Изкривена романтична импресия

                                  Изкривена  романтична  импресия                                    

   В безумно романтична нощ по морския бряг, измъчени от товара на прекомерно много насъбрала се любов, вървят два трудно подвижни и дишащи силуета – влюбени 100% , КПД по-малко. Морето палаво си играе с пухкавия, ситен пясък, като преял мравояд с обезумели мравки и с тихия си шепот навява мисли изпълнени със сладострастно съдържание. Вечерта е очарователно тъмна и само бледите, безброй звезди светят кротко на небосвода неволно напомняйки за изпръскана с бяло черна траурна рокля. Учудена, че е част от красотата на хоризонта плахо наднича Луната, издува се като невероятен тумор над морето и прави впечатляващо тъмно-кърваво зарево. Разкошна лунна пътека се плъзва игриво към брега, накъдрена от тихите вълнички и впечатлението, че приказно, гигантско същество се плези с гигантския си грапав и болнав език, е пълно. По всички закони на красотата Луната се откъсва от хоризонта като ефектно отрязана от хирург сливица и тръгва бавно, но сигурно и стабилно по небосвода. Пред такава красота човек изпада в умиление и разбира колко е несъвършен, грозен, глупав и затова може би глупаво се пита: - Тези всички красоти Господ ги е сътворил, или ги е задигнал от някъде?

   В такива моменти очите се изпълват с горещи сълзи, ушите с ушна кал, гърлото с храчки, пикочният мехур е на спукване, а насирането е неизбежно. Може би това е причината двата силуета да са така съмнително захласнати, че не забелязват как преминават безпаметно през тихото устие на тих канал с весело плуващи по него златисти фекалии и рибки, издуващи  над водата снежно-белите си коремчета, демонстрирайки изключително задоволство от присъствието си в небитието.

    Галещият морски бриз притихва за миг, смутен от изсипалата се с пълни шепи наоколо смрад, вплита се в нея като народна шевица, безразсъдно се заиграва и полита нанякъде в безкрая с намерението никога да не се завръща.

    Двата силуета тъжно гледат и те към безкрая. В очите им, колкото и да е тъмно, ясно се чете отчаян вопъл: - Върни се, ветре, върни се! Тук има много работа за теб. Задухай и почисти всичко. Почисти мръсотията от пошлост, простащина и нагло лицемерие, които се настаняват за постоянно в живота ни. Проветри мозъците ни, че те плесенясаха от бездействие. Само глупаво мъдруваме от какво колко сме недоволни и установяваме винаги, че от всичко  сме недоволни, но и всичко търпим. Търпим и то много. Не можем да преценим от всичкото лошо кое  е по-малко такова. Никой на нищо и никого не вярва.Само търпим.От толкова много търпене не ни остана тръпка за нищо. В пълна апатия сме. Всеки мисли само за себе си,  макар че мисленето за нас е труден процес. Разсъждаваме рядко, но за сметка на това грешно и хаотично. Може би затова обърнахме всичко с главата надолу:  и славното си минало, и шантавото настояще, а бъдещето ни е в мрачна неизвестност. Мъчим се да го предвидим преди да е станало настояще и си мечтаем за нещо по-добро да ни се случи в него. Щом обаче има мечта, има и надежда. Затова помогни, задухай, ветре, но благодарности от нас не чакай. Защото освен, че сме неверници, ние сме и неблагодарници. Вероятно ще кажем, че това е „вятър работа”!