назначен и като свършиш с Желязко, мини да си вземеш заповедта от другарката Близнашка, а утре в седем и половина тук.
“Благодаря Ви.”, малко смутено отговори Карата. В това време дойде Желязко и те излезнаха.
За да създадем все пак някакво удобство за хората, които искаха да стават шофьори, или да се занимават с автомобилизъм, съгласувано със САБ (Съюз на българските автомобилисти), открихме автомотоклуб в района на строителната площадка. Това създаваше определени удобства най-вече за курсантите, които нямаше защо да искат отпуск, за да ходят в София, да съчиняват разни измислици, или да се отклоняват без разрешение от работа.
В интерес на истината, по това време аз също нямах шофьорска книжка и в момента бях курсант при Желязко. От друга страна, практическото каране на леки и тежки автомобили и мотоциклети за мен отдавна не беше никакъв проблем. Винаги можех да направя някой курс до табана, до бетонов център или баластриера. Можех да се справям не само с автомобили, но и с разни строителни машини, въобще всичко, което можеше да се движи. Още в началото, когато все пак напрежението не беше толкова високо, се научих да копая с багер, да работя с авто и кула кранове.
Бях разбрал още от самото начало, че когато човек не само знае, но може и иска, тогава опитите да бъде залъган с някакви амбулантски или професионални хитрини, са обречени на провал и авторитетът му расте по геометрична прогресия. Представете си, че отидете примерно при един багер и видите, че за цялата смяна е изкопана незначителна част, от това, което е трябвало да се свърши, но багеристът започва да ви убеждава, че почвата е много твърда, че зъбите на кофата са подбити, че куплунзите буксуват, че двигателят губи мощност и много други подобни измислици.
Но ако вие се качите на същия този багер и само за час изкопаете толкова, колкото багеристът за часове, тогава положението рязко се променя. Първо, моментално можете да изхвърлите мързеливеца и то без никакви угризения и второ, нещо което е много по-важно, това веднага се разчува и никой повече няма да посмее да ви съчинява бабини деветини или да се мотае без да си гледа работата. Освен това, когато вече не е рядкост да ви виждат из обектите и когато реагирате моментално на всеки възникнал технически или човешки проблем, хората ще ви уважават и ще ви вярват още повече. Спомням си за тези неща не защото те са някаква новост или кой знае какво, а защото по-късно, особено в задграничната ми дейност този опит ми оказа неоценима помощ.
Затова хората като нас трябваше да бъдат много мобилни, да не зависят от случаен превоз и в никакъв случай да не губят излишно време при предвижването си от едно место на друго. Колкото и странно да е, но в началото имах големи спорове с централното ръководство и ми беше доста трудно да ги убедя, че в никакъв случай не бива да се правят икономии за сметка на мобилността на ръководните кадри. Щом са такива, да ръководят, а не да си пилеят времето като се придвижват пеша или попътно с някой самосвал.
Карата естествено не знаеше, че и аз нямам книжка, а и Желязко не е посмял да му каже. По-късно, когато разбра за това и вече бяхме станали близки приятели, той никога не пропускаше сгоден случай да разкаже как аз, който също не съм бил правоспособен шофьор, “много силно” съм се възмутил, че той няма книжка, нещо, заради което едва не се провалило и назначаването му при нас. И допълваше как веднъж, при нещастен случай с един шофьор на самосвал, аз съм излетял с един от новодокараните и още нерегистрирани мотоциклети до мястото на произшествието и как при връщането ми, катаджиите са поискали да спра, но аз, както се казва сега, “с мръсна” газ съм профучал покрай тях, пристигнал съм в управлението и заедно с момчетата сме скрили мотоциклета в закрития склад, при което дошлите по-късно катаджии не могли нищо да открият. Това всъщност си беше точно така.
