Забранено за бременни

Танкът трябваше да се натовари на специален вагон-платформа и да се закара на ремонт. Командирът сформира екипаж и охрана,   трима войници - Ръмпо, Белята, Тошето и двама старшини.  На единия старшина му викаха Писика, защото имаше кръгло, червендалесто лице и зелени очи. Наистина приличаше на котарак! Другият беше Лютия, не знам защо, много кротък и благ човечец, слаб, висок и с буен рус перчем. Ръмпо беше селско момче, здравеняк, добряк, но отчайващо глупав, с орлов нос и също такъв поглед. Можеше да те гледа втренчено пет минути, без да мигне. Тошето беше синеок, с едва набол рус мустак, леко фъфлеше и обичаше да философства. Белята съм аз. Не, че правя бели, бяло ми е лицето. Такъв съм, какво да се правя? Даденост.
Старшините качиха танка на платформата, укрепиха го, вързаха го с вериги,  и после се настанихме в съседния конски вагон, в който щяхме да пътуваме. Конският вагон, кафеникав на цвят, с две  плъзгащи се врати, не си знаеше годините. Защо е конски, нямахме си представа, навярно са превозвали коне или някакви животни, или защото беше примитивен, нямаше комфорта на пътническия, товарен вагон си беше, отвътре ни се стори огромен. В единия му край имаше натрупана слама, а в другия бяха накамарени дърва за чугунената печка кюмбе, която се намираше до вратата. Имаше си кюнци и коминче, което стърчеше навън. Под нея имаше ламарина, а самата печка беше здраво закрепена за пода. Конски вагон с отопление - супер лукс.
Старшините измъкнаха от танка един голям брезент и го опънаха върху сламата. Получи се огромно легло.
- Тук ще спим. - каза Писика.
- Нещо огладнях. - каза Лютия. - Да прескочим до магазина, влакът ще тръгне чак довечера
Двамата се върнаха след час.
 - Новобранци! Взимайте дърва и тръгвайте с нас!
  Отидохме встрани от жп линиите, зад храсталаците имаше полянка. Старшините запалиха огън, дървата изгоряха, получи се страхотна жар. Извадиха четири бройлера от торбите и пакет сол. Осолиха дебело бройлерите, чак побеляха.
- А! Аз толкова солено не ям! - каза Тошето.
- Ще ми ядеш дедовия тогава! - захили се Писика.
  Всички се засмяхме. Старшиите метнаха бройлерите в жарта, като ги обръщаха от време на време с пръчки. Пилците обгоряха, почерняха, а нашите ги премятаха в жарта, докато тя угасна.
- Изгоряха! - рече Ръмпо.
- Трай, новобранец! - обади се Лютия.
Ухаеше апетитно. Извадиха бройлерите от жарта и ги сложиха върху някакви вестници, да поизстинат. После обелиха изгорялата кора, образувана от солта и кожата, както се бели портокал. Месото отдолу беше перфектно!
- Хайде, папайте! - усмихна се Писика.
- Мммммм... направо мозък! - казах.
- Много вкусно! - потвърди Тошето.
  Ръмпо мляскаше с апетит и въртеше очи.
- Солта ги запечатва. - обясни Лютия. - И отвътре се задушават.
 Извадиха и топъл, ръчен хляб, купен от близката фурна. Страхотен обяд. Накрая ударихме и по една биричка.
- Колко ще ни струва всичко?! - попитах.
- Нищо. - каза Писика. - Черпенето от нас.
Много симпатични ми станаха тия двамата.
Изпикахме се върху огъня, за да не стане пожар и се прибрахме в конския вагон. Легнахме върху сламата и юнашки му отмъркахме.
Когато се събудихме, влакът потракваше, колелата се въртяха и отивахме нанякъде.
- Ей, юнаци! Танкът там ли е, бе?! - провикна се Писика.
 Отворих вратата. Там си беше.
- Тук си е. - казах.
- Кой ще ти краде гол танк? Боеприпасите са махнати. - обади се Лютия.
- Аз знам едни, дето с удоволствие ще го откраднат, нарежат и предадат за скрап. - захили се Тошето.
- Труден е за пренасяне. - вметнах.
- Ти им го дай, за нула време ще го разкостят. Като термити са!
- Хвърляйте му по едно око, да не се разхлабят крепежите, че падне ли от вагона, ще ни разстрелят! - каза Писика.
- Ще го наглеждаме. И като спира влака, ще го проверяваме на място.
- Ей така, ви харесвам!  - похвали ни Лютия. - Я, да запалим печката!
 Той нареди дърва, най- отдолу вестник, после тресчици и отгоре по - яки цепеници. Драсна клечката, печката забумтя, стана топло и готино.
- Аз, пак огладнях! - изцепи се Ръмпо.
- То си стана време за вечеря. - рече Писика.
