Настъпи поредният скучен понеделник, в който трябваше да стана рано сутринта и да се приготвя за лекции по химия. Алармата звънна точно в 6:00, но аз бях вече буден, мислейки за доста неща. Станах, влязох в банята, взимайки си горещ душ и се облякох. Навън отново беше доста студено. Излязох набързо на терасата и разбрах, че е валяло сняг цяла нощ - улиците бяха затрупани. Все още прехвърчаха малки снежинки, а студеният вятър си играеше с тях, като не им позволяваше да достигнат бързо замръзналата и скована от студ земя.
    - Отново си се събудил по-рано? Какво ти става, Алекс? Да не си влюбен? - пошегува се майка ми, когато влязох в кухнята.
    - Майко, какви са тези въпроси? Просто напоследък реших да бъда по-примерен... Лошо ли е?
    - Не, напротив... Даже се радвам. Винаги си бил добър син, но напоследък забелязвам промяна и то към още по-добро - усмихна се майка ми, взимайки чантата си.
    - Може, не знам. Аз няма как да дам добра оценка за самия себе си - отвърнах ù тихо.
    - Добре, скъпи, аз тръгвам за работа. На масата съм ти оставила малко палачинки от снощи, изяж ги, недей да излизаш гладен от вкъщи.
    - Добре...
    - Хайде, аз тръгвам. Приятни лекции, миличък - каза майка ми, потупвайки ме по гърба.
    - Мерси, и на теб приятен ден! - отвърнах ù аз с лека усмивка.
Още щом вратата се затвори, тръгнах бързо към масата и излапах палачинките. Всички знаят, че това няма как да засити глада на 20-годишно момче, но поне за един час щеше да го залъже.
Вече беше 07:20 и отсега знаех, че ще закъснея. Колата ми беше затрупана под дебелия слой сняг и нямаше как да го изрина и да тръгна. Тя беше от тези стари, малки колички, на които им трябваше малко загрявка от около 10-15 минути в студеното време, преди да може да  потегли. Облякох дебелото си яке, оправих с ръце късата си, руса коса, грабнах чантата с папките и лекциите и излязох.
Когато слязох долу и отворих входната врата, видях колко зле е положението. Навсякъде имаше сняг, но въпреки това всичко изглеждаше толкова красиво и бяло. Беше като истинска приказка. Напоследък открих, че започвам да забелязвам красивото и в най-малките неща, а това беше доста необичайно за мен... И знаеш ли защо, драги читателю? Защото майка ми бе познала, макар и да беше просто шега... Аз бях влюбен.

                    ***
Когато влязох в университета, коридорите бяха празни. Огледах се и видях в дъното една чистачка да чисти витрините. Тръгнах бързо по стъпалата, когато чух, че телефонът ми звъни. Тъй като беше в раницата ми, се наложи да се спра до близките столове, разположени до стената.
    - Ало? Хей, приятел, къде си? Закъсняваш...
    - Знам, Боби. Идвам ей сега, почти стигнах...
    - Спокойно, то и без това почти няма хора. - отвърна, смеейки се, приятелят ми.
Затворих и прибрах телефона си в чантата. Оправих се и тъкмо реших да тръгна, когато някой доста силно се блъсна в мен. Тъй като бях с гръб и не видях кой е, се обърнах заплашително. Но в момента, в който разбрах кой се е блъснал в мен, времето сякаш спря.
    - Ооххх, извинявай, Алекс!! Не те видях, но просто навън е толкова студено и с тази огромна пухена шапка нищичко не виждам - отвърна тя с широка усмивка.
    - Аз, аа... аз... ами... ъъ... такова... няма, аа... няма проблеми - казах аз с една тъпа усмивка, като не знаех какво ми става. Дори не успях да направя едно изречение?!
    - Хаха, изглежда, че и ти закъсняваш за лекции, а? - разсмя се Ели. - Хайде да вървим заедно...