Шофьорът на един самосвал вдигнал легена, за да провери нещо, но не сложил обезопасяващата щанга, хидравличната уредба изпуснала и легенът беше притиснал шофьора. Веднага отклоних първия автокран, който повдигна легена, освободихме потрошеният, но за щастие жив шофьор и го натоварихме на един самосвал, който пък го закара до болницата. И затова, че мотоциклетът, с който бях пристигнал за минути на мястото на злополуката, още не беше регистриран, катаджиите щяха най-малко да се опитат да ми правят забележки. После, когато им казах, че аз съм бил митицилетистът - фантом, те дълго се смяха и ме поканиха на една бира с кюфтенце на вилица.
Когато получи шофьорската си книжка, Карата се отказа от голям мотоциклет и взе един мотопед. Бръмчеше като светкавица из обектите и беше наясно с истинското им състояние и нужди.
Като стана въпрос за Карата, си спомням и за един друг случай. Той нещо се беше разболял, а като енергетик трябваше да подпише някакви документи. Казах на Асенчо да закара Надето, моята секретарка, жена на нашия колега Венелин Господинов от плановия отдел, до квартирата на Карата, като му занесе документите за подпис. Тя беше отскоро в Кремиковци и още не познаваше хората.
Естествено, старите влъхви Владимиров и Дилков не пропуснали това и решили да си направят майтап с момичето(била е към двайсет годишна). Казали й в никакъв случай да не влиза в квартирата на Карата, защото той и на мравка не прощавал. Надето се вързала на измислиците им и отказала да тръгне за София.
“Абе, ти няма да отидеш, но го познаваш шефа. Като нищо ще те изхвърли, независимо че са приятели с Венелин.”, казал й Владимиров.
“О, в това няма никакво съмнение. Ти, Наде, така или иначе ще отидеш, но наистина те съветвам дори да не се доближаваш до вратата, защото при Карата няма милост.”, допълнил и Дилко.
Накрая тя тръгнала и когато пристигнали на адреса, помолила Асенчо да я придружи, но той казал, че трябва да провери нещо по колата. Накрая тя се престрашила и когато Карата се показал, тя отстъпила от вратата и подавайки му документите, казала:
“Трябва веднага да ги подпишеш и да се върна в Кремиковци.”
“Добре, няма никакъв проблем, но първо влез вътре, че на този студ (беше февруари) ще станеш на шушулка.”, казал Карата, канейки я с елегантен жест да влезе вътре.
“Никакво влизане, веднага трябва да се връщам.”, категорично отказала тя.
Карата много се зачудил на тази нейна упоритост и отбелязал, че е глупаво тя да стои на студа, докато той търси с какво да подпише.
“Всичко съм приготвила.”, отговорила Надето и му подала писалка.
“Брей, какво е това бързане, да не е станало нещо неприятно? Ако трябва, и аз да дойда до Управлението?”, обезпокоил се Карата.
“Не няма нищо тревожно, просто трябва веднага да се връщам.”, милостиво го успокоила тя.
Когато Карата оздравя и дойде на работа, подробно разказа за странното поведение на Надето, без да може да си го обясни. Падна голям смях. Само Надето се разсърди на Владо и Дилко и не им говори цяла седмица.
Когато започна втората година от постъпването ми в Кремиковци, от кадедрата по “Подемно-транспортни и строителни машини” (ПТСМ) ме помолиха да стана хоноруван асистент и да водя проекти по ПТСМ – Подемно-транспортни и Строителни машини и т.н. Е, сега непременно ще последва въпросът какво е това и т.н.? Ами то значи, че даже да се добавят Въжени линии и Асансьори, пак ще има и т.н., защото след трети курс към нашата специалност добавиха и Минни и Обогатителни машини, така че дори и десети семестър имахме по 48 часа седмично, но това е извън темата.
Естествено, имайки предвид голямата си заетост , веднага отказах. Тогава зав. катедрата проф. Проданов, когото познавах добре покрай брат ми(бяха съкурсници) дойде лично в Кремиковци и ми обясни подробно, че наистина са изпаднали в трудна ситуация и много разчитат на моята помощ. Не ставаше въпрос за заплащането, а за колегиална солидарност и затова накрая приех, още повече, че това все пак си имаше и положителна страна – просто щях да си поддържам формата като конструктор. По моя молба ми бяха дадени две групи, чиито часове бяха вечер. Така изкарах две години, за които не съжалявам.
