``Тази нощ ще бъде по-нежна от звук на виола, по-тежка от болка в гърдите. По-истинска от всяка друга мечта. И все пак тъжна сълза на светло момиче, ръка, рееща се из тишината. Точно в тази нощ, чернобяла, чиста и долна, лекомислена и мъдра, аз ще полетя. Крилете ми няма да замръзнат, аз ще летя. Ще видя града отвисоко, ще се насладя на меките му светлини. Ще попия бясно от магията на лудостта, а ти недей да бързаш… Защото и аз като врабчетата летя, но се връщам в гнездото отново.``


Това си мислеше тя, докато оправяше косата си пред светлото огледало. Струваше ù се, че стаята ставаше все по-тъмна, а може би това беше от погледа ù. Жаждата за мръснишки изживявания потъмняваше очите ù, задимяваше съзнанието повече от цигарата, вечно горяща в пепелника.

Светла беше видимо спокойна, обаче само отбрани хора можеха да разберат само с поглед, че беше неописуемо бясна. Когато изпадаше в подобни състояния, избягваше присъствието на "такива индивиди" около нея. Така наричаше тя своите приятели. Всъщност не знаеше дали са истински такива, но пък знаеше, че само да я мернат с тези високи токчета и черен грим, веднага ще преценят душевното ù състояние. За предпочитане беше да не ги засича по дискотеките вечер или по баровете рано сутрин, когато обикновено я будеше някой напълно непознат, за да я загърне с прашлясалото си от липса на физически контакт палто.

Да, това беше тя в момента, една грешница, чиято най-добра приятелка беше текилата. Не искаше да си спомня какво ù се бе случило, за да стигне дотук. Не искаше да знае и разумното обяснение за всички нейни преживявания или мисли, за правилните решения или пък за грешните такива.

Унесена в мислите си и в слагане на тъмночервеното си червило, Светла чу телефона си чак след третото иззвъняване.
- Кажи - отсече тя, а в тона ù се долавяше непоносимост.
- Не ми говори така, ако обичаш, не съм го заслужил - чу се сигурен глас отсреща. Мъжът, уверен в нейната беззащитност и отдаденост, се обаждаше, за да провери дали не е с някой негов заместник.
- Къде си в момента?
- Не те интересува! - извика тя и се погледна в огледалото. Гореше.Чувства я прояждаха, а тя не знаеше какви - дали омраза беше това, дали любов или пък най-отровната смес от двете. Едва ли имаше някакво значение в момента. Крайниците ù бяха напълно изтръпнали, червилото незнайно как се беше оказало размазано по пода. ''Защо отново - мислеше си тя - нали се бяхме разбрали да не се чуваме и виждаме, защо отново се бърка в живота ми!!!"
- Много добре знаеш, че ме интересува, както знаеш, че където и да си, ще те намеря. Ти си само моя, ничия друга и да лягаш с някакви мухльовци, мен това не ме интересува. Знаеш, че мислиш за мен, докато си с други. - говореше Коста бавно и знаеше, че тя пак ще е негова. Че с тези прости думи ù човърка в мозъка, че тя го обича. Всъщност не го интересуваше наистина, просто искаше да властва и да се чувства силен и сигурен в себе си. Животът ù беше напълно разбит от неговите власт и постоянно присъствие и това му харесваше.
- Не искам да знам нищо за теб вече, не искам да те чувам и виждам! - изкрещя Светла, затвори рязко телефона си и последва тишина. Ето този момент тя наистина мразеше. Моментът на самота и празнота, който се промъкваше винаги след такива сцени. Усети, че настъпва нещо меко, погледна надолу и видя червилото си. Вдигна го и остави на тоалетката. Така оставяше всичко недовършено, развалено и недооправено. Но май така ù харесваше.Не искаше да довършва, беше я страх от крайни решения, защото винаги знаеше какво губи.

