Семейният съвет на мъжа ми (свекъра и свекърва ми) постановиха аз да ходя и да оправям документите на бабата на мъжа ми. В "Социални грижи". Пристегна ми под лъжичката. Имах боен опит със служителките там. Когато родих, не бях се дипломирала още, а и не работех, трябваше да си търся майчинството в социалните. Та беше голямо ходене по мъките... Оня виц от касетката на онзи, дето имитираше бай Тошо, как му беше името, вица беше за този, дето като ограбил банката и му искали бележки откъде ли не, та накрая той носел едната торба, по-малката с парите и по-голямата - с бележките, много отиваше на историята със социалните грижи. Хм, грижи.

"Грижите" на баба Марче бяха в Толстой. Семейният съвет никога не беше ходил там, та и затова не ми дадоха упътвания къде се помещават там социалните. Като ориентир взех блока на бабата - и реших да търся в радиус около него. Като сапьорите, бомба. Старите хора казват: "С питане и до Цариград се стига!" Е, до "Социални грижи"- район Надежда, нещата бяха безнадеждни, въпреки че прибягвах главно до тази поговорка в търсенето. Що баби питах, що дядовци, щото нали те ползват тези услуги главно, едни ми казват "Ами след Ената, бабе", а други - "Амии, май до пазара беше, деде, къде си тръгнало такова хубаво с тази рокличка..." Аман, ама прав е човекът! Като се огледах, ходя по шосето между Надежда и Толстой, жега е...

Намерих ги накрая. В едно бивше ОДЗ, влизат и излизат пенсионери оттам. Питам за социална интеграция откъде да взема формуляри за попълване. Отвън пред вратата се бяха стълпили около десетина човека - никой не ми отговаря. Попитах пак. Една лелка се обърна и каза:

- Тук си има ред, момиче.

- Добре, - казвам - за социална интег...

- Да, да, това го разбрахме - отговори лелката и хората се раздвижиха в знак на съгласие.

Разбрах, че тези хора са стояли дълго и тягостно тук и са се сдушили помежду си. Всеки новодошъл го приемат след входен тест.

- Какъв е редът? - казах благодушно.

- Има номера. - рече една баба на поне 85 г. С бастун, трепереща, едвам се крепи на краката си - Аз съм 91 ви номер...

- А пък аз съм 15-ти и още не ми е дошъл редът! - рече една жена, някак обнадеждена, че ще й дойде и на нея редът.

- А сега в момента кои номера са вътре? - питам.

Настана объркване.

- Ами... - хората се заоглеждаха - то някои си отидоха до вкъщи, които са по-крайни номера... и сега след 15 минути ще има обедна почивка...

- Ама кой номер е вътре в момента? - попитах нервно аз, щото работата ми изглеждаше обезсърчително неясна.

На прага на вратата на Социалното излезе един едър пенсионер и извика:

- Номера 7, 8 и 9 да влязат!

- Това е охраната, той внася реда тук! - каза победоносно и с възхищение в очите един човечец от опашката.

- А аз кой номер съм тогава? - попитах.

- Ами попитайте охраната, той раздава номерата. - ме посъветваха.

- Дайте път на жената, - каза човечецът, който уважаваше реда - да й дадат номер!

Успях да се добера до охранителя-пенсионер.

- Извинете, за социална интеграция ми трябва формуляр... - казах.

- Сега ще ви донеса - охраната потъна в "Грижите".

Обърнах се към хората от опашката:

- На тази опашка само за подаване на документи за социална интеграция ли се редим?

- Аз съм за винетки! - каза един дядо. - от онзи ден идвам и все не успявам да се доредя!

- А аз трябва да си взема карта за градския транспорт! - проплака една женица.

- Добре - казах. Използвах намалението, докато го нямаше охраната - Нека тези, които сме тука, да минем, десетина човека сме, всеки за каквото е, а като дойдат тези, дето са си отишли до вкъщи, и те ще си минат...

Охраната се появи на вратата.

- След пет минути е обедна почивка! - обяви той.

- Извинете, формуляра за...

-Какво? - погледна ме пенсионерът-охранител - За майчинство ли сте вие?

- Не. За социална интеграция искам да подам на бабата на мъжа ми... - рекох. - Извинете, вътре колко гишета са?

- Госпожо, наредете се на опашката! - каза охраната и ме изгледа повелително.

- Жената иска номерче! - каза човечецът, който се възхищаваше от охраната.

- 115 - каза ми охраната.

Започна да ми става забавно!

- Е, как така 115! Тук сме 7 души, нали 7, 8 и 9 влязоха! Откъде го измислихте този номер! - нещо се амбицирах да вляза в петте минути преди обедната почивка.

- Ами има номера от седмици наред, госпожо! - озъби ми се охраната - Вие сега идвате и искате веднага да влезете, къде дават така!

- Е, да, ама тук сме само седем от тези 115, господине! - уточних аз.

- Недей така, девойче - рече бабата на 85 г, с бастунчето, дето трепереше... - Не се карай, ами си застани и си чакай...

Настъпи мълчание. В това мълчание хората се решиха да организират малък бунт, тип "нежна революция".

- Момичето има право! Защо да чакаме с часове... - каза лелката.

- А пък аз идвам всеки ден тук вече от две седмици! - каза бабата на 85 г.

- А утре е крайният срок за социалната интеграция, господине! - додаде човечецът, който разчиташе на реда.

Охраната ни огледа, помисли малко и влезе пак в "Грижите".

- То пък за едни 8 лв се редиме... - каза лелката.

- Да можех да си взема винетката... -  размечта се дядото.

- Ама и ние като овци стоиме тука... - обади се бабата на 85 г.

Отвътре охранителят извика:

- Хайде, които са за винетки - гишето е свободно!

- Холан... - усмихна се дядото, който чакаше за винетка.

- За картите за градски транспорт - на гише 2 - каза охранителят.

- Хм, можело значи! - казаха тези, които бяха за карти.

- Айде, айде, за социалната интеграция на трето гише... - охранителят наистина беше цар на реда и закона.

- Това се казва организация! - зацъка човечецът, който се възхищаваше на реда и закона. Илюзиите му не бяха разбити.

- Ето ти формуляр, момиче, попълвай по-бързо, че времето изтече! - охраната ме потупа дружески по рамото.

Малко им влязохме в обедната почивка този ден, пет минути само, не се повтори повече това, но пък другите пъти като идвах, имах респект в охраната.

На излизане чух лелката да казва на охраната:

- Добре, че беше жената да ни организира, че си бяхме загинали вънка на тая жега...

А аз бързах, защото в работно време бях излязла и закъснявах. Като си влязох в офиса, запъхтяна, зачервена, един колега ме видя и пита:

- Къде ходиш ти... много предизвикателен вид имаш...

- Ами... - усмихнах се - ходих в "Социални грижи" в Толстой за социалната интеграция на бабата на мъжа ми...

- Хм, добре звучи! Много хубаво алиби, браво! - засмя се колегата.