По едно време започнаха да набират специален задочен випуск в Икономическия институт „Карл Маркс”. ЕСМО МК “Кремиковци”, също имаше “спуснати” бройки. Оказало се, че никак не било лесно да се наберат необходимите кандидати. Едни отказвали да се запишат, а тези, които били съгласни, не отговаряли на условията. Тогава лично Парторгът на комбината Иван Тодоров ме помоли да бъда един от “студентите” защото трябвало спешно да докладва, а бройката не била попълнена. Явно, не смееше да допусне неизпълнение на повелята на Партията, щом беше опрял до мен. Естествено, можех без проблем да откажа категорично, но без много да му мисля, приех да следвам специалността “Икономика на транспорта”. И защо не? Щях да получа системни знания в една област, която в България все още не беше много позната, освен на специалисти, завършили в СССР, Чехия или ГДР. При това обучението беше вечерно. Е, това щеше да бъде за сметка на личното ми време, но пък все пак щях да науча нещо. Голяма част от изпитите ми бяха признати и с малко по-голямо напрежение, независимо от перманентната липса на достатъчно време, успях да завърша за две години. И досега не съжалявам за това.
След това за втори път записах, разбира се, задочно МЕИ, но това една интересна история, която може би ще разкажа друг път, а сега вече по-кокнкретно за Кремиковци.
Имаше съвещание при Червеняков. По едно време, Мария (секретарката му) влезе в залата и ми подаде една бележка. Изтръпнах, като я прочетох. Отидох при Червеняков и му казах, че веднага трябва да изляза.
Той видя побледнялото ми лице и веднага попита:
“Какво има? Случило ли се е нещо?”
Подадох му бележката. Когато я прочете и той пребледня като платно. Стана веднага и каза:
“Тръгваме веднага.”
След това вече в движение се обърна към останалите, които също започнаха тревожно да се питат един друг какво е станало:
“Другари, създало се е опасно положение. Кранът БК-300, който работи непосредствено до Първа доменна пещ, при опит да се повдигне тежък железобетонен елемент, който бил замръзнал за земята, бил претоварен, поради което в момента е силно деформиран и е наклонен много опасно към доменната пещ. Положението му е нестабилно. Отиваме там. С нас да дойдат Захариев, Гугучков, Добриянов, Гюров, Велинов. Да се изпрати и линейка.”
След минути бяхме на местото. Това, което видяхме, направо ни ужаси. Кранът беше толкова наклонен към Първа доменна, че очаквахме всеки момент да се стовари върху нея. Подгонените от силния вятър облаци засилваха впечатлението, че кранът вече пада. На всички беше ясно какво ще стане, ако тази грамада се стовари върху работещата доменна пещ. Експлозията щеше да е ужасяваща. Всичко щеше да бъде пометено като от атомна бомба. Кранистът, който не е могъл да направи нищо повече, вече беше слязъл от крана. Той беше един от най-добрите ни кранисти и се беше сетил да застопори крана към релсовия път.
Червеняков, макар и силно разтревожен, запази самообладание и каза:
“Никаква паника. Трябва незабавно да се предприемат всички мерки за предотвратяването на катастрофата?”
След това отново погледна към пещта и промълви на себе си:
„Та кранът вече пада.”
“Не, кранът още не пада. Това усещане идва от движението на облаците. Но положението е повече от критично. Вятърът е много силен и духа точно в опасната посока, така че кранът наистина може да се стовари върху пещта всеки момент. Трябва незабавно да го стабилизираме.”, обадих се аз.
“Но как? С какво бихме могли да го стабилизираме?”
“Като го вържем с дебели стоманени въжета.”
“А как ще завържем въжетата за крана?”
“Това оставете на нас.”, каза главният инженер на “Механизация и автотранспорт”, инж. Райчо Велинов.
