Вдигна ме синът. От хубавия диван. И ме командирова до София. На път тръгваха той и внучетата. Да ги разходи, да им покаже туй-онуй. Защото са видели само Краков, Варшава, Мадрид и други малки градове.

Аз –като гид. Макар че трудно виждам и съм живял в сторлицата преди половин век точно.

Е, отскачал съм чат-пат, ама тъй – за няколко дни.

А когато живеех там – бях я обиколил. И новите неща не познавам, но не те са интересни. Интересното е онова, което за софиянци са потайности. Просто може на ден по три пъти да минават отнейде и да не знаят покрай какво вървят…

Та седнах отпред, в 5 часа потеглихме, дремахме до Пловдив.

Когато малките се събудиха и им стана скучно. Намериха си забавления – основно спринт по нервите ми. Щото съм дърт, а те неуправляеми петгодишни, пък баща им е демократ, възпитаващ со кротце, со благо. Докато аз минавам и на малце кютек.

Така съм отгледал двама сина – свестни, доказано.

Ама не му се месех по тая линия, нервите свиреха като опънати струни на банджо в ръцете на пиян акордеонист…

Стигнахме центъра. Показах им Университета – единственият български университет. Огромната сграда, където е учил дядо им. Пропуснах две неща. Исках да ги снимам с динотериума и на стъпалата пред седналите братя. /Нали знаете кога ще станат?!/

Скелетът на динотериума се намира на неизвестно за повечето софиянци място – музея на ГГФ, в сградата на СУ, откъм Народната библиотека. На последния етаж, зад решетка, ключът за осветлението е на половин метър вляво зад нея.

Гигантски скелет на древен слон, чиито зъби са на долната челюст, докато на мамута са на горната. Намерене е край Езерово от учител и двама ученици нейде 60-те години.

Импозантен, страхотен, въздействащ…

За съжаление, нямаше как да стигнем до него.

Затова пък минахме пред Народната библиотека. Която властта иска да е Национална. Не библиотека на българския НАРОД, а на всички, официално влизащи в понятието НАЦИЯ – дори далечни на народа ни.

Снимаха се пред паметника на Кирил и Методий, разчитаха буквите /баща им ги учи усилено/.

После, разбира се, паметника на Васил Левски.

Идеята беше да поднесат цветя…

Няма!

Никакви цветя – ни там, ни около „Александър Невски“. А помня, че имаше бараки, продаваха цветя. Щото насрлеща е и любимият ми тогава Музикален театър, а по него време беше нормално да влезеш там с билет и цветя… Имаше за кого – Видин Даскалов /когото познавах лично/, Лиляна Кисьова, Лиляна Кошлукова…

Преди половин век…

Показах им МЕИ-то, дето е учил брат ми. И една малка сграда, където учеше баба им – факултета по журналистика.

После в храма „Александър Невски“. Нелепо, според мен название, но е в чест на Александър Втори, царя – Освободител. Всъщност, руснаците го наричат така зарази реформата, освободила селяните от крепостничеството, ние го прехвърляме върху Освобождението ни.

Децата бяха ангелчета в храма. Гледаха, попиваха, спазваха неписаните правила.

После отидохме до Вечния огън, опитаха се да се покатерят на лъва, баща им ги строи набързо.

И тръгнахме да се поклоним на мястото, което повечето софиянци не знаят, че съществува. Гробът на Вазов, вляво от храма, ако си с лице към него.

Синът ми се опита да опонира – гробът, според него, бил другаде. Но старият бик си знае браздата и той набързо призна, че – както винаги – съм прав.

Като студент споменах веднъж на колегите, че съм бил на гроба на Вазов. Почти всички рекоха учудено: „Чак в Орландовци си ходил?“. И някои направо не повярваха, че гробът на Вазов е в центъра, на ден са минавали поне два пъти край него…

То така стана и с мавзолея на Батенберг. Водих група на екскурзия, показвах им какво ли не. Тогава мавзолеят беше заключен, че и бодлива тел имаше по оградата. Като се върнахме, историчката заразпитвала къде сме ходили, учениците й разправяли. Та тя ми каза възмутено: „Защо си ги лъгал за някакъв мавзолей на Батенберг? В България има само един мавзолей – на Георги Димитров?!“…

Подчертавам – историчка…

Наложи се с енциклопедия в ръка да й показвам. Най-почитаният/от мен/ е този на отец Матей Преображенски – Миткалото, до Ново село. Всеки път, когато имам път натам, гледам да минем или спрем. А в Русе, в Калофер -  възрожденските мавзолеи?

Както и да е, отидохме до Природонаучния музей. Чудесно място! И пълно с деца – умните родители знаят как да използват почивните дни.

Мойте внучета се захласнаха. Зяпаха, питаха…

Аз стигнах с тях до предпоследния етаж. Годините, ще знаете…

Огледах се, видях стол и, таман да се отпусна – беше ми вече… Абе, некомфортно. Една жена вика: „Не може!“. „Госпожо, обляснявам й културно, ако стоя още малко и ще падна…“

А тя: „Не може да падате“

„Що? – викам – направо през прозореца ли изхвърляте?“

Тя донесе един стол, ама на мен ми беше станало едно такова… Та седнах направо на стъпалата. Никой не ме закачи…

Сетне – по обратния път. Покрай истинското Народно събрания, паметника на Климент Охридски, мястото, където според Вазов, при чист ден се вижда чак Мусала. Така казва той, аз и в хубав ден виждам на метър напред, за Рила да не говорим.

И към Докторския паметник, където бяхме намерили място за колата. Щото улиците претоварени – макар /виц от ученичеството ми/ софиянци да бяха напуснали града на път към родните места…

Интересно, изложено сляпо - https://genekinfoblog.wordpress.com/