Иванка от Клондайк 2

След американското приключение Ванчето се кротна на село. ТКЗС-то беше разтуренот, лудият Гошо се беше оженил за Пена Улавата. За Иванка вече нямаше бъдеще в това село. Отскачаше от време на време при един приятел в града, но чувстваше,  че се задушава.

          За да пребори скуката,   се записа на курсове по френски в селското читалище. Не беше изкарала даже първата година и младата даскалицата свали  един изпаднал вдовец от Франция  и вдигна платната. Курсът се провали. Изкара и един малък флирт с учителя по пеене в местната прогимназия. Но и там работата не потръгна. Даскалът беше романтик и не можеше да замести Гошо Лудия. Кярът ù бяха  няколкото стари френски естрадни песни и 2-3 италиански канцонети, които научи да пее с негова помощ. Ванчето не беше родена за поп звезда, но имаше приятен глас за песни „на маса” , ставаше и за селска естрада.

          Беше есента, реколтата беше прибрана. На село започнаха да мислят как да изкарат тежката зима, която се задаваше. Хората бяха угрижени и ентусиазмът на софийските митинги не стигаше до празните им стомаси.

          Иванка  беше купила вестник и реши да хвърли поглед на обявите. Друго не я интересуваше. Погледът ù се плъзна по страницата, пълна с най-различни обяви. Някои я разсмиваха, други  ù досаждаха. В  раздела търсене и предлагане на работа, вниманието ù беше привлечено от кратка обява на софийския градски електротранспорт. Търсеха ватмани за трамвайната мрежа на столицата. За  бекярите осигуряваха общежитие и не се изискваше софийско жителство. Заплата по щата и премии. Интересно - си каза Иванка и хвърли вестника на малката масичка в кухнята.

          Вечерта прибра децата от детската градина, сложи им да вечерят. Направи си  кафе и седна пред телевизора с вестника в ръка. Прегледа  програмите на двата канала.Тъпа работа. Реши да прочете по-внимателно обявата за ватманите. Имаше и телефон за връзка. Усмихна се, като си представи как кара огромната машина из софийския  калабалък и легна да спи.

          Ванчето обичаше предизвикателствата. Ами това си беше жива авантюра. Да яхне трамвая и да го подкара по широките софийски улици, вместо да гълта прахоляка по селските сокаци през лятото  и да гази калта им през есента и зимата. Асфалтирана беше само „ главната улица”, където беше Общината, където живееха кметът, попът и  младата даскалицата, любовница и на двамата.

          Иванка реши да се обади веднага  на дадения телефон. Часа беше 7 и 30, беше още рано за чиновниците. Изчака да стане 9 и звънна. Отговори ù студен женски глас. Трябвало да се яви в канцеларията и подаде молба. Можело и по пощата. Молба свободен текст и кратка автобиография. Ако е одобрена, ще получи съобщение до 30 дни. Кратко, ясно и делово,  и  в сушалката се чу сигнала „свободно”.

          Сухото бюрократично отношение можеше само да амбицира Ванка. Написа молбата и кратка автобиография. Наличието на две деца засега беше спестено. Свободен човек, без ангажименти, може да е на разположение денонощно. Какво по-хубаво от това за шефовете, които трябва да решат „да бъде или да не бъде”.

Не забрави да спомене,  че ползва френски език. Все пак,  столица е това. Изпрати писмото и зачака.

          Не бяха минали  три седмици   и получи служебно писмо. Викаха я  в Управлението в определен ден  и час.

          Яви се. Проведоха  кратко събеседване. Иванка беше облекла тясна черна пола и бледосиня мъжка риза, каквито обикновено носеха шофьорите  на автобуси. Кажи-речи, беше униформена. Беше „забравила” да закопчае последните две копчета на ризата, за всеки случай. Стегната, скромна, сериозна и обещаваща. Успехът беше сигурен. Така и стана.

          След още две седмици изкара задължителният за всички начинаещи  курс. Яви се на  изпити, получи  отличен резултат и правоспособност. Назначиха я към депо „Клокотница”, определиха ù стая в общежитието до гарата. Пожелаха ù безаварийно пътуване и забравиха за нея.  Ваня - така се казваше сега, започваше нов живот.

          В общежитието ù дадоха стая и тя се настани. Засега беше сама. Изчисти я основно,  размести оскъдното обзавеждане по свой вкус, купи евтина вазичка и цветя от бабичката пред гарата и стаята стана по-уютна. След два дни започна работа по линия номер десет.  Две седмици  кара с инструктор, т.е. пенсиониран ватман. По този начин бай Слави, след 45 години вярна служба, прибавяше върху мизерната си пенсия  някой и друг лев. Така той  и бабичката му си осигуряваха поне  киселото мляко и лекарствата.

          Първата седмица бай Слави караше, а Ваня следеше всяко негово движение и реакциите му на пътя.  Макар и релсов,  пътят криеше хиляди  изненади. При липсата на тотална дисциплина и контрол пътуването по софийските булеварди и улици не беше никак безопасно.  Бай Слави беше много опитен и спокоен човек, приемаше с усмивка и най-сложните ситуации. Непрекъснато повтаряше, че да возиш хора  е изключително отговорна работа. По-отговорна и от тази на сърдечния доктор. Защото той отговаря за живота на един пациент, а ватманът отговаря за живота на десетки пътници едновременно. И беше абсолютно прав. Но докато  тези хирурзи получаваха по 40-50 хиляди на месец, плюс парите „под масата” и подаръците, пенсията на бай Слави беше 186 лева. Нямаше нищо нито „под масата”, нито на нея.