“Приемам, действайте!”, съгласи се Червеняков и се обърна към останалите:
“Всички хора трябва незабавно да се евакуират и то не само около пещта, а и от обектите наоколо. Една екплозия на пещта ще вдигне всичко във въздуха и няма да пожали нищо и никого. На работа!”
Докато Червеняков даваше заповедите си за евакуацията, ние с Велинов изпратихме хора да донесат топ ново, но тънко метално въже, метална ролка с кука и два топа дебели стоманени въжета. Един от джиповете беше изпратен да доведе групата за монтаж на кула кранове и нейният ръководител Сотир.
Разбрахме се Велинов да ръководи работата по укрепването на релсовия път, а после и завързването на въжетата за близките фундаменти заедно с инж. Добриянов, а аз да изчакам монтажниците. Те веднага започнаха допълнителното укрепване на подкрановия път.
В това време докараха въжетата, но монтажниците още ги нямаше, а те най-бързо и сигурно можеха да извършат укрепването на конструкцията. Не можехме да качим други, неподготвени за целта хора, а времето летеше. Без да се замислям повече, взех единия край на тънкото въже, завързах го за кръста си, закачих ролката и започнах да се изкачвам по стълбата на крана, хората долу размотаваха въжето. Достигнах до първата площадка, но тя беше много ниско за целта, защото прекършването беше високо над нея и трябваше да продължа нагоре. Щом погледнех към облаците, чувството, че падам заедно с крана върху пещта беше съвсем истинско. Когато наближих мястото на деформацията ми се стори, че кранът “трепери”. Знаях, че в действителност той се поклаща, нещо, което при този вятър е нормално даже и за изправните кранове, камо ли за този. Въпреки това, чувството си остана.
Едва успях да премина мястото на деформацията, а и въжето започна силно да ме дърпа надолу. Преметнах въжето през диагоналните връзки. След това направих клуп на който закачих ролката. Вече започнах да издърпвам другия край на въжето, за да провра през ролката и го спусна обратно при хората долу, когато някой силно извика:
“Не пипай нищо повече! Само се дръж за диагонала!”
Обърнах се да видя кой е извикал и видях Сотир, придружен от трима монтажници да се катери нагоре по крана. След минута и четиримата бяха при мен. Дадоха ми монтажен колан и ръкавици и веднага, без приказки се заловиха за работа.
Сега вече положението беше съвсем друго. По-добре и по-бързо от тях никой не би могъл да се справи със задачата. В сравнение с тяхното умение и ловкост, аз можех да мина за чирак, в най-добрия случай за калфа. Но когато вече отново бяхме на земята, те ми казаха,, че и те са се чувствали по-спокойни и то не защото са очаквали кой знае каква помощ от мен или съвети, от които всъщност нямаха никаква нужда, а просто, че съм бил заедно с тях на крана.
Привързани с коланите за конструкцията, петтимата, макар и с големи усилия, успяхме да изтеглим дебелото въже при нас и да го преметнем през един от диагоналите над деформацията. След това момчетата го вързаха професионално за един от главните вертикални профили. Сотир даде знак и хората долу веднага обтегнаха въжето и започнаха да го връзват за един много стабилен фундамент.
По същия начин килнатият към пещта кула кран беше укрепен и с второ въже. Отдолу нададоха мощен вик и започнаха да се прегръщат. Кранът беше стабилизиран и опасността от грозящата ни умопомрачителна катастрофа беше избегната. Сега вече едва ли не ми беше забавно да гледам към облаците и да “падам” заедно с него към доменната пещ, така поне си мисля, че е било. Всъщност едва ли ми е било до това, но обикновено когато една опасност отмине, хората стават определено по-смели.
Сотир провери още веднъж закрепването на въжетата и каза:
“Всичко е наред. Можем да слизаме.” и с ръка ми посочи да тръгна пръв.
“Не, аз ще сляза последен и то не за друго, а защото само ще задържам излишно “движението” по тази „вертикална магистрала.”, пошегувах се аз, но си беше и вярно.
Монтажниците се разсмяха силно и докато аз гледах доменната пещ отвисоко, както и “любимите” си облаци, те вече бяха долу. Истински катерици.