 Бяха ни дали храна за из път. В мешките ни имаше кашкавал, салам, хляб, страхотното русенско варено и други консерви.
- Вадете кашкавала! - изкомандари Лютия.
  Той наряза кашкавала на едри парчета и го метна върху жарта в печката.
- Ти си луд! - изцепи се Ръмпо.
- Трай, новобранец!
  Вратата на печката беше отворена и се виждаше, как кашкавалът се разпльоква и цвърчи. Синкавите пламъчета го обгръщаха, той правеше мехури и се печеше. Лютия сръчно го обърна с две пръчки.
- Чинии имате ли в мешките?
- Имаме.
Извадихме чинии и той намята кашкавала в чиниите.
- Докато изстине кашкавалът, ще си изпечем филийки.
 Филийките бяха наредени върху чугунената плоча на кюмбето.
- Яжте го, докато е топъл. Изстине ли, ще се одърви. Изтръскайте пепелта!
Изтръскахме пепелта. Ммммм... Неочаквано вкусно! Лютия е опасен!Добре си хапнахме и пак се излегнахме на брезента.
- Сега, да имаше и по една невеста, щеше да е супер! - рече Тошето.
- Много искаш! - захилих се. - Жените развалят дисциплината! Но Ръмпо може да ни е невестата!
  Ръмпо ни изгледа с орловия си поглед и нищо не каза.
- Хахахаха! Съгласен е! - хилеше сеТошето, а и всички останали.
- Имате ли си гаджета? - попита Писика.
- Имахме си, но ни зарязаха. Коя ще те чака две години?! - казах.
- Абе, аз имам още, но и мойта нещо се ослушва. Не е, както преди!
 Ръмпо нищо не каза.
- И тях ги тресе хормонът, не могат дълго да чакат, въпреки че има изключения. - отбелязах.
- Клиторът е най - чувствителната част в човешкото тяло въобще. Жените изпитват много по - голямо удоволствие от нас, а ние имаме само една тъпа глава. - изцепи се Тошето.
- Две! - каза Писика и се засмяхме.
- Отначало всички са готини, докато те гепят и родят, после отиваш в шестнайсета глуха, на първо място винаги са децата. - казах.
- Променят се и физически, и психически. Някои се разхубавяват, други погрозняват. - каза Тошето.
- Ебането разхубавява! - отбеляза Писика.
- Това им е проблемът на жените, че трябва да са хубавички, за да се пласират, ама няма как. Природата едно ти дава, а друго ти взема. Докато мъжете може да са ръбове, но с пари, за да се чувстват половинките им спокойни. - казах.
- За Ръмпо всички жени са еднакви. - избъзика се Тошето.
- Ами, еднакви са. Ебат се и правят свирки. - каза Ръмпо.
- Значи, каквато и да вземеш, все си кяр. - казах.
- Абе, една жена, не може ли да метне чувал с картофи на рамото си, не ми я хвали! - уточни Ръмпо.
- Ето! Има критерии човекът! Не е съвсем равнодушен! - смееше се Тошето.
- Нали трябва, да работи! За какво ми е някаква хърба!
- А аз харесвам по - нежнички. Да ме разбират, да ме обичат и да сме приятели.
- От жена приятелство не търси! Мек ли си, качва ти се на главата и започва да командари! - обади с Лютия
- На коя глава? - попита Тошето.
- На горната! После се намразвате и си ставате безразлични!
- Чист късмет си е, да уцелиш! - рече Писика.
- И на мъжете не им е лесно. Трябва да са високи. Жените не харесват ниски. - каза Тошето.
- Взводният е кинта и петдесет. Видях го случайно, една сутрин, на успоредката. Правеше разни салта, премятания, захвати и всичко това в шпиц!
- Той е майстор на спорта! - каза Лютия.
- Така ли?! Не знаех!
- Много мъжко момче е! Много го уважавам!
- И аз. И е умен!
- И супер готин да е, ще те прати на смърт, ако има война. - каза Писика.
- Така е. Гадна професия е това. Само шибаните политици оцеляват. - въздъхна Тошето.
- Ех, дечица, дечица! Не знаете, какво ви чака! - каза Лютия и заспа. Последвахме го и ние.
..........
Товарният влак спираше на всяка керемидка и никак не бързаше. Жепейците товареха, разтоварваха, откачаха и закачаха вагони. Танкът си стоеше на платформата и не мърдаше. Събудихме се, влакът беше спрял, на гарата имаше чешма, измихме се, напълнихме манерките с чиста вода, хапнахме по едно русенско варено, затоплено на печката, с препечени филийки и се усмихнахме на слънцето. А! Използвахме тоалетната на гарата, добре, че я имаше.
- Отиваме у Писика. - каза Лютия.
- Как, така?! - изненадахме се всички.