Тя тръгна пред мен съвсем спокойно, докато махаше пухената си шапка и развързваше шала си. А аз? Аз просто стоях зад нея вцепенен и не знаех какво да правя. Досега никога не беше ми се случвало буквално да си загубя ума по момиче. Но Ели беше различна, всеки път, когато ме поглеждаше със зелените си очи, сърцето ми утихваше. Сякаш гледаше през сините ми очи и виждаше всичко, сякаш ми четеше мислите, усещаше емоциите ми.
    - Алекс? Хайде, там ли ще стоиш? Или предпочиташ да си караме лекциите в коридора? - каза ми тя, смеейки се.
    - Да, да... тръгвам...
Стигнахме до залата и точно когато тя се протегна към вратата, аз хванах ръката ù и я дръпнах към мен. Тя ме погледна с недоумение, но не каза нищо.
    - Ели... Трябва да ти кажа нещо.. - казах ù тихо аз, навеждайки се към нея.
    - Какво има? Плашиш ме... - прошепна тя и се опита да се отдръпне, но аз стиснах леко ръката ù.
След това мое действие последва тишина. Тя просто стоеше и ме гледаше с красивите си очи. Кичур от черната ù дълга коса беше паднал пред лицето ù. Аз пуснах ръката ù и го отметнах назад, навеждайки се още повече към нея. Спуснах ръцете си и обхванах кръста ù, макар и с лек страх от това, че ще ме отблъсне. Но тя не направи нищо. Просто стоеше и ме гледаше втренчено, сякаш не разбираше какво става. Аз се наведох още повече и допрях челото и носа си до нейните. Устните ни бяха на милиметри разстояние, усещах топлия ù дъх. Тъкмо щях да я целуна, когато вратата се отвори. Беше лекторът по химия, който ни погледна с много странен, ядосан поглед.

                    ***
Влязохме в залата и седнахме. Надявах се Ели да седне до мен, но тя отиде при нейните приятелки. Аз седнах по-назад, взех слушалките си и реших да си пусна музика. Настроението ми изцяло изчезна. Мислих си колко близко бях до това най-накрая след три месеца и половина надежди да целуна Ели. Копнеех за това да впия жадно устните си в нейните. А сега тя просто влезе и седна при приятелките си, като не ми каза нищо... дори не ме погледна!
Лекцията приключи и всички тръгнаха да излизат. Аз бавно станах, без никакво желание за нищо и прибрах нещата си в раницата. Приятелите ми просто ме погледнаха странно, надявайки се сам да отида при тях и да им споделя какво ми е. Но разбира се, не го направих. Сега не ми беше до това, просто исках да остана сам и да се изгубя някъде в музиката, която слушах. За минута залата се изпразни и останахме единствено лекторът и аз. Той тръгна към вратата, но изведнъж се спря и ме погледна.
    - Хей, колега? - каза ми той строго.
    - Да? - отвърнах доста притеснено, не знаех какво ще ми каже.
    - Внимавай с това момиче, Ели, имай едно на ум... Познавам много такива красиви момичета, но просто те съветвам да внимаваш - каза той, усмихна се леко и излезе.
А аз останах в недоумение от думите му. Стоях и се опитах да го разбера, но не можах. Та какво знаеше толкова той за Ели?! Едва ли я познаваше... И какво значеха тези думи?! Всички тези въпроси прелитаха през главата ми и аз напразно търсех отговорите. Излязох от залата и тръгнах по коридора, вървейки близо до стената. Тъй като слушах музика, не чувах нищо, а и не исках. Просто вървях, докато не стигнах до женската тоалетна. Тогава усетих как някой ме дръпна рязко за ръката и ме вкара вътре.
    - Ели?! Какво... какво става?! - казах аз с леко притеснен и разтреперан глас.