Когато накрая слязох на земята, Червеняков дойде при мен и силно ме прегърна, нещо напълно непривично за този винаги сериозен и на пръв поглед много суров мъж, нещо, което потвърди и синът му Деньо, с когото след време станахме близки приятели.
“Благодаря ти, моето момче.”, силно развълнуван ми каза той – няколко думи, които за мен бяха най-голямата награда.
Вятърът, разбрал че не е достатъчно силен да пречупи волята и безстрашието на тези закалени мъже, макар и неохотно, започна да утихва. Сега, когато това е една отминала отдавна страшна опасност, даже се опитвам да съчинявам и подобни „литературни” изрази.
Тръгнах към Велинов и Добриянов, но Сотир ме пресрещна захилен до уши и “тържествено” ми каза:
“Колега, по случай първият ви работен ден в бригадата, ви каним в нашия фургон на малка почерпка, а вие ще почерпите, когато вземете първата си заплата като „монтажник“
“Това е изключително висока чест за мен, за което най-сърдечно благодаря.”, отговорих в същия дух, но всъщност това си беше самата истина. След това попитах:
“А може ли да дойде и инж. Велинов?”
“Разбира се, но ни е неудобно да го поканим. С теб вече сме колеги от една бригада, а той все още ни е пряк началник.”, продължаваше да се шегува този превъзходен монтажник, когото направо обичах. Казах на Райчо за поканата, която много го трогна.
Бях издържал още един изпит от суровата школа на Кремиковци.
Разполагахме с голям брой двуосни и триосни ремаркета, но имахме нужда и от ремаркета за превози на много дълги и/или тежки товари, а в България се произвеждаха само обикновени три и пет тонни ремаркета. Трябваше сами да си решаваме проблема.
Като по тревога изработихме металните конструкции, които в никакъв случай не бяха подходящи за експонати по мострени панаири, но това не беше модно ревю.
Не жалехме материала и те станаха значително по-тежки, но за сметка на това гарантирано здрави. След това се явиха проблемите с осовите агрегати и гумите. От военните получихме голям брой оръдейни лафети със съвсем нови (на вид) гуми. Тези гуми, макар и с пробег от няколко километра, бяха престояли много години по складовете, а освен това и не бяха разчетени за голямо натоварване. Разбира се, това ни беше известно, но времето ни притискаше. Започнаха веднага да гърмят. Колесарките от оръдейните лафети, които монтирахме на пробните ремаркета, също не издържаха, въпреки че се използваха за не много тежки, но за сметка на това дълги товари. Отново трябваше да се справяме сами. За кратко време решихме и този въпрос.
Въпреки недодяланият си външен вид, новите ремаркета вършеха работа. С това проблемът беше решен, макар и не по брилянтен начин. За сметка на това пък в устройващи ни срокове и с минимални разходи. Ако бяхме почнали да се суетим, да възлагаме проектирането им на разни научни институти, каквито по това време имаше под път и над път, след това да чакаме изработването на прототип, неговите изпитания, сертифициране и т.н., щеше да мине поне година.
Предстоеше завършването на обогатителната фабрика. Очаквахме пристигането и на обжиговите пещи.
Оказа се, че за монтажа на тези пещи ще ни е необходим мощен козлови кран с товароподемност 120 тона, с какъвто не само не разполагахме, но се оказа , че дори е пропуснат в титулния списък, изготвен при заявката за доставката на оборудването. Вариантите да се използват едновременно два или повече автокранове не вършеха работа – рискът беше далеч над допустимото, пък и тогава още нямаше такива мощни кранове като сега.