Обу си токчетата, само за да забрави за себе си. Облече черни дрехи, за да почерни и духа си. Перверзията беше завладяла съзнанието ù. Тръгна към другия край на града, чуваше се тропането от обувките, което силно заглушаваше мисълта ù. Така усърдно се опитваше да не мисли за Коста, че изобщо не забеляза как подмина пресечката за любимия си бар. Спря, огледа се, изсмя се на собственото си Аз и продължи нататък. Добре, че знаеше всички места в града, където можеше да се скрие.
.. .. ..

И ако можеше някак си да спре сълзите си, Светла би направила всичко. В главата ù сякаш се беше вградил гигантски часовников механизъм, чието тиктакане се усилваше всеки път, щом започнеше да мисли. А всъщност това беше пулсът ù, отброяващ ударите на крехкото ù сърце, или по-точно на жалкия остатък от него.

Тя лежеше с глава, отпусната на възглавницата, мокра от сълзите ù. Черното ù бельо ясно се открояваше на белите завивки, а човекът до нея дори не помръдваше. Беше си легнала с някого снощи, с някакъв си Ангел или нещо подобно, но дори и да беше спала със самия Дявол, едва ли щеше да ù направи някакво впечатление. Нормално състояние след двадесет и… няколко текили. Такива нощи ù се случваха вече прекалено често, едва изтрезняла, тя пак пиеше и се надяваше, че в леглата, в които се буди, все ще уцели нещо истинско.

Този път тя се събуди в собствения си апартамент. Стана, но главата така я блъсна, че опитът да се съвземе завърши в началото си - там на възглавницата. Сънят за нея не беше отмора, а напротив - сънищата така често връхлитаха в съзнанието ù, че се напояваха от мириса на отровни заблуди,утаени на дъното на мизерната ù душица, и така доста заприличваха на реални ситуации, даже еднакви случки с реалността. Имаше чувството, че сънят и истинският живот са така здраво и тясно свързани, че ако с едното око гледаше сънищата си, а с другото – снощното преживяване, то ще се получи една картина - мрачна, задимена и горчиво неизбежна.

След още няколко неуспешни опита, литър вода и два аналгина, Светла някак си успя да изгони момчето с уговорката, че ще се видят утре вечер, въпреки че нямаше подобно намерение. Слезе от асансьора и се напъха в колата си. Изчезна като летяща пеперуда, чиито крила се сливаха с небето, от наблъскания с коли паркинг. Имаше неприети повиквания, но с безразличие изключи телефона си. Днес щеше да спори единствено със себе си.

Обичаше звука на двигателя, симпатичното човъркане на автомобилните части, напомняха ù за едно по-добро време, далечно и безвъзвратно отминало. Това чувство бързо се изпари при първия червен светофар, не понасяше някой или най-малкото - нещо, по-точно стълб, със стърчащи жички и три сменящи се цвята да ù казват какво да прави. Затвори очите си, натежали от многото спирала, за да изчака зеленото. Но вместо успокояващата тъмнина, която очакваше, един карамфил упорито се мяташе из главата ù. Нямаше нито стъбло, нито листенца, просто червен карамфил, нищо повече. Клаксонът на колата зад нея бързо я изкара от тази картинка и тя продължи бързо към края на града.

Мислеше си за Коста и за това колко пъти бяха минавали оттук, колко пъти се бяха смели, колко често се караха. Странно се чувстваше, някак си не ù беше самотно, усещаше нечие плътно, но ефирно присъствие. Може би Любовта се беше настанила на задната седалка, или пък Омразата се мъчеше да включи радиото. Тя управляваше автомобила си със завидна смелост и сякаш знаеше къде отива. Единствено по погледа ù, дълбоко скрит зад тъмните очила, си личеше една горчилка. Не знаеше накъде кара, къде да иде, къде е нейният дом.

Силно тракане и гъст черен дим я изтръгнаха от отчаяните мисли. Беше насред някакъв път, заобиколен от гора, плътно зелена и гъста, нямаше никого наоколо. „Не може да бъде” – извика и се тръшна на асфалта. „Трябваше да я разуча тази кола!” – ядоса се на собствената си небрежност. Не ù остана никаква алтернатива, освен да чака някой да ù помогне. Две от трите ù най-омразни неща – чакането и зависимостта от чуждата помощ. Третото бяха цветята.

