Искам да разкажа тази история, защото е толкова невероятна, колкото и истинска.  A понякога няма нищо по-невероятно от самата истина, ето я и нея. Тогава аз работех в един бар в Испания, в един  малък град на морето. Барът се казваше Експланада, шефа ми Пако, а на мен ми викаха Хорхе. Та именно над този бар имаше една кооперация, в която живееше въпросният Алан. Около седемдесет годишен английски пенсионер, преместил се в Испания заради по-доброто време, цени и живот, по пример на стотици хиляди свои съграждани. Той минаваше през бара рядко, пийваше нещо, обелвахме някой лаф на английско-испански и излизаше.  Явно живееше сам, защото не го бях виждал с друг човек. Аз по принцип обичам да общувам на английски и не пропусках възможност, а особено когато си обграден от испанци, далече от дома, някак си  имаш нужда от това. Като повечето англоговорящи, Алан говореше зле чужд език, та ходеше на курсове по испански в едно читалище. Нашето познанство беше бегло, докато не го срещнах един ден до квартирата си в стария град.

  - Я, какво правиш тука, бе човек? Как си? - попитах го аз с приятна изненада и тутакси забелязах, че е някак си блед.

  - Ами разхождам се, малко чист въздух - каза с унил глас Алан - Ти как си?

  - Добре, в сиеста съм, че се прибирам. Ей - тука живея, е в оная къща - усетих, че иска да ми сподели нещо и млъкнах.

  - Ох, ами аз съм малко болен. Правиха ми изследвания…

  - Да, изглеждаш малко блед. Е и какво ти е?- стана ми наистина гадно.

  - Ами, бъбреци. Докторите ми правят изследвания.  От пет дни обикалям по болници, та сега малко разходка… - опита се да се усмихне и да бъде бодър.

   Познавах ги тези разходки много добре, когато те е страх да останеш сам на едно място, когато вървиш без да стъпваш и всичко е като на сън, когато грижите  те човъркат и ти иде да се хвърлиш в морето, ама а де… В тези моменти най-добре е да те разведри познат, та почнах аз.

  - Тиква, ще ядеш тиква.

  - Тиква? - учуди се Алан.

  - Да, тиква. Купуваш от пазара, вариш, печеш, малко мед или захар, канела и ядеш. Много е вкусно и полезно, особено полезни са корите, а от семките си правиш чай в същата вода. Никакъв патладжан, сливи и други сини плодове. И алкохола също ще трябва да го спреш - това го добавих с най-голяма мъка.

  - Ха! Ти си половин доктор, бе! На мен ми предписаха хапчета, но тиква, не знаех…

  - Е това им е работата на лекарите, да изписват хапчета. Дядо ми така се оправи, с тиква - тука излъгах, защото човекът се бе споминал от бъбреци много преди да се родя аз, а освен това е предпочитал плодовете ферментирали и бутилирани. Абе пийвал си доста, Бог да го прости.

  - О’кей, ще опитам.  Поздрави на Пако - усмихна се Алан, не искаше да ме задържа повече.

  - О’кей, хайде пак ще се видим, до скоро - и тръгнах към къщи, малко скофтен.

  После сезона свърши, аз се прибрах за Коледа в България. След три месеца почивка oтидох отново в  Испания, за да отворим с Пако терасата на бара. Една сутрин сервирам кафета и гледам, Алан минава по площада.

  - Пако, гледай, англичанина минава, ей го - посочих с пръст.

  - Иди, иди го поздрави - каза загрижено шефа - Бягай.

Оставих таблата и го догоних.

  - Здрасти, как си? - попитах го аз весел.

  - О, здравей! Кога дойде? - зарадва се Алан.

  - Ами миналата седмица, работя, тука съм. Мини да те черпя една бира.

  - Да, да ще мина. О’кей, ще дойда някой ден. Радвам се да те видя.- каза Алан и се разделихме.

Върнах се в бара на работа и Пако ми прошепна:

  - Беше много болен. Имаше рак на простатата….

  - Рак ли?- подскочих - Ами аз го видях миналата година, уж беше болен от бъбреци…Ееееее, жалко, много добър човек! - стана ми наистина болно за него, не исках да говоря повече за това.

  - Рак, рак. Правиха му операция, сега май е по-добре. Беше много тъжен, няма си никого. Ти като го видиш, казвай му нещо, говорете си там. Добре, че се пооправи, май ще прескочи трапа. - присви устни Пако и отиде да си нарежда касите с бира.

