„Историята на един търсач на вълшебства”

Времето в Лондон винаги е облачно, сиво и студено. Мразя да нося дебели дрехи. Правят ме огромна – пасвам на стереотипа за много суетно момиче.

Реших да изляза на разходка въпреки лошото време. Предпочитам да съм навън, вместо да се крия вкъщи. Спусках се по улицата и наблюдавах хората около себе си. На отсрещния тротоар вървеше стара жена с бяло сако, сив клин и черна зимна шапка. Зачудих се закъде се е запътила. Може би да вземе внука си от училище. След малко я настигна възрастен мъж, спря и започна да ръкомаха и говори. Тя се опита да го подмине. Изглежда, че се караха. Явно мъжът беше направил нещо и сега се опитва да се извини, но не му се получаваше.

Продължих да вървя по улицата, без да забелязвам другите хора, които минаваха покрай мен. Не знам накъде се бях запътила. Просто вървях. Изведнъж до мен спря огромна тъмна кола със затъмнени стъкла. Задната вратата се отвори и първата ми реакция беше „Коя ли звезда е решила да се скрие в този луксозен джип?” Но веднага разбрах, че няма нищо общо с известни личности. От автомобила излязоха двама души със скиорски маски на главите. Единият хвана лявата ми ръка, а другият – дясната и ме вкараха в джипа. Мъжете влязоха след мен и затвориха вратата. Одрах маскирания, който държеше лявата ми ръка, в опит да се освободя. Той не отпусна хватката си и използва едно парче плат, за да запуши устата ми и да заглуши писъците, които издавах. Другият, със свободната си ръка, извади от джоба си две въжета и завърза ръцете ми. Опита да върже и краката ми, но аз го ритнах в гърдите и той падна назад, като изпусна въжето. Бързо се окопити, хвана ръцете ми и стегна въжето около тях.

Всичко стана черно. Загубих съзнание.

Събудих се с болки в глезените и китките. Отворих очи. Бях легнала на някакво легло. Изправих се и се огледах. Намирах се в стая, в която броят на книгите надвишаваше броя на всички книги, които някога съм виждала през целия си живот. А повярвайте ми, те не са малко. Зад мен имаше големи прозорци, простиращи се до тавана. Срещу мен се виеше високо стълбище, а след него – врата, която сигурно беше по-стара от пра-прабаба ми. Отдясно имаше стълба, облегната на лавицата с книги. Осъзнах, че ръцете и краката ми не са вързани, и си разтрих китките, за да стимулирам кръвообращението. Станах от леглото, изкачих се по стълбите и застанах пред вратата. Опитах се да отворя вратата, но се оказа, че е заключена. Разбира се, кой ще отвлече момиче и ще го остави да избяга. Приближих се до лавицата отдясно. Прокарах пръст по книгите и се спрях на Г – Джон Грийн, „Вината в нашите звезди”. Разлистих книгата и започнах да чета. Изведнъж се чу изщракване и вратата се отвори. В стаята влязоха три момчета и затвориха вратата. Обърнаха се към мен и се усмихнаха едновременно. Изтръпнах. Възможен ли беше такъв синхрон? Върнах книгата на рафта.

– Какво искате от мен? Нямам пари. Не разбирам защо съм тук – попитах. Наистина не ми беше ясно.

– Не искаме пари – усмихна се най-високият. – С братята ми искаме само да говорим с теб. Седни – посочи ми леглото.

Слязох от стълбите, следвана от тримата похитители. Седнах на леглото, кръстосах краката си и се облегнах на ръцете си.

– Е, говорете. Няма как да избягам.

– Ще ти кажем всичко, което трябва да знаеш, и после ще решиш дали искаш да останеш при нас, на което много се надявам, или да си тръгнеш, като ни разочароваш много. Да започваме ли? – рече най-високият. – Явно се бяха разбрали само той да говори, защото другите двама гледаха в земята. Най-ниският вдигна глава и ме погледна.

– Ще почвате ли, защото нямам търпение да се омета оттук? – попитах.

– Аз съм Денис, – каза най-високият и посочи слабото момче с рижавата коса – това е Макс, а този дребния е Итън – посочи другото момче със сини очи и черна стърчаща навсякъде коса.

– Благодаря за точното описание – рече Итън.

– Аз съм Женевиев, но вие най-вероятно знаете това.

