Аз съм Павел. Не познавам родителите си. Живея в дом за изоставени деца. Всеки ден гледам света през решетките на прозореца от стаята си. Знам, че са сложени, за да защитят децата от нещастни инциденти, но въпреки това не ми харесват. Навън дъждът се усилва и целият ми свят се превръща в едно плачещо небе. Не знам защо, но искам да го успокоя. Започвам да му разказвам приказка, от онези приказки, които всяко дете е чело и знае. Разбирам, че колкото и вълшебство да има в тях, на небето му е тъжно и плаче. Аз не плача, защото съм силен. Живея на това ужасно място откакто се помня и не се оплаквам. Поглеждам към вратата и вземам решение. Обувам набързо поизхабените си обувки, намятам якето и посягам към вратата с чисто намерение да я отворя и да избягам. Тичам по стълбите надолу, отварям входната врата, излизам... Вдишвам аромата на есенния следобед. Сякаш ледени игли се забиват в дробовете ми, но нищо, аз това исках. Прекосявам тясната алея с прекършени и мокри хризантеми. Обръщам се назад... никой не ме видя. Вече съм на улицата и тичам. Дъждът ме облива, мокри, но аз съм изпълнен с половин доза щастлив дъждовен еликсир. Мисля си: "Още нещо ми е нужно за пълното мое щастие... Мисля"...  "Да" - Виждам оставено колело и веднага ми проблясва идеята да го взема. Разбира се, не да го открадна, просто да го взема, да се кача на него и да карам, докато свършат всички улици, докато дойде нощта, докато дъждът вали. Веднага се мятам върху колелото и изчезвам по първата пряка и после завивам надясно и така... Карам дълго време. Не усещам умора, нито угризения. Още една доза щастлив еликсир, този път поднесен от усещането за свобода. Вятърът ми налива допълнително... и аз летя... Пак се замислям за колелото.  Щях да го върна обратно. Аз и без това ще трябва да се прибера в дома. Там е мястото ми. Пред погледа ми се открива тъжна гледка. Една порутена постройка. Поглеждам по-внимателно, докато намалям скоростта и виждам, че там има други велосипеди, оставени безразборно. Съвсем инстинктивно свивам и спирам. Влизам бавно, защото е някак си тъмно, неуютно и влажно. Носи се миризма на мухъл и мръсотия. Светлината влиза на тежки снопове и помещението изглежда доста зловещо и неприветливо. Забравил съм за тъгата си, забравил съм и за дъжда. Пристъпвам към стената. Тя е цялата изронена, невзрачна и грозна. Оглеждам се в нея, сякаш е огледало.  Пред мен стои черна, страшна фигура. Не се плаша от вида ѝ. Протягам ръка и тя прави същото. Черната фигура докосва ръката ми. Тази черна, студена ръка ме бодва, но не ме боли. Моята сянка ме докосва. Тя е грапава и студена. Мисля си: "Кой съм аз?!" На този въпрос в главата ми изплува само една черна фигура. После, може би, сам си отговарям: "Аз съм черна сянка... Значи съм никой".  Зад гърба си чувам нежни звуци. Да, това е мяукането на една котка. Тя ме бе видяла и се опитва да ме впечатли. Обикаля и мърка около краката ми. Оставям сянката си и се навеждам, за да я погаля. Тя е мека, топла и влажна. Гледа ме умолително. "Искаш нещо за хапване ли, красавице?" - питам аз. Тогава си спомням, че в джоба на якето си имам свит в салфетка недояден сандвич. Бъркам, изваждам го и ѝ го подавам. Тя започва да яде с такъв апетит, че аз решавам да не я безпокоя повече. Погалвам я за довиждане и се изправям. Вземам колелото и тръгвам да се прибирам. След мен котката дояжда сандвича и доволно се протяга. Беше забравила за мен. Помещението остава празно. Мятам се на колелото и отново препускам заедно с вятъра по мокрите улици. Минавам през локвите и това ми доставя удоволствие. След минути се връщам на мястото, откъдето бях взел колелото. Оставям го така, както го бях и намерил. Дъждът вече е спрял да вали. Слънцето изрисува един прекрасен залез на фона на изчистеното небе. То бе изплакало всичките си мъки и бе измило със сълзите си улиците на града. Прибирам се скришом в дома. Никой не ме видя, никой не разбра, че съм излизал. След тази разходка отново се питам "Кой съм аз?" Аз съм Павел.   Гледам отново през прозореца и разказвам на небето една приказка,  която сам си измислих. Разказвам за сянката си, която остана да прави компания на котката в порутената постройка.