-Така. Той е от тук. Ще ни вземе с колата.
 Писика се появи усмихнат, с лъскав, червен москвич и ни натовари всички.
- Новобранци! Само някой да ми каже Писик, ше му откъсна топките! Пред жената съм старшина Горанов!
- Слушам! - каза Ръмпо.
- Отнася се за всички!
- Слушаме! - изревахме аз и Тошето.
- А, така!
  Писика живееше в едноетажна бяла къща, с голям и добре подреден двор с овошки.
Жена му беше приятно закръгленичка, с дълга, черна коса, блестящи, кафяви очи и широка усмивка.
- Хайде, мамините, заповядайте! Много се радвам, че сте ми дошли!
- Добър ден! Добър ден! И ние се радваме! - рекохме с Тошето.
- Старшина Горанов е много добър! - изцепи се Ръмпо.
- Знам, че е добър! - засмя се жената. - Затова съм го взела!
 Писика се усмихна и потупа Ръмпо по рамото.
- Влизайте, момчета!
 Невестата беше отрупала масата със салати, мезета и домашни деликатеси.  Всичко това за нас?! Пристъпяхме неловко.
- Сядайте, момчета! Не се притеснявайте! - покани ни Писика.
Седнахме. Опитахме от всичко. Рзкошно!
- Много е вкусно всичко! - похвалих жената.
- Сами си го произвеждаме!
- Супер е! За това си мечтая и аз! Да си имам къща с дворче и да си произвеждам всичко.
- Трудно е. Родителите ни помагат. Гледат ни и децата. Но, когато си го откъснеш от клонче, забравяш за неволите.
- Грижа иска всичко, грижа! Ръчичка да пипне! Имам и оранжерия, и градина, имам и кладенец с помпа. Направил съм си капково напояване.
- Браво! Да сте живи и здрави всичките! - пожела Тошето.
- Обичате ли кюфтета?
  Жената ни показа цяла кофа, пълна с кюфтета. О, щастие! Как, да не обичаме! Веднага ги нападнахме. Бяха сочни, топли и ароматни, със съответните им подправки. Разкош!
- Много обичам кюфтета! - казах. - Баба ми ги правеше такива!
- Да ви е сладко! - усмихна се жената. - Брат ми работи в месокомбината и оттам взима хубава кайма.
- Да е жив и здрав!
- Благодаря!
  Писик, Писик! Уцелил си на жена, братче! Късметлия си!
- Ракия ще пиете ли?
- Не, благодаря! Много бързо ме хваща! - отказах.
- И аз не ща. - каза Тошето.
- Аз ще ударя една. - каза Ръмпо.
- Не ги карай! Нека са трезвени! - обади се Лютия.
- Добре. Има лимонада в кладенеца. И "Етър".
 Лимонадата беше истинска. В онези шишета, с механичните запушалки. Ядохме, ядохме и преядохме. Неочаквано посрещане! Писика ни закара до влака. Танкът си стоеше на платформата. Писика се върна при жена си. После щял да дойде с колата, направо в ремонтното поделение.
Ние проверихме закрепването, нямаше проблеми, липси и разни издънки. Гол танк. Само желязо. Поразходихме се около гарата и се метнахме на брезента.
Писика сега се люби с жена си. Нека! Искам да са щастливи.
- Какво ли прави сега Писика? - внезапно попита на глас Тошето.
Всички се засмяхме.
.......................
Събуди ни страшен трясък. Дървата се разхвърчаха, кюмбето се раздрънча, паднаха му кюнците, ние се затъркаляхме по пода. Катастрофа! Опитах се да отворя. Втори удар! Паднах на земята. Какво става! Светнахме с фенерчетата. Успяхме да излезем от вагона.
- Лашкааааааа! - чу се глас в нощта и последва нов трясък.
- Това е гара "Разпределителна". Жепейците си композират вагоните. Спускат вагоните от една височина. - каза Лютия.
- Ужас! Ще ни падне танка!
- Като приключат, ще го прегледаме.
 Цяла нощ не мигнахме.
На сутринта го прегледахме, укрепихме и влакът потегли. Пристигнахме в ремонтното поделение. Настаниха ни в стаята за приходящи, в караулното. Пльоснахме се на креватите и заспахме, като пребити.
- Какви са тия тука?! Защо не са в строя?! - събудиха ни ужасни крясъци.
  Някакъв подполковник викаше, пяна му излизаше от устата.
- Ние сме приходящи. Докарахме един танк за ремонт.
- И какво от това?! Трябва да сте в строя, за вдигане на знамето!
- Ама, ние не познаваме никого! - обади се Ръмпо.
- Е, сега ще познавате! Всички в ареста! Веднага! Сваляйте коланите!
 Взеха ни коланите и ни вкараха в ареста. Голи стени. Гол под. В средата нощно шкафче. За какво ли е?