– Да, знаем – обясни се Денис. – Така, това което ще ти кажем, ще ти се стори откачено и най-вероятно ще ни помислиш за изперкали, но въпреки това ще рискуваме. Виж, ние не сме точно хора… е, хора сме, но имаме специални способности. Наричат ни Търсачи на вълшебства. Аз притежавам земята, така да се каже. Мога да предизвиквам земетресения и да карам растенията да растат. Макс кара нещата да хвърчат, а Итън е телепортатор. Ти, доколкото успяхме да разберем, можеш да подпалваш разни неща.

– И как стигнахте до този извод, господин Откачалка? – попитах.

– Преди два месеца си се преместила от едно училище в това, в което си сега, нали? – продължи Денис. – И, ако не греша, това се дължи на пожар в библиотеката, който е започнал в твое присъствие?

– Не аз запалих пожара! Как знаете всичко това за мен? И как, за Бога, можете да ми докажете, че сте онова… как му викате… Търсачи на вълшебства, защото едва ли съществува такова нещо?

– Следим те от известно време, Ви. Мога да те наричам Ви, нали? – попита Итън – А относно демонстрацията, затвори очи.

Затворих очите си.

– А сега ги отвори – гласът на Итън се чу някак отдалече.

Отворих ги. Вече не стояха тримата един до друг. Итън беше там, където по-рано разглеждах книгата. Обърнах глава и видях растението в другия край на стаята да расте с необичайна скорост, а около Макс летяха различни по големина книги.

– Искате да си помисля, че полудявам, нали! – насилих се да се усмихна. – Все пак това, което виждам, не ми изглеждаш реално.

– Не полудяваш, спокойно? – обади се Макс – А сега погледни онази маса – той посочи края на стаята, където стоеше една кафява кръгла маса, а на нея имаше четири свещи. – Съсредоточи се и се опитай да запалиш свещите.

– Добре, но го правя само за да ви докажа, че грешите – обърнах глава към свещите и се съсредоточих върху фитила. Изключих за света около себе си е си повтарях ”Запали се! Запали се!”.  Фитилите препукаха леко и лумнаха в пламъци. Наистина се запалиха.

– Дяволите да го вземат! – подскочих и се качих на леглото с обувките все още на краката ми.

– Ето ти доказателство – изсмя се Итън.

– Добре. Значи вие сте Търсачи на вълшебства? И… и аз съм Търсач заради скапаните свещи, които запалих? – опитвах се да си изясня ситуацията. – Защо съм ви нужна? И защо трябваше да ме отвличате, за да ми кажете всичко това?

Итън слезе по стълбите, изгаси свещите и отново застана до братята си. Започна да обяснява:

– Да и да. Нужна си ни, за да намерим изгубеното Вълшебство. Общо Вълшебствата са четири. Намерихме три от тях, но се нуждаем от способностите ти, за да намерим четвъртото. Те бяха скрити от четвъртия ни брат – Макс и Денис се загледаха в обувките си. Явно това беше темата табу. – Той вече не е сред нас. Мразеше ни и на времето каза, че ги е скрил на място, много близко до нас. Нуждаем се от теб, за да открием Вълшебството, след това си свободна да си вървиш. А те отвлякохме, защото не можехме да рискуваме да покажем способностите си пред хора. Пък и ти щеше да избягаш.

– Ох, много сложно стана – оплаках се, все още стояща върху леглото, – но както и да е. Каква шашма трябва да направя, за да си тръгна по-бързо оттук?

– Следвай ни – каза Денис и тръгна нагоре по стълбите, следван от братята си.

Последвах ги.

– Надявам се, след като намерим Вълшебството, да останеш – обади се Итън. – Имаш хубаво чувство за хумор.

– Благодаря.

Денис отвори вратата. Тримата, които бяха по-мили, отколкото си мислех, излязоха. Последвах ги и затворих вратата след себе си.

Влязохме в коридор, на чиито стени имаше венециански лампи. Тапетите бяха в жълто-оранжев нюанс, а подът с цвят на праскови. Вървях зад супер братята, които не спираха да се закачат помежду си. Не спираха да се ритат, бутат и щипят. Какви деца. Минахме през една доста стара врата и влязохме в стая, в която нямаше нищо освен маса по средата и много свещи върху масата.

– И сега какво трябва да направя? – попитах.

