Обграден от шест сиви и олюпени стени… Не знам колко време измина, откакто съм на това място. Имам чувството, че тук времето не върви. Всичко е спряло завинаги. Не помня как влязох тук и защо. Съдейки по мястото, предполагам, сигурно ще е заради нещо ужасно, което аз трябва да съм извършил. Името ми? Съжалявам, но не помня и него. Имам един номер, татуиран на дясната ми ръка: 85472350. Мисля, че става и като за име.
Години? Ами и тях не знам. Когато се докосвам по лицето, не усещам бръчки. Усещам по-скоро изпъкнали линии: вертикални, хоризонтални и диагонални. Предполагам, това са белези. Казвам "предполагам", защото никога не съм се виждал в огледало или поне не помня да съм се поглеждал. Иска ми се да знам защо съм тук. Какво толкова съм направил? Или, ако не може, поне да знам на колко години съм. Струва ми се, че съм тук от хилядолетия.
Това място е възможно най-ужасната кошмарна реалност, която може да съществува. Не ми харесва. Не знам какъв е светът отвъд стените на този кошмар, но тук определено не е хубаво. Понякога чувам поразяващите им писъци от по-долните етажи на сградата. Тези писъци продължават да ехтят с часове, особено по нашия коридор. Не знам какво им правят, но сигурно е болезнено. В стаята ми няма прозорец, винаги е мрак. Има само една жълта лампа, която понякога свети над главата ми, понякога изгасва. Когато изгасне, винаги чакам да светне отново, защото ме е страх от тъмното, не искам да е тъмно. Имам чувството, че нарочно не ми я пускат с цели дни, за да се чувствам гадно, когато потъвам в мрака. Мразя и тишината. Има моменти, в които е тъмно и тихо. Тогава не издържам и се свивам в единия ъгъл на стаята ми. В такива моменти сякаш стените се разпадат и аз оставам сам в безкрайността. Веднъж, когато това отново се случи, аз се хванах за главата в центъра на стаята. Стисках си очите, не исках да поглеждам в мрака. По едно време усетих топлина, сякаш слънчеви лъчи ме галеха по тялото. Отворих си очите и се озовах на една красива слънчева нива с пшеница. Пшеницата изглеждаше толкова безкрайна, погледът не ми стигаше дотам, докъдето тя свършваше,  а може би и не свършваше… В далечината видях две малки момиченца да тичат към мен. Изглеждаха ми толкова усмихнати  и весели. Обикновено тук, ако някой ти се усмихва, това определено е сигурен знак, че иска да ти стори нещо лошо. Но усмивките им са мрачни и изкривени, докато техните бяха толкова невинни и чисти. Лицата им сияеха от радост и безгрижие. А слънцето от своя страна огряваше златистите им коси. Последва бял лъч от светлина, който ме заслепи. Момичетата изчезнаха, а аз отново се озовах да лежа сам в мрака върху студения под.
Вратата ми е метална, боядисана в много светлозелено, на места боята вече се е олющила, вероятно от времето. На вратата има нещо като вградена метална табла, която завършва с метална вратичка. Вратичката се плъзга и от там ми слагат на таблата храната, която обикновено е в купичка. Аз я изяждам и си я оставям обратно на таблата. Ако не я върна, влизат и си я взимат насила, а това изобщо не е приятно.
Понякога по коридора чувам звуци като от дращене по метал или стена, или пък от влаченето на нещо тежко. Сякаш по коридора скитат ужасни същества. Веднъж един от тези, които ми носят храната, забрави да затвори вратичката обратно. Аз отново чувах звуците, но когато погледнах през вратичката, в коридора не видях нищо друго освен надрасканото с нещо червено по стената „ХА-ХА-ХА-ХА-ХА” − чак се изкривяваше и правеше десен завой надолу.
