Небесната солница изсипваше сребърен прашец върху главите на минаващите по широката улица. Младата жена, хванала под ръка високия мъж, по чиито кестеняви коси се забелязваха първите знаци на посивяването, гледаше съсредоточено към черното небе без звезди. Студът хапеше бледата й кожа като сърдит любовник и Далия съжали, че не се е облякла по-разумно, като за началото на декември. Колкото и да ù бе неприятно да го признае Аделин бе прав за суетата ù. Но откакто бе открила каква манипулативна сила може да бъде красотата, не пропускаше повод да я подчертае. Макар и да осъзнаваше, че пред единствения, който наистина искаше, дори външността ù нямаше значение. О, той определено бе естет, оценяваше я, възхищаваше ù се… но не я желаеше. Бе ù направил фантастичен портрет, облечена с полупрозрачна рокля. Позира му в продължение на два месеца, всеки път болезнено тръпнеща от желание да я докосне по непрофесионален начин. Но той така и не наруши границите. Познаваха се от толкова години, а преди няколко се бе преместила да живее с него. Ако имаше да се случва нещо, ако бе била в състояние да го съблазни да премине на другия бряг, дори само заради нея, то отдавна щеше да стане. Нямаше причини да живее повече с илюзии и трябваше да се ориентира към по-реална любов. Бе опитвала. Но никой друг не я привличаше както него, всеки й омръзваше толкова бързо. Вероятно трябваше да се изнесе от тях, да започне самостоятелен живот и да поддържат само приятелство, както докато бе ученичка.

Ала мисълта за това я караше да тръпне от ужас, сякаш щяха да ù ампутират крайник. Предпочиташе да го вижда всеки ден и да знае, че никога няма да бъде неин, отколкото да е далеч. Бе безнадеждно пристрастена към този човек и не искаше да се откаже.

Нали отдаването на изкушението трябваше да носи някакво облекчение на съзнанието? Тя изпитваше само още по-остър глад и нужда от още. Знаеше, че е зла, че навярно е егоистка и не е честна нито спрямо него, нито спрямо себе си. И не спираше. А най-лошото бе, че и той не ù помагаше с нищо да си изясни живота. Сигурна бе, че я обича… по свой начин и не е склонен да се раздели с нея. Веднъж един от любовниците му се изнерви сериозно от постоянното ù присъствие в дома му и му постави ултиматум. Или тя, или той, такова нещо не се издържало. Още помнеше как лицето му почервеня, сякаш му бяха ударили шамар. Заповяда на мъжа да напусне апартамента веднага и повече никога да не се връща. Последният остана не по-малко стреснат от Далия. Всички познаваха Аделин като човек с невероятно благ и толерантен характер. Винаги говореше с умерен тон, не повишаваше глас и бе мил с всички около себе си. Не бе срещала друг, който да приема хората без предразсъдъци така, както го правеше той. И именно заради тази негова доброта мнозина си въобразяваха, че могат да се възползват от него или да му налагат мнението си. И после оставаха жестоко разочаровани, щом се сблъскаха с всичка сила в неговата желязна воля.

Щом изгони тогавашния си приятел, само ù се усмихна, отиде до кухнята да направи чай и прекараха вечерта в четене на поезия и слушане на мек джаз по радиото.

Чудеше се дали ще срещне някога човек, подобен на него. И знаеше, че дори и това да се случи той би ù се струвал като евтина имитация.

Не, да живее далеч от него бе немислимо.

Но вече се чудеше до кога ще може да продължава така. Все някога трябваше да бъде самостоятелна, а мисълта за този ден я плашеше.

Женската ù интуиция подсказваше, че предстои… и то съвсем скоро.

Аделин също бе потънал в невесели мисли. Мъчеше се да се съсредоточи върху пиесата, на която отиваха, ала сцената от тази вечер не му даваше мира.

