Историята на едно момиче
(по действителен случай)

Животът ù е каша, както е и в главата ù... Денят е слънчев, весел, усмихнат... А лицето ù е тъй мрачно... Помръкнало... Защо... Сякаш не се радваше да види слънце... Сякаш не искаше светът да се преражда... Хах... Искаше... Но знаеше, че тя няма да се прероди с него... А тъй ù се искаше... Да започне на чисто... Без всички онези зли хора, които познаваше... Без престъпници, дилъри... продажници. Най-вече без приятели-предатели...
Искаше да е "нова", "измита" от всичката гадост на реалността... От всичко онова, наречено престъпност... Искаше да отвори нова страница... бяла... без едно петънце... невинна като новородено дете.
Не, нямаше как с гумичка да изтрие миналото си... или пък всичко случило се... в реалността, в истинския, изпълнен със сивота живот, не става така...
Оставаше ù само да довърши започнатото и да оправи всяка една каша...
И така, истината е една - надрусана или не, я осъзнаваше - човекът до нея беше наркобос, бивш затворник, престъпник на свобода... Приятелите ù бяха наркомани... А тя... тя ли... тя е от всичко по много... Изгуби старото си "аз", което се радваше само на птичките по улицата... на слънцето, което гали лицето ù всяка сутрин... Старото "аз", което ценеше малките неща и знаеше как да се пази от лошите. Сега то е някъде в предверието - онова тъмното - на нейното съзнание... Заключено, без право на глас... Затворено дълбоко в нея, неспособно да излезе отново, защото няма да оцелее на сегашния ù живот... Онази част от нея, която преди наричаше човешка, а сега нарича смешна и слаба...
И макар и толкова променена, осъзнаваше, че беше загубила най-ценното, най-голямото съкровище на всеки един. Беше загубила онова, което се стремеше да усъвършенства - загуби човека в нея... Нея самата... А цената, която плати, беше толкова висока...
Искаше да спре... да се откаже от всичко... да се прероди... Но най-страшното е, че така ù харесваше да живее...
На моменти, когато въпреки всичко, разумната част от нея надделееше и започнеше да говори, чуваше: "Спри... Недей... Какво правиш? Накъде отиваш?", но новото ù "аз" я подритваше отново към тъмницата, затвора...
Ще има ли край някога? - Да, когато ù омръзне да живее така! А ще ù омръзне ли? - Едва ли?