Не знам какъв съм или какво съм. Само знам, че тук е пълно с такива като мен, както и че аз принадлежа на това място. 84 ми каза, че това, в което сме ние сега, не е било светът. Светът бил различен от този тук. Каза, че отвъд стените на тази сграда е било пълно с такива като нас, но не напълно като нас. Той ги нарича „хора” и понякога прекалява с приказките си за тях. Разказва ми как се обичали един друг и живеели в малки групи, наречени семейства. Ходели си свободно по улиците, живеели в къщи и жилища, работели работа, изкарвали пари, били щастливи. „Щастие”… Каква странна дума само. Аз дори не знам какво означава „щастие” или да бъдеш щастлив. Но 84 каза,че знаел. Хората отвън ни мразели и ненавиждали, затова построили това място, за да ни натикат вътре, където да живеем до края на дните си. Когато го попитах защо ни мразят, той каза:”Защото сме нещо много повече от тях, ние сме това, което те никога няма да бъдат, затова и ни ненавиждат”. Това ми се стори странно, особено излизайки от устата на човек с изрязани горни и долни клепачи… И не, не знам защо си ги е отрязал. Казвам отрязал, защото мисля, че той сам си го е причинил. Съдейки по начина, по който са отрязани, толкова силно е дълбал, че чак веждите му ги няма. Само знам, че вижда всичко и очите му постоянно се въртят и шарят навсякъде. Единствените ми срещи с него и очите му са в общите бани, когато ни изкарват да ни къпят. Тогава той там ми говори такива подобни неща, а аз го слушам търпеливо. Той ми каза, че съм имал много хубави очи, защото изразявали непрекъсната омраза.
 Понякога в тези бани срещам един много интересен човек. На гърба му има огромни дълбоки белези. Когато веднъж го попитах откъде са му тези белези, той ми се усмихна и след това каза, че е бил ангел, но неговият бог му откъснал крилете и го запратил тук, прокуден и забравен от всички. Като казах "бог", се сетих за стаята ми.
 В стаята ми, над вратата, има направена нещо като статуетка от гипс, залепена високо на стената. Прилича ми на същество. Мисля, че е човек. Има глава - наведена напред, ръцете му са прибрани като в усмирителна риза и надолу има дълга опашка, обвита в бинт, която завършва с нещо като щипка. От гърба му излизат криле, но разкъсани, общо шест - по три от всяка страна. Това го имам и на дрехата. Забелязал съм го и на униформите на санитарите и пазачите. Предполагам, че го има във всяка една стая, съдейки отново по моята. Не мога да кажа какво е с точност. 84 ми каза, че това е бил „Бог” или „нашият бог”. Той ни пазел от външния свят и трябвало да се молим на него, за да ни даде лека, който се криел измежду тези стени. Аз лично никога не съм се молил на този така наречен „Бог”, не намирам и смисъл да се моля на някаква статуетка от стена, която дори и не ми изглежда жива. По-скоро ме дразни, защото това нещо е навсякъде тук, около нас. Има го дори и в баните… Не виждам как нещо такова ще ме върне във външния свят. Само веднъж си спомням, когато ме водеха отново до баните, един от прозорците на коридора в края беше отворен. И за миг, през решетките на прозореца, погледнах напред. Видях само безкрайност от скали. Погледнах надолу и видях огромна пропаст, в която се виеха черни тръни. Само в далечината видях дългите огради от бодлива тел и високите кули на постовите. От това място наистина няма излизане…
Понякога ми става много тежко. Чувствам се забравен и така, сякаш нещо от мен отдавна е загинало или пък съм го изгубил. В тези стени не съществува надеждата. Тя, изглежда, е само за външния свят, същото важи и за щастието. Такива мисли ме карат да се питам защо съм тук, на такова ужасно място, с какво съм го заслужил? Започвам да мразя „хората” или онова, което 84 нарича нормални. Започнах и да осъзнавам, че те са жалки пред нас и че са ни затворили тук заради собствения си страх. Страхуват се от нас. Обичат да ни плюят и обиждат, да ни се смеят от другата страна на клетката. Вече започна да ми омръзва да си стоя кротко в клетката и да търпя всеки един техен присмех към мен! Точно те са тези, които заслужават да стоят на такова място, не аз! Не ме интересува богът на 84, някой ден аз ще напусна това място завинаги! Ако ще да изминат и още няколко хилядолетия. Не знам как ще стане, но ще го направя. И тогава ще се разхождам по улиците на хората, ще съм и в щастливите им семейства. Ще работя и работата им и ще вървя между тях, когато те се стичат на огромни тълпи по улиците си. Ще им се усмихвам, както и те на мен, само че аз ще се смея на едно, а те ще се смеят на друго. Но засега ще си стоя кротко и ще си чакам в мрака. Ще чакам да дойде този ден. За мен не е проблем да чакам, имам цялото време на света. Обаче хората отвън изглежда го нямат, което за мен е от още по-голяма полза. Някой ден ще вървя спокойно измежду тях и ще се смея. Това го обещавам!!!