История за мушицата

Да си мушица не е лесна работа. Постоянно те възприемат като една летяща и дразнеща прашинка, чието място просто не е във въздуха, където имат право да виреят големите хищници – като нас, хората.

Мушиците са считани за съвсем мънички летящи боклучета, които трябва да бъдат изхвърлени или поне унищожени.

Замислете се за всичките пъти, когато сте миели съдове и около вас е летяла една такава мъничка мушица. Тогава, докато вие си миете съдове, а тя си лети (т.е. – всеки си гледа собствената работа) вие просто я поливате с малко вода и тя се дави и умира в мъки. Често правите това дори несъзнателно или в по-лошия случай – с пълно съзнание, че в противен случай тя (Не дай Боже) ще залепне за някой току-що измит съд.

Всичко това е страшно и жестоко за милата беззащитна мушица, но ние дори не го осъзнаваме. Тя ни пречи, дразни или просто ни е приятно да се превъплъщаваме в образа на Бог и да боравим с живота на една беззащитна миниатюрна и почти невидима твар.

Тази невидима жестокост е крайно несправедлива. Няма и капка милосърдие от наша страна, защото си мислим, че не правим нещо лошо, но всъщност ние се превръщаме в лоши фигури. Макар и несъзнателно.

Но нека оставим за секунда мушицата настрана (нека почива в мир!). Не е само тя потърпевша. Потърпевшите са милиони, милиарди. Дори не знам колко всъщност са те. Те са не само някакви невинни насекоми. Те са и малки мишчици, гущерчета, червейчета, та дори и малки змийчета. Всички те са виновни единствено с това, че живеят. Да, това е самата истина. Те ни пречат с присъствие, с миниатюрните си зъбки, които гризат нещата, които са полезни на нас. И това не е редно (но не, не за нас, не е редно за тях!). Те са просто едни малки и невинни същества, чиято съдба е решила да се подиграе с тях и да ги превърне в МАЛКИ живеещи организми. Съдбата им се е подиграла именно с размера им. Защото това е самата истина, само защото са малки – те са проклети да бъдат презирани и считани за, както ги наричат, - ВРЕДИТЕЛИ. Това е толкова нередно, че ако човек се замисли наистина сериозно, а не само с прочита на тези редове, ще осъзнае колко нечовешко е това. Хм, нечовешко изглежда, че не най-точната дума, когато става въпрос за милосърдие, защото в този случай човешкото е равнозначно с жестокото, повече отколкото с човешкото милост.

Нека се върнем обратно на мушиците. Те са навсякъде около нас. Те са в развалените, загниващи плодове и зеленчуци в нашия килер, те са в старите изсъхнали цветя, които ние не сме поливали, те са в нашия кош с боклук, който не сме изхвърлили. Те наистина са навсякъде, те сякаш бдят около нас, ако оцелеят до следващия ден. Затова нека следващия път, когато видим мушица, се поставим на нейно място (да, зная, че това звучи смешно). Ние не бихме били щастливи, ако ни убият, докато отиваме да пийнем малко водичка или докато просто хапваме няколко хапки храна. Не бихме били изобщо доволни, ако ни размажат на стената, просто докато си летим наоколо. Затова нека се отнасяме с тварите около нас така, както бихме искали и те да се отнасят с нас, ако по някое време в бъдещето те станат десетократно по-големи от нас.

Нека опазим мушиците!