  Аз се позамислих за живота и неговите производни, но скоро една поръчка ме извади от това положение, та се заех с две кортадота и един коняк. Все пак работата е най-добрия терапевт. Та така, работейки, се търколи пролетта и дойде лятото. Междувременно с Алан се срещахме сегиз-тогиз, включително един път в поликлиниката, беше нервен и не можеше да се разбере с тая от регистратурата на испански, къде точно да си направи контролни изследвания. От местната болница му казали да мине през личния лекар в поликлиниката,а от там го пращаха до окръжна болница, извън града и той стоеше безпомощно с някакъв лист в ръка, повтаряйки: “Аки - ая, аки - ая“. Добре,че бях отишъл да ми подновят медицинската карта, та го успокоих и се разбрах с тая от регистратурата, също изнервена от чужденеца, какъв е точно редът и какво да направи човека.

    Та едно лятно утро, в бара цъфна Алан с още един мъж и една жена, видимо щастлив.

  - Маса за трима. Да ви представя дъщеря ми, а това е нейният съпруг. Идват от Нова Зеландия на гости – гласът му беше възбуден - Искаме закуска на терасата, нали може? - английският му весел дух отново се беше върнал.

  - Нова Зеландия, ооо! – възкликнахме с Пако - Далече, далече, другият край на света. Да, да, заповядайте на ей онази маса, ей сега слагаме тостадите.

  - Вие сядайте, където ви настани Хорхе, аз отивам за английски вестник и се връщам - каза Алан и отскочи до близката лафка.

  - Заповядайте, добре дошли! Баща ви е страхотен човек, ние сме приятели - възкликнах аз, настанявайки гостите от Нова Зеландия.

  - Да, всички така казват за него. Много мил човек, радвам се,че дойдох ме тука да се запознаем. А и в Испания е толкова хубаво - каза дъщеря му.

  Думите и малко ме учудиха, но помислих, че е от моя английски. Сервирах на хората закуската, обясних им къде какво има за разглеждане, как стоят привичките в тая страна и ги оставих да си говорят и насладят на морския бриз и ръчно изцеден портокалов сок. Те редовно идваха да пият кафе при нас и на края на ваканцията минаха да се сбогуват и благодарят. От този ден Алан все по-често се отбиваше в бара да пие нещо и да практикува своя испански, който усърдно учеше в читалището. Даже си намери и приятелка там, дама на неговата възраст, която също учеше испански и живееше сама. Изпълваше ме радост, когато виждах белите им коси на терасата, особено като се държат за ръка. Беше отново сред живите. Алан зпочна да ходи на мачове на местния третодевизионен футболен клуб, дори си купи шапка и фланелка. Точно след един такъв мач щях да науча най-невероятната история в моя живот.

    Алан влезе в бара издокаран в жълто-сини райета и извика:

  - Три на един! Голям мач. Една фригола, моля! - доста сладък испански ликьор, подобен на сироп за кашлица, в който има билки от Палма де Майорка.

  - Браво! - каза шефът ми, който също обичаше футбола и го следеше с интерес.

  Алан започна ентусиазирано да обяснява как е протекла играта и направи подробен анализ на състоянието и възможностите на двата отбора.

  - Ама ти май бая му разбираш - възхитих се аз от познанията му - Да не си играл футбол, а?

  - Ха! Че аз съм играл на Олд Трафорд, бе момче! - каза с видима гордост Алан.

  - Олд Трафорд, Манчестър Юнайтед? - възкликнах аз.

  - Не, аз играех за Мидълсбро младежи, контролният мач се проведе на Олд Трафорд - поправи ме той - Избираха нови надежди, та и аз там.

  - Ама то навремето си е бил силен отбор Мидълсбро - имах известна представа.

  - Пако, този е играл на Олд Трафорд за отбора на Мидълсбро младежи - обърнах се към шефа.

  - Кое беше това, бе Хорхе? - Пако обичаше най-вече испански спорт.

  - Абе на Манчестър Юнайтед стадиона, а Мидълсбро си е голям отбор. Тука имаме звезда, а се крие - погледнах Алан със закачлив поглед.

  - Ей, ами то за това му разбира толкова, той си е готов за треньор - подчерта Пако, полирайки чашите.

  - Ха ха, треньор! - засмя се Алан - Не бях толкова добър. Само играх сред младежите. Точно след този мач спрях да играя - той отпи от фриголата и въздъхна.

  - Защо? - любопитствах аз.