- Кой е тоя? - попитахме караулните.
- Комендантът на района.
- Съвсем е изперкал!
- Такъв е.
- А нощното шкафче, за какво е?
- Просват го на пода и спят върху него.
- Е, как ще спим тримата върху едно нощно шкафче?!
- Не знаем. И ние сме като вас.
  Мислехме, че ще ни държат ден, два. Тц. Петнадесет дена арест. За нищо. Тъпня. Тогава нямаше GSM - и. Служебен телефон с централа. Момчетата нощем ни хвърляха шинели, да се завиваме. Спяхме на пода, върху цимент покрит с балатум. Добре, че ни зачислиха на храна, да не умрем от глад. В ареста нямаше какво да се прави, даваха ни парцали, да лъскаме стените, боядисани със сива, блажна боя. Старшините дойдоха да ни видят, много се изненадаха, че сме арестувани, казаха, че нищо не могат да направят и си заминаха. Ужас! Стояхме захвърлени и забравени.
Тогава се появи Кирето. Новият арестантин. Фазан. Това е жаргон. Фазани викаха на старшини - школниците, които караха военна школа и след службата ставаха офицери от запаса. Фазанът не е войник, не е старшина, не е и офицер, един такъв неясен статут, но между тях имаше много оправни и свестни момчета. Кирето беше завършил ВИТИЗ. Артистче, значи. Весел и жизнерадостен, внесе разнообразие в скучния ни живот. По цял ден ни разказваше вицове, коремите ни заболяваха от смях. Тия, от караулното и те идваха, да слушат. Та, Кирето, ни разказа своята история.
............................
Давам помощник дежурен по район. Дежурният по район - някакъв надут офицер.
Държи ме непрекъснато на телефона, не ми дава да дремна, командари ме, праща ме за цигари, кара ме по сто пъти да мия пода, зъби ми се, нарича ме смотан "фазан" и ми се хили, накрая ми писна, изревах му и му казах, че сега ще го застрелям, като се пипнах за кобура. Оня съвсем издивя, сне ме от дежурство и ме набута в ареста.
- Дай му на глупака власт и му гледай сеира! - казах. В нашата рота имаше един войник с бавни реакции. Нормален си беше, но реагираше бавно, не знам защо. Когато имахме строева, преплиташе крака и не можеше да марширува. В началото мислехме, че клинчи и се преструва, но не! Наистина не можеше! Имаше един капитан, началник щаб, всеки ден го изкарваше пред строя, обиждаше го и го унижаваше по най-гадния начин. И когато е застъпил караул, същият тоя войник, през нощта, влязъл в един танк, отворил кутията с гранати, хвърлил една, но тя не се взривила, насочил оръдието на танка към спалното, заредил снаряд, който по някаква причина не гръмнал, накрая насочил автомата към главата си и натиснал спусъка. Отиде си за нищо. Замазаха положението, изкараха, че се е застрелял, заради жена  Капитанът продължи да го плюе пред строя. Голям мръсник! И се хилеше, все едно нищо не се е случило. После отиде във военната академия да учи, сигурно е станал голям началник.
- Ако забелязвате, големите началници са все тъпаци. Не само при военните. И при цивилните. Това е така защото, ако някой е проклет или гадина, на ниските нива гледат, да се отърват от него. Има няколко варианта. Или да умре, което е малко вероятно, или да го търпят доста години, или да го преместят на друго място. И те го издигат на по - високо ниво, само и само, да се махне. Там също не могат да го търпят, защото е прост и некадърен, качват го на следващото ниво. Заместниците му вършат работата, защото те са професионалистите, а той си взима голямата заплата, дъни се, върши простотии, но го покриват. Така глупаците "управляват" умниците и обществото все повече затъва.
- Има нещо такова. - каза Тоше. - Но това е, защото умниците си траят. Не им се занимава.
- Момчетата възмъжавали в казармата. Няма нищо такова! Те си възмъжават и извън нея. Но тук срещаш простотията облечена във власт и виждаш, какви са последствията. И поумняваш. - казах.
- Затова, дайте да търсим връзки, да не търпим шибания глупак, да ни разиграва. На всичкото отгоре, идва Нова Година, всички ще са си в къщи, а ние ще кибичим в ареста. - каза Кирето.
.....................
И започнахме, да търсим връзки. Момчетата от караула бяха печени. Звъняхме на всевъзможни приятели, познати и близки хора. Накрая някакъв голям шеф се обадил на коменданта:
- Какви са тия хора в ареста?! Веднага ги пусни!
  И ни пуснаха. Прибрахме се по поделенията. Танкът остана на ремонт. За Нова Година си бяхме при нашите. Службата мина, уволнихме се, разпиляхме се. Минаха години. Другите мъртви ли са, живи ли са, никой не знае. Но аз помня историята с танка.