– Запали свещите. Вече знаеш как става – отговори Денис.

Запалих свещите със суперсилите си. Започнах да ги наричам така, защото така ги възприемах по-лесно. Застанах пред масата и се облегнах на ръцете си. Момчетата заобиколиха масата. Денис застана срещу мен, Итън от дясната ми страна, а Макс от лявата. Итън ми подаде ръката си:

– Хайде, не е чак толкова трудно. Хвани ръката ми и тази на Макс.

За разлика от ръката на Макс ръката на Итън беше много по-топла. Беше по-голяма от моята и почти я скриваше в шепата си.

– Затвори очи! – каза Денис. Послушах го. Все пак нищо лошо не се бе случило предния път, когато го направих. – Сега си представи поляна, пълна с любимите ти цветя. Представи си люляци, зюмбюли…

– Предпочитам кокичета – прекъснах го.

– Както и да е – продължи той. – Представи си старо сандъче, стара ключалка, старо дърво. Представи си, че то се отдалечава от теб, ти се опитваш да го хванеш.

Представих си всичко това и спрях да го слушам. Имах чувството, че съм много по-далеч от тях. На километри. Едва чувах думите на супер братята, но не разбирах нищо от това, което казваха. Имах чувството, че пропадам в бездънна яма. Усетих как пускам пръстите на Итън и Макс. После почувствах твърдостта на пода. Чу се звук, подобен на взрив. Нечии ръце ме хванаха за раменете и ме разтърсиха. Отворих очи. Видях Итън да стои над мен. Макс и Денис бяха зад него. Итън ми помогна да се изправя. Свещите бяха на пода.

– Добре ли си, Ви? – попита Итън.

– Да. Мисля, че съм добре – отвърнах. – Какво стана?

– Не знам – каза Макс – Ти просто стоеше и изведнъж свещите се разхвърчаха и…

Той погледна към свещите. Всички проследихме погледа му. Свещите потрепваха. Една от тях се завъртя към стената. Там имаше малко сандъче. Същото, което си представях преди миг. Имаше и дупка в стената.

– Нашият хитър брат! Скрил го е точно пред носа ни, докато ние си мислим, че е на другия край на света – засмя се Итън.

– Значи това е? Просто свещи, взрив, цветя и сандъче. О, да не забравяме и загубата на съзнание – отбелязах аз.

Макс взе съндъчето и излезе. Изтупах праха от себе си и напуснах стаята, следвана от двамата супер братя.

– И сега какво? Може ли да си тръгвам вече.

– Ако желаеш, и парад може да си устроиш – засмя се Итън. – Да, може да си вървиш, ако искаш – изражението му някак помръкна.

Трите момчета ме изпратиха до голямата входна врата. Къщата се оказа доста внушителна. На излизане всички ме прегърнаха. Макс и Денис ми казаха довиждане и влязоха вътре.

– Очаквах, че ще си някоя гаднярка, Ви – каза Итън. – Извинявам се за буса и всичкия стрес. Все още ме боли – засмя се като пипна ритнатото от мен място.

– Извинението е прието. И аз се извинявам за удара – усмивка грейна на лицето ми. – Трябва да тръгвам. Сигурно се притесняват за мен – това си беше чиста лъжа. – Сбогом.

– Сбогом – отвърна той и влезе в къщата.

Тръгнах надолу по улицата. Чудех се защо ли не останах. Поне щях да имам къде да живея. От година трудно смогвам да си плащам наема, а родителите ми едва ли се интересуват от мен, след като са ме оставили в сиропиталище. В този момент на другия тротоар видях същите възрастни мъж и жена, които видях вчера. Двамата вървяха заедно, хванати за ръце. Усмихваха се един на друг. Изглеждаха толкова щастливи от това, че са заедно.

Тогава взех решение. Върнах се обратно по уличката до голямата къща. Почуках на вратата. В мига, в които Итън отвори със сияйната си усмивка, а зад него Макс и Денис се боричкаха, сивият и мрачен Лондон изчезна. Разбрах, че в тази къща се чувствам повече у дома, отколкото в която и да е от къщите, в които съм живяла.Не знам какво изгубено вълшебство имаше в сандъчето, заради което ме бяха отвлекли, но знаех, че когато се разхождам, вече никога няма да бъда сама. Все ще имам някого до себе си, когото мога да хвана за ръка.

И влязох вътре.