  - Ами, беше много важен мач, аз бях поканил една приятелка да ме гледа, всички фенове крещяха по трибуната. Още във втората минута получих топката и добра възможност, но ме настигна единият от защитниците. Аз реших да го чукна леко по петата, мислейки, че няма да се забележи, обаче онзи като се сурна по тревата… Реферът свири и директно червен картон, и вънка. Да, във втората минута нашите с един по-малко. Целият стадион на крака и ме псува и освирква, а аз ни жив, ни умрял, че и приятелката там се черви… Треньорът се държи за главата… Ужас! След това не погледнах топка повече. Трябваше да си търся работа и реших да постъпя във флота. Далече и самостоятелно, пък и перспективите тогава бяха добри за военните моряци.

  - Значи си бил тюлен - исках да го полаская, знаех, че е пенсионер, но никога не бях питал какво е работил.

  - Тюлените са американците, но съм служил и с тях – подчерта Алан.

  - Да, знам, че са американци, вие много не се обичате май.

  - Ами не, честно казано,американците винаги забъркват кашите. Нали ти казвам, служих с тях и то във Виетнам. Няма да повярваш.

  - Виетнам? Ами разкажи ми, интересно ми е - настоявах увлечен.

  - Да, през Виетнамската война ние бяхме пратени в Камбоджа. По принцип Англия беше неутрална, само че ние помагахме на американците. Нашите кораби бяха стари, с дървени корпуси и не се лепяха мините по тях, точно за това един път ни пратиха по един речен канал на разузнаване. Добре, обаче, Виетнамците се усетили. Слизаме на брега, една джунгла - не можеш да стъпиш - и като ни метнаха ония с минохвъргачките. Огън. Аз само скочих по лице и храс! - една остра тръстика от тука ми влиза през носа и храс! - от тука ми излиза през челото. Изтече ми кръвта - с много жестове и ръкомахане Алан компенсираше слабия си испански, като на места вмъкваше доста английски, а аз превеждах на шефа, който гледаше с интерес.

  - Рамбооо - изсмях се.

  - Рамбо не съществува! Всеки си пази живота и го е страх. Аз за малко да остана с едно око, виж! - каза той и повдигна глава към светлината.

  Чак тогава си дадох сметка, че има леко крив нос и дъгообразен белег.

  - Късмет си имал - казах аз.

  - Да, изтеглихме се веднага, добре,че ми помогнаха другите. После се покри всичко, иначе щеше да стане международен скандал. Как, Англия участва във Виетнамската война. Изнесохме се в Камбоджа и от там - в Хонк Конг. А сега заради това имам проблем.

  - Какъв проблем? – попитах.

  - Ами точно за тази травма при служебен дълг получих голяма пенсионна добавка. Добре, обаче, сега заради кризата пенсиите се преразглеждат и аз получих едно писмо от Англия. Трябва подробно да обясня защо получавам тази пенсионна добавка. И там е бедата, че аз им казвам, че съм имал здравен инцидент при изпълнение на военна акция във Виетнам, а те ми отговарят: ,,Глупости, Великобритания никога не участвала във Виетнамската война''. Хайде след четиридесет години върви обяснявай истината на някаква пакистанка зад бюрото.

  - Ами то не е за вярване, дано го докажеш. Е няма ли някакви документи?

  - Ще си ходя до Англия след месец, та тогава ще се разправям. Хем да видя сестра си и къщата на майка ми. Смятаме да я продаваме. По принцип си ходя всеки две години.

  - Така е, и аз се прибирам всяка година, да се видя с нашите и все има нещо за свършване. Няма как, все проблеми - добавих отегчено.

Барът се беше поизпразнил и аз започнах да чистя пепелниците. Алан помълча малко и рече:

  - После, на зима, ще ходя в Нова Зеландия при дъщеря ми. Там тогава е лято. Поканиха ме да гледам световното по ръгби, аз много обичам също и ръгби.

  - Еха, Нова Зеландия! И аз винаги съм искал да отида там. Завиждам ти. Да ги поздравиш от нас - казах и погледнах към Пако, който се усмихна и кимна с глава.

  - Ще ги поздравя. Малко ми е притеснено, как ли ще ме приемат. Познаваме се от скоро.

  - С мъжа ù? – предположих.

  - И с мъжа ù, и с дъщеря ми, и с майка и не сме се виждали от петдесет години - каза Алан, очаквайки неразбиране.

  - Как така, нали е твоя дъщеря? Тя на колко е години? - опулих се.

  - Ами така, дъщеря ми е на четиридесет и осем, но се запознахме това лято, когато дойдоха тук.