Тя не ми каза нищо, просто ме дръпна още малко и ме скри зад някакъв голям шкаф. Притисна ме силно до стената, допирайки тялото си в моето. Ръцете ù шареха по гърба ми. Гледаше ме с един странен поглед, сякаш бях неин... сякаш ме притежаваше. И наистина беше така. Всички от групата ни знаеха, че съм влюбен в нея. Знаеше го и тя. Изглежда го знаеше и лекторът ни по химия... След миг усетих топлите ù, нежни като коприна устни да докосват моите. А аз стоях като вцепенен и не знаех какво да направя. Бях чакал за този миг толкова много време, а сега, когато това се случи, не знаех какво да правя.

                    ***
Паркът беше толкова красив, целият беше затрупан с пухкав бял сняг. Клоните на дърветата бяха натежали, отрупани с милиони снежинки. Беше тихо и пусто, толкова пусто, сякаш тук никога не бе стъпвал човек. Прибирайки се у нас, вървях бавно, слушах силна музика и разсъждавах над това, което се случи днес. Ели се опита да ме целуне, а аз не направих нищо. Просто стоях и я гледах с един празен поглед. Нито тя ме разбра, нито аз себе си...
Прибрах се у нас, пуснах раницата на земята, хвърлих якето на стола и се тръшнах на леглото. Имах чувството, че изпадам в някаква депресия, а нямаше причина за това. Напротив, трябваше да подскачам от радост, че Ели явно изпитва същите чувства към мен, както аз към нея.
Изведнъж телефонът ми звънна. Аз подскочих и погледнах колко е часът. Беше 16:30. Оказа се, че съм заспал. Надигнах се и бръкнах в джоба на раницата си. Търсеше ме непознат номер и се замислих дали да отговоря. Най-мразех непознатите номера.
    - Ало? Кой е на телефона? - казах строго аз.
    - Хей, Алекс... Аз съм Ели, искам да поговорим, ако ти е удобно...
Нямаше нужда да казва името си. В мига, в който чух гласа от другата страна, разбрах кой се обажда. Целият потреперах, сърцето ми почна да бие като лудо, искра пламна в очите ми.
    - Да? - отвърнах аз, като не казах нищо друго. Реших да се правя на недостъпен...
    - Може ли да се видим сега, ако си свободен? И аз искам да поговорим...
    - Добре... След десет минути на "Анита"?
    - Добре, там ще съм.
Ели затвори телефона, а аз скочих и тръгнах да се преобличам. Търсех из ризите си някоя по-хубава. Накрая взех черната. Тя винаги ме спасяваше за по-специални случаи. Обух сивите си дънки, пооправих косата си, взех якето и излязох.
Бях в кафенето точно след девет минути. Седнах на масата до големия прозорец, украсен с лампички. Те блещукаха и оцветяваха толкова красиво скрежа, образуващ красиви цветя и други форми. Бях се захласнал да гледам, когато изведнъж Ели седна на стола срещу мен.
    - О, хей! - стреснах се аз и се усмихнах глуповато.
    - Хей! - отвърна ми тя. Очите ù светеха по-красиво и от лампичките на прозореца.
    - Таа... ххм, за какво искаш да говорим? - директно попитах.
    - За днес например? За сутринта преди лекторът да отвори вратата и да ни каже да влизаме, и за после, когато те дръпнах и се опитах да те целуна?
    - Аа, за това ли? Амии, какво има за говорене? - отвърнах ù аз, правейки се на недостъпен.
    - Ами, не знам, ти ми кажи...