 Втората седмица  Ваня пое управлението на трамвая под зоркото око на стария си приятел. Бай Слави я беше обикнал като своя дъщеря.  Ваня също много го тачеше и го слушаше внимателно и попиваше всяка негова дума. Вечер понякога гостуваше на старите хора, да си похортуват. Старите имаха син, който се беше запилял по Испания, като много други. По празници им изпращаше по 50 или 100 евро.

          Когато ù определиха смяната, графика и трамвайната мотриса, Ваня взе съдбата  в свои ръце. Както винаги  тя искаше да е над другите, да блести сред сивата тълпа ватмани. Нещо, което винаги досега беше постигала със  старание, усет, позволени и не толкова праведни средства.

          И сега постъпи така. Когато за една седмица диспечерът три  пъти смени мотрисата, която караше по линия номер десет, тя го издебна събота вечер,  сам в диспечерната и го помоли да не сменя мотрисата  ù. Искала да кара винаги една и съща, за да я направи „образцова”. Диспечерът беше на средна възраст, „старо коце”, според наблюденията на Ваня. Разпали сладострастното му въображение със „случайни” жестове и забравените да закопчае 3 копчета на униформената риза и номерът мина. От следващата седмица Ваня щеше да кара винаги една и съща мотриса.

          След няколко дни  на чаша бира с елтехника на депото, младо момче,  запален по компютрите и Хай Фи техниката, успя да го убеди да поправи радиоуредбата в нейната мотриса.

          Три месеца  след като беше поела по маршрут номер десет, мотрисата на Ваня беше позната на всички, които ползваха редовно тази линия.

Кабинката на младата ватманка беше винаги чиста, украсена с покривчици,  вазички с цветя, с портрети на артисти, нашумели певци и певици и тиха музика. В мотрисата можеше да чуете най-модните хитове на българската и западна поп музика.   На всяка спирка музиката заглъхваше за миг и от говорителите се чуваше приятният глас на ватманката, която своевременно съобщаваше приближаващата спирка и следващата. Постепенно пътниците така свикнаха с тези новости, че попадайки в друга мотриса, им се разваляше настроението. Когато забележеше всред качилите се пътници мургавелките с големи ръчни чанти и придружени от дете, веднага хитро предупреждаваше да внимават, защото в трамвая има малко дете.  Всички разбираха за какво става дума. Лека-полека професионалистките започнаха да избягват мотриса 222. Естествено това стигна до ушите на Управлението и за Нова година мотрисата, управлявана от Ваня, стана „образцова”, а младата ватманка - наградена с парична награда от 200 лева.

          Беше Бъдни вечер. В мотрисата на Ваня беше претъпкано от бързащи за дома пътници. Въпреки навалицата,  в  трамвая се чувстваше празничното настроение.  Нещо пропука в говорителите на мотрисата и тих женски глас запя някаква песен на чужд език. Пътниците се споглеждаха и не разбираха какво става. Тези,  които бяха близо до кабината на ватманката, видяха, че  тя беше включила микрофона и тихичко пееше една от  френските  песни, които беше научила от селския даскал. Пътниците слушаха и отначало мислеха, че е запис. Когато тези до кабината започнаха да ръкопляскат, всички разбраха, че пееше ватманката.  Тя благодари и подхвана друга песен от репертоара на Далида. Някои пътници започнаха да ù пригласят,  а други започнаха да им шъткат да млъкнат. Бяха стигнали спирка «Вагона». Ваня благодари на всички и им пожела   Весела Коледа. Настроението в трамвая се беше повдигнало с три бала.

          За Нова Година Ваня си взе 3 дена отпуска и отиде на село.  Едвам издържа тези 3 празнични дни и на 2 януари се върна в София. В общежитието я чакаха две изненади. Имаше си съквартирантка.  Край на рахатлъка. Ще трябва да се съобразява с другата жена, с други вкусове и други навици. Пък и не беше някое младо и неопитно девойче, за да го прикотка и я накара да се приспособи към нея. Напротив, Лиляна, или за по-кратко Лили, беше малко по-възрастна от нея, жена улегнала и със затворен характер. Нямаше ала-бала, трябваше да се  постигне  мирно съвместно съжителство. Друг път нямаше. Ваня предостави на съкилийничката си половината гардероб, който досега ползваше сама. Премести на една страна тоалетните си принадлежности,  в тъй наречената баня, т.е. тоалетна с обикновен душ. Прибра дузината обувки под леглото си. Ваня си беше надонесла  десетки чифтове, когато  се върна от Клондайк. Това беше една от причините Жеко да ù купи еднопосочен билет до България, нейната неудовлетворима жажда за обувки. Такава беше от дете. Непрекъснато искаше нови и нови обувки.

          Лили работеше към друго депо, по други линии, та  много рядко се засичаха в стаята. А и почивните им дни  много често  се разминаваха. Голяма промяна в живота на Ваня  засега не беше настъпила  и това беше добре.

          Линия  номер десет беше станала  образцова.  Ваня беше станала най-известната  ватманка в страната. Хората тръгваха  на работа много по-рано, само и само да се качат на  нейната мотриса. А тя  се беше превърнала в  концертна зала, салон за рецитации и  т.н. 

 На 1 юни  Ваня чете  приказки на децата в трамвая. Но животът ù се преобърна, когато един хубав ден на пл. Възраждане в трамвая се качи една много едра, даже може да се каже дебела, черна жена. Оказа се, че тя е Посланичката на  Република Зелени  Нос  в България.

  Нейно Превъзходителство  Лутеция Хорке, беше пътничка в трамвай номер десет, воден от Иванка от Клондайк.

(Следва)