Затова спешно изработихме задание за построяването на нов козлови кран, с чиято помощ да се извърши монтажът. Създаде се колектив от конструктори и краностроители, в който участвах и аз и веднага се започна работа по проектирането на крана. Особено полезни в изготвянето на проекта бяха главният конструктор на краностроителния завод “Христо Смирненси” инж. Трендафилов, когото познавах още когато беше дипломант, тъй като беше савипусник и много добър приятел на брат ми. Същото се отнася и за професор Милчо Брайнов, един от най-добрите конструктори на метални конструкции, когото също познавах добре от МЕИ, защото ни четеше лекции по “Метални конструкции”. Със споменаването на тези две имена в никакъв случай не искам да подценя приноса на останалите десетки участници, включително конструктори, електричари, технически ръководители на производствени цехове, снабдители, изпълнители, контрольори, технолози.
Проектът беше готов за рекордно кратко време. Изработването на крана бе възложено на завод “Хр. Смирненски.”, разбира се, при абсолютен приоритет. Когато дойде време за монтажа на обжиговите пещи, кранът вече беше монтиран на обекта. Изпитанията направихме с товар от 160 тона, но кранът издържа и досега си стои там.
Разбира се, споменатите досега случаи са нищожен откъс от моите преживявания по време на работата ми в Кремиковци. Нови и нови спомени, свързани с онова време просто извират от паметта ми, но реших, че е по-добре да не ги описвам. Не защото са били маловажни и безинтересни, а най-вече защото така и ще останат неразбрани от по-младите поколения. Освен това, те едва ли биха седнали да четат някакви спомени за един металургичен комбинат, строен преди повече от четирийсет години, който след промените беше продаден само срещу “един долар” на едно подставено лице. Но това е друга, много мръсна история, на която няма да се спирам.
Това, че навремето в изграждането на МК “Кремиковци” работеха над 20000 души, които осигуряваха прехраната на поне още 100000, това че той наистина беше ковачница на истински кадри, това че основната част от последвалото строителство в страната нямаше да е възможно без тези кадри и без стоманата, произведена в Кремиковци, сега вече няма каквото и да било значение.
А това, че след промените, на входа и на изхода на комбината бяха допуснати различни хищнически структури - кръвопийци и бяха източени огромни за възможностите на страната ни капитали? А че всичко това стана не само със знанието на сини, червени, зелени и жълти политици и управляващи, а нерядко и с тяхно участие, че се допусна технологичната, трудова и финансова дисциплина в комбината, а и в държавата, да падне под критичната точка и т.н.? А това, че накрая беше продаден за 316 млн. лева на бизнесмен на 26 години? За съжаление се оказва, че и това няма значение. Да оставим, че..., но по-добре наистина да спра дотук.
А може би ще бъде най-добре, не само да не добавям нови случаи от времето, когато участвах в изграждането на комбината, а да изтрия и малкото, което вече съм написал.
По този повод още си спомням какво ми каза един мой приятел:
“Защо толкова се вживяваш? Ние, българите, къде сами, къде под чужда диктовка, разсипахме, окрадохме или продадохме по най-просташки, вулгарен и слугински начин цялата си страна, почти ликвидирахме образованието, здравеопазването, селското стопанство, културата, енергетиката. Разрушихме стойностната си система, без да я заменим с нещо достойно, позволихме на разни първосигнални типове, с невиждано безочие и бруталност, да натрупат несметни богатства, навсякъде цари хаос и несигурност.
Не виждаш ли как в управлението на държавата ни участват предимно неподготвени и/или нискостойностни, корумпирани и продажни политици и магистрати, които нерядко, без въобще да се съобразяват с нуждите, възможностите и интересите на страната, безскруполно се грижат за собствените си интереси, а нерядко сляпо изпълняват чуждоземни указания. И какво ли още не. А ти си седнал да търсиш истината, която всички знаят, но никой от властимеющите, независимо бивши или настоящи, независимо и от партийната им принадлежност, нито я признава, нито се интересува от нея. Не вярвам да не си напълно наясно с тези неща. А ако не си, значи търсиш отговора на грешното място.”
И колко беше прав!
Така или иначе, изграждането на МК “Кремиковци” ще си остане много важен момент от моя живот и аз никога няма да го забравя, независимо от всичко. Най-вече защото с него започна и моето собствено изграждане – не само като специалист, но и като човек.
© Христо Запрянов Всички права запазени