  Тука загубих ума и дума по английските им порядки и семейни отношения.

  - Аз си мислех, че си разведен, или нещо такова - добавих смутено.

  - Не. Налей още една фригола и щети обясня - усмихна се Алан и се протегна на бара.

Напълних чашата щедро, сложих му шепа фъстъци и зачаках в захлас.

  - Като влязох във флота, имахме девет месеца подготвителен период. После всеки кораб го пращаха в различна база и нас ни разпределиха в Нова Зеландия. Там бяхме почти година и аз се запознах с едно момиче от града. Аз бях на двадесет и една, тя на деветнадесет години и пламна младежка любов. Добре, обаче, като си млад си глупав и правиш глупости, та и мен не ме подмина тая работа. Една вечер в един бар един местен се заяде с мен и се скарахме. Тогава аз реших да се прибера на кораба. Тоя обаче беше нагъл, догони ме по уличката и продължи да се заяжда, докато накрая се сбихме. Успях да го съборя на земята и започнах да го ритам с военните си обувки. Бях млад, пиян и много ядосан. Не знам дали е останал жив или инвалид. Помня, че изглеждаше зле и май не мърдаше преди да избягам.

  Алан удари една глътка и погледна надолу. По лицето му се четяха срам и вина. Всички замълчахме за известно време.

  - Уплаших се - продължи англичанинът - Сутринта се уредих да се кача на първия английски кораб, напускащ базата и повече никога не стъпих в Нова Зеландия. Никога не потърсих повече това момиче, беше ме страх да не ме проследят и арестуват. Дори и сега ме е страх като трябва да ходя след толкова години. Много, много бях глупав.

  - Я, я! Абе то може нищо да не е станало и на тоя да му няма нищо -успокоих го аз - Пък и има давност, след толкова години.

Алан повдигна вежди и продължи:

  - Тази зима се прибирам един ден от поликлиниката, тука в Испания, отварям пощенската кутия и гледам, едно писмо от Нова Зеландия с познато име на момиче. Шок. Отварям, и що да прочета: «Здравей Алан, помниш ли ме? Преди четиридесет и осем години имахме връзка и искам да ти кажа нещо. Ти имаш дъщеря. Не търся нищо от теб, но смятам, че трябва да знаеш.» После се чухме по телефона, беше го написала в писмото.

  - Че как те е намерила тука? - прекъснах разказа му с любопитството си

  - Ами по данъчната декларация в Интернет. Пращам и получавам пари от тука до Англия и обратно, та и адреса ми го има там.

  Това точно не го разбрах, поради езиковите бариери, но не попитах за подробности.

  - Тя още навремето ми е писала, само че писмото не е стигнало до мен. И сега си спомням, как преди двадесет години, след погребението на майка ми, когато разчиствахме къщата, при документите и бях видял парче от пощенски плик със странен адрес, но тогава не обърнах внимание. Значи тя го е прочела, но е сметнала, като майка, че е по-добре аз да не знам за всичко това и е изхвърлила писмото, а за всеки случай е скътала адреса. То пък дъщеря ми прилича абсолютно на майка ми. Майката на дъщеря ми ме беше питала дали не искам ДНК тест, за да съм сигурен за бащинството, но когато ми прати снимката ù, бях убеден, че е моя дъщеря, защото видях мама като млада - категорично заяви Алан.

  - Ти на колко си години? - повдигнах ръце.

  - На шестдесет и девет.

  - И какво излиза,че на шестдесет и девет години разбра, че си баща? - погледнах го с усмивка.

  - Да! - отговори той доволен и отпи последната глътка в чашата - Май останах последен, а? Е, хайде, ще ви оставям да затваряте.

  - А, не, няма нищо - отговорихме в един глас с Пако, забравили кое време е.

  - Буенос ночес - каза със смешния си английски акцент Алан и махна с ръка на излизане.

  Жълто-сините райета се стопиха в нощта, а аз взех метлата и започнах моето служебно задължение.

  - Какво нещо е живота, а Пако? - въздъхнах.

  - Дааа… - въздъхна шефа и започна да брои оборота.

  От тази нощ, винаги като видя ръгби, се сещам за тази случка и за Алан. Не съм го виждал от дълго време, но се надявам да е жив, здрав и щастлив с белокосата си половинка и новото си семейство. Може би, точно то е поддържало пламъчето му в тежкия момент. Това си знае само той, но при всички положения, живота му си остава една невероятна история.

По истински случай.