Небесната солница изсипваше сребърен прашец върху главите на минаващите по широката улица. Младата жена, хванала под ръка високия мъж, по чиито кестеняви коси се забелязваха първите знаци на посивяването, гледаше съсредоточено към черното небе без звезди. Студът хапеше бледата й кожа като сърдит любовник и Далия съжали, че не се е облякла по-разумно, като за началото на декември. Колкото и да ù бе неприятно да го признае Аделин бе прав за суетата ù. Но откакто бе открила каква манипулативна сила може да бъде красотата, не пропускаше повод да я подчертае. Макар и да осъзнаваше, че пред единствения, който наистина искаше, дори външността ù нямаше значение. О, той определено бе естет, оценяваше я, възхищаваше ù се… но не я желаеше. Бе ù направил фантастичен портрет, облечена с полупрозрачна рокля. Позира му в продължение на два месеца, всеки път болезнено тръпнеща от желание да я докосне по непрофесионален начин. Но той така и не наруши границите. Познаваха се от толкова години, а преди н ...