Загледа се в отражението им по витрините, край които минаваха. Промяната от образа му преди шестнайсет години бе поразяваща. Онова самотно и тъжно момче бе останало само призрак от миналото, оживяващ единствено върху черно белите снимки. Бе престанал да прегърбва раменете си и да носи само черни дрехи. Мъжът, чийто образ пробягваше по осветените стъкла, бе солиден, с величествена осанка. Внушаваше респект, ала не и страх, винаги бе готов да ободри и подкрепи тези, които смяташе, че го заслужават. Не бе изгубил слънчевата усмивка от онзи мрачен есенен ден. Бе разширил хоризонтите си и станал по-отворен към хората. Кой да му каже, че това да се създават приятелски връзки не е чак толкова сложно и непреодолимо? Разкри и неподозирани страни от таланта си, постигна успехи, които в ранната си младост би сметнал за немислими. И ето го тук сега… със своята муза под ръка.

Защото нищо от онова, което му се случи, не би било възможно без срещата с най-жизненото малко момиченце.

А тя дори не подозираше в действителност колко много означава за него.

Бе приел предложението ù да живеят заедно преди четири години абсолютно инстинктивно, без да се замисли за последствията. Доводите ù му се сториха логични, макар да усещаше, че това няма да доведе до нищо добро за нея. Тя се явяваше като негова „фасада”, когато злобните клюки зад гърба му нараснеха. Отдавна бе спрял да се срамува от сексуалната си ориентация, но наистина не държеше целия свят да научава за това с кого спи, нито да го поставят в стереотипите, съпътстващи хора като него. Колкото и обяснения да даваше, едни щяха да го разберат, а други – да го заклеймят. А ролята на жертва или мъченик му бе еднакво противна редом с тази на човек, използващ личните си предпочитания, за да привлича внимание. Поради тази причина всичките му любовни връзки бяха изключително дискретни. А това, че красавица като Далия живее с него, бе повод за доста шушукания и злоба из „артистичните” среди. Но поне бяха далеч от истината, а и това я спасяваше от властния ù баща. Майка ù почина, когато момичето бе едва на деветнайсет и от тогава тя се превърна в оста на съществуването му. Не я пускаше да излиза никъде, заключваше я в стаята ù, твърдеше, че ако я остави сама и за пет минути, ще го изостави, също като покойната му съпруга. Преминаваше границите на бащината загриженост и се превръщаше в маниак. Психическият тормоз ù дойде твърде много, бе стигнала до там да се стряска при самата му поява. Да се премести при любимия си приятел от детинство и да му служи за защита ù се стори най-логичното разрешение на тази криза. Последва импровизирано бягство от дома ù, няколко тежки сблъсъка с полуделия от мъка мъж, които за щастие се разминаха само с няколко синини от страна на Аделин и една разбита врата. Реши, че нещата не могат да продължават така и се свърза с психиатър, познат на семейството му, който дълги години бе лекувал майка му Тереза. Не бе могъл да стори много за последната, ала тя бе твърде деликатен случай и той се съмняваше, че изобщо някога е имало възможност за спасението ù. Но на бащата на Далия мъката му бе дошла в повече, съчетана с обсебващата му натура и осъзнаването, че малкото му момиченце скоро ще го напусне и ще започне свой живот. Понастоящем бе почти излекуван и тя дори се бе срещнала няколко пъти с него, макар на Аделин да му отнеха месеци да я убеди да му даде още един шанс.

От тогава бяха неразделни. Дразнеха се взаимно с любовните си авантюри и ако някой ги попиташе защо го правят надали щяха да дадат логичен отговор. Чудеше се как успяват да живеят в хармония при цялото това трупащо се напрежение помежду им.

Имаше нужда да е край него, да се радва на успехите ù, сякаш бяха негови собствени. Понякога се чудеше дали това, че се бе насочила към изкуството не бе само, за да го привлече. Ала виждаше, че Далия обича театъра и се чувства щастлива от избора си в живота. Наскоро бе започнала да пише пиеси, в главата ù се въртяха неясни и далечни планове за режисура. Когато му сподели за последното той се позасмя и каза, че няма по-подходящ избор за такава чаровна диктаторка. А това стана причина за ново избухване. В много отношения все още не бе пораснала, понякога се държеше откровено детински и се налагаше да я връща на земята. С течение на годините обикна и недостатъците. За сега на всеки свой партньор казваше, че ако иска да е с него трябва да се примири с нейното присъствие. Може би това бе причината все по-често да остава сам.