Погледна часовника си - сребърните стрелки отброяваха втория час от мъчителното чакане. Нямаше на кого да се обади, не знаеше къде се намира, сякаш се бе изгубила в собствения си объркан свят, опразнен от човешко присъствие. ”Поне не ми е студено” – опита се да убеди себе си в изхода от ситуацията. Отвътре ù едва се обаждаше глас на замръзнала усмивка, иронично подсказваща точно безизходицата, в която бе попаднала. Светла стана, върза косата си, свали високите обувки и нервно се огледа – пътят не ù беше познат, не виждаше населено място наоколо, и най-страшното за нея бе не че се смрачава, а че няма нито цигара, нито бутилка с пиене да я изтръгнат от все по-силно прегръщащото чувство на гнусна самотност. Даже онова ефирно присъствие се беше изпарило, беше останала напълно сама. Повървя, но реши да не се отдалечава от колата. Просна якето си близо до нея, седна и затвори очи. Искаше ù се да избяга. Беше забравила за карамфила, докато той пак не се появи пред погледа ù – все по-голям и вече сякаш долавяше тежкия му аромат. Откъде се появи пак, тя не можеше да си обясни. Защо се появяваше всеки път като затвори очи. Но беше страшно любопитна.

Посегна да го погали, почти го усети. Безупречно гладката повърхност на червените листенца се запечата на връхчетата на пръстите ù като белези, но от външни дълбоки рани, а от вътрешни – разяждащи и променящи. Чувството на лекота, което изпита при първото докосване, бързо се превърна в неприятно и щипещо, щом започна по-силно да пипа листата на цветето. Отвори очи и видя, че ръката, с която докосваше цветето, кървеше. Беше се порязала от малко стъкълце, което незнайно как и кога се беше озовало в ръката ù. Кървавата следа сякаш описваше история на луда жена, претрупана с червени карамфили от някой любим. Историята започваше гладко, но се разтърсваше до безобразие. Такава беше и историята ù с Коста – безобразно истинска и поглъщаща, не оставяща и капка съмнение относно отровните им чувства. Заплака и тогава, едва погледнала напред, тя видя светлината.

Първоначално мъждукаща и едва доловима, а после бавно идваща към нея. Не помръдна, знаеше, че някой идва към нея да ù помогне. Знаеше, че зависи от човешкото присъствие и че само в него можеше да намери спасение. Постепенното приближаване на светлото петно не я уплаши, както би станало преди. Тя беше разбрала, че единственото, от което трябва да се страхува, е самата тя, а не другите. Не премести дори и веднъж погледа си. Усещаше, че кървеше, но не изпитваше болка. Неразгадаемата матрица на скитащата ù душа изведнъж се промени така, че ясно се прочиташе написаното. Вече силната светлина се размаза и промени – стана продълговата и постепенно се раздвои. Спасението идваше към нея и тя го очакваше. Не беше нетърпелива, за пръв път искаше просто да чака, без да насилва времето с бързане. Очите ù се насълзиха, тя не искаше и да мига дори, за да не изгуби светлината. Една сълзица падна върху порязаната ù ръка. Мигна и крахът на красивия миг натежа върху клепачите ù. От страх, че светлината няма да се появи отново, Светла плахо отвори очи. Нямаше я. Но онзи така упорит червен карамфил стоеше отново пред погледа ù. Погледна настрани - от светлината на двата фара се очертаваше онова странно плътно присъствие. Черен силует. Карамфил, напоен от кървава история на две души, различни, но все пак зависещи един от друг. Коста. Изворите, от които черпеха живот, или по-скоро смисъл на живот, не бяха там, където така усърдно търсеха. Тези извори бяха в малкото добро, което намираха един в друг, в красотата на човешкото отношение.

И там те започнаха да ровят, оставяйки разпокъсани и разкървавени пръсти. И изровиха. Намериха онази частица, която ти дава възможност да летиш, но и винаги да можеш да се върнеш в гнездото отново.



Мирена Руменова