Сърцето ми биеше като лудо, разбрах, че е дошъл моментът, в който трябваше да призная най-накрая чувствата си към Ели. Но трябваше не само да ги покажа, а да ги кажа... Не бях добър в тези разговори, никога не съм бил. Не ми харесваше да говоря сладникави думички, а тя да стои пред мен и да се усмихва. Аз бях човек на действията, затова и сутринта реших да се опитам просто да я целуна, а не да говоря. Това, което казах на теб, читателю, го казах и на нея. Разговорът ни не продължи много. След около 15-20 минути бяхме наясно с всичко. Аз ù бях признал чувствата си и останах с разбито сърце и надежди. Знаеш ли защо? Защото се оказа, че съм бил заблудено, влюбено момче. Ели ми говореше за себе си и за това какви чувства изпитва. Говореше с такава страст и желание, че иначе щеше да е чудесно, ако този разговор се отнасяше за мен. Но за жалост, не беше така. Защо ли? Защото тя ми сподели, че към мен никога не е и никога няма да изпита нещо повече от просто приятелско чувство... А щом я попитах защо ме е дръпнала и ме е целунала по-рано днес, тя ми отвърна: "Защото исках да видя дали чувствам нещо към теб..." Тези думи и последвалите: "Оказа се, че съм била права през цялото време... Имам те просто и само за приятел от университета..." разбиха надеждите ми и пропукаха малка част от сърцето ми. Но аз се държах достойно, не реагирах по никакъв начин, просто стоях и я слушах.. Казват, че момичетата обичали да бъдат изслушвани от момчетата. И аз това и правех, като една част от мен все още се надяваше това да е лъжа, тя просто да се шегува и да си признае, че наистина е влюбена в мен. Но когато каза думите: "Истината е, че съм влюбена в най-добрия ти приятел - Атанас. Виждаме се от доста време, може би половин година..." това беше краят на каквато и да било надежда. Усетих как сърцето ми се разполови на две, а после на още две и на още... Усетих болката между гърдите си, усетих разочарованието и предателството. Не толкова от нея, тя нямаше такава вина, колкото от "най-добрия" ми приятел. Сега ще попиташ "Защо?", нали, читателю? Защото аз му разказвах за Ели от мига, в който я видях, от мига, в който се влюбих. Всяко нейно движение, всяка нейна усмивка. Бях му я показвал на снимки толкова много пъти, обсипвайки я с комплименти, а той през цялото време е знаел коя е тя... Но нито веднъж не ми бе казал за тях. Бил е с нея, докосвал я е, целувал е устните ù, за които аз толкова жадно копнеех, лежал е до нея, събуждал се е до нея. Бях толкова огорчен и наранен, че просто след тези думи повече не слушах. Имах чувството, че не съм там. Нещо в мен се прекърши... Ели все още говореше, когато аз станах, взех якето си и хвърлих банкнота от пет лева на масата.
Ели ме погледна учудено и каза:
    - Хей!! Къде отиваш?! Няма ли да ме изслушаш?
    - Ето ти пет лева, плати сметката... - отвърнах ù аз, без дори да я погледна.
Тръгнах към изхода, когато тя скочи и ме улови за ръката.
    - Почакай малко! Чакай, моля те... Нека да ти дообясня... - каза тя с разтреперан глас.
    - Не искам да ти слушам обясненията. Този разговор е твърде сериозен, а аз какво съм за теб? Нищо, просто приятел от университета и това... А доколкото знам, приятелите от университета или колегите... не си споделят такива неща, те просто си говорят за учене и за времето. Така че, ако няма да ми говориш по една от тези две теми, не виждам смисъл да говорим повече...
Дръпнах ръката си от нейната и излязох навън, тръшкайки вратата след мен. Ели остана вътре сама, не ме последва, но честно да си призная, драги читателю... не го и желаех вече. За мен тя и моят най-добър приятел бяха мъртви от този ден нататък.
На другия ден не ми се наложи да ставам рано... Така стана и на по-другия, и цялата седмица. След това още една и още една. Нямах желание да стъпвам в университета, а още по-малко да видя Ели. Един ден просто отидох при майка ми и ù казах, че нямам желание да уча повече с оправданието, че не ме влече тази специалност. Тя се усмихна и ме погали по русата коса: "Тогава ще работиш, скъпи..." Аз се съгласих и ето ме сега, стоя в кварталното магазинче като продавач, който в свободното си време пише истории. Истории за това как някога разбили доброто му и жадно за любов сърце.