Не само фактът, че се бе родил с различни предпочитания, го спираше от това да премине на следващото ниво с нея. Опасяваше се, че една любовна връзка, с всичките ù страсти, неволи, проблеми, мании, само ще разруши приятелството и онзи прекрасен спомен. С малко от бившите си бе оставал в добри отношения. Не вярваше в приятелството след неуспешната афера. Вероятно някой би го нарекъл страхливец, че бяга и по този начин измъчва и двамата. И може би до някъде бе така. Бе застинал в колебание. Ако я прогонеше и принудеше да се откаже от илюзиите си, щеше да страда. Ако продължаваха както до сега, един ден това можеше да ги доведе до още по-сериозен конфликт. И в двата случая щяха да изгубят.

А точно тази вечер и двамата бяха разкъсани от едни и същи терзания. Чувстваха, че им предстои промяна, но нямаха идея каква точно. Идеята да се разделят с досегашния си живот ги плашеше и това още повече усложняваше и без това заплетената им връзка.

- Иронично е, знаеш ли? – прошепна Далия.

- Кое, цвете мое? – той пусна най-нежния кадифен тон.

- Влюбих се в теб отчасти, защото мислех, че виждаш в мен нещо повече от дете. А ти до сега виждаш само момичето от парка.

- Вероятно си права. Може би и поради тази причина все още си оставаш като малките деца. А ти не виждаш ли все още гълъба, който така страстно желаеше да уловиш и затвориш в клетка?

Тя го изгледа с такава болка, че мислено се срита, задето се изказа така.

- Съжалявам, не исках…

- Напротив, точно това искаше да кажеш. Мислиш, че съм те обсебила. Запознавам те с момчета и мъже, за които знам, че ще те разочароват, вятърничави образи. Преструвам се на безкрайно разбираща и съпричастна. Дори не възразявам, когато някоя вечер се прибера от репетиции, или някоя нощ от студентски купон и ви чуя в твоята спалня. Правя се, че не ми се иска аз да съм на мястото на поредния поет или музикант в прегръдките ти. Знам, че бързо ще си отидат и аз отново ще съм главната героиня в твоя свят. Ще бърша сълзите ти, ще те утешавам и ще съм на първо място. Защото те идват и си заминават. А аз винаги оставам. Но защо? След като се чувстваш като заключен гълъб… - Гласът ù трепереше и това не бе само от студа.

- Далия, малката ми…

- Стига си ме наричал така. Нещата вече се променят, не го ли чувстваш. И аз не съм вече на седем. Поне веднъж погледни истината в очите.

- Понякога наистина си алчна и жестока като малко дете.

- Ето, дойдохме си на думата…

- Да, забелязал съм го. И ми е мъчно. Не толкова заради мен, на моменти това сладко робство ужасно ми харесва. Мъчно ми е, защото си невероятна млада жена и защото пилееш потенциала си в усилия да ме привлечеш, мен, един застаряващ глупак.

- Не говори неща, за които много добре знаеш, че не са истина!

- Говоря това, което чувствам, скъпа. Можеш да постигнеш толкова много, а на моменти сякаш тъпчеш на едно място. Можеш да срещнеш някого, с когото да изживееш истинска, прекрасна връзка. А както си заслепена от така нареченото ми величие в момента, дори този човек да се появи, надали ще го забележиш. Опасявам се, че в момента пропускаш много съществена част от младостта си именно заради увлечението си по мен. И най-тъжното е, че нямам сили да те накарам да се осъзнаеш. Защото имам нужда от теб. Според теб кой е по-големият егоист от двама ни?

Тя сведе очи към прехвърчащите снежинки и се загърна по-плътно с бялото си палто. През последните години не бе имала други цели, освен да го спечели. Така че това, за което ù говореше, ù се струваше напълно непонятно в момента. А дълбоко в себе си умираше от ужас да признае дори най-малката вероятност да признае, че може и да е прав.

Мислите ù се зареяха, заедно с късчетата кристал, падащи от небето към втората им среща, години след онзи ден в парка.