"Нямаме пари, скъпа, но имаме дъжд" беше казал някой умен човек. Тези думи ме връхлетяха онази вечер докато стоях под дъжда и мислех за теб, за мен, за нас..
Просто стоях там, отправила очи към небето, оставяйки капките да отмият всичката горчилка, която се беше насъбрала в душата и сърцето ми.
"Странно нещо е душата", казват, "никой не знае къде се намира, но всеки знае колко боли".
Болката.. вървеше неотлъчно до нас, здраво стиснала ни за ръка. А отвреме навреме, когато се появеше мъничък лъч надежда, тя ни подлагаше крак, спъваше ни и докато ни оставяше да правим жалки опити да се изправим ни гледаше подигравателно, и с насмешка добавяше: "Сърцето ли? Не струва то! Огризано от другите, студено.."
Сърцето.. туп-туп, туп-туп .. Беше в равновесие единствено върху острието на бръснача... Тик-так, тик-так ..
Часовникът отброи 23:59 .
Всеки момент магията щеше да изчезне. Нямаше да се превърна в мърляво слугинче, а в тиква.. Такава ли беше съдбата ми? Дори нямаше да съм жаба, орисана от зла магьосница, която чака своето спасение в една единствена целувка..
Понякога съдбата можеше да бъде много жестока и за мой късмет тя ми беше отредила именно гибелта на тиквата..
Това ли ми беше отредено? Да стоя на средата на нищото, копнеейки за целувка? Твоята целувка? .. Всички висши сили ми бяха свидетели колко много умирах за устните ти, които така добре прилягаха на моите.. Сякаш бяха създадени именно, за да целуват само мен, от ден 1, та чак до края на дните ни..
Дали този наш край щеше да бъде щастлив или щеше да бъде пълна катастрофа.. Е, това само времето щеше да покаже.
Времето.. Онзи проклетник, който обичаше мръсните игрички. Събираше и разделяше хората сякаш бяха пионки в някаква извратена игра на шах.
Дали щях да си спомням нещо от досегашния си живот, ако ми се дадеше отново шанс да погубя себе си? И щях ли да го направя? ... Имах ли смелостта да живея без теб, обречена да се скитам по улиците (или по - скоро въргалям.. нали все пак съм тиква?), дрипава и боса, без посока, без чувства, без спомени? ..
Спомените с теб бяха единственото нещо, което поддържаше човечността ми жива. Нещото, което ме различаваше от животните и тиквите..
Имах ли смелостта да погубя живота си, а с него и единственото хубаво нещо в него? Ти ..
Мислите се надпреварваха в съзнанието ми почти толкова бързо, колкото препускащите по булеварда коли. "Ето от какво били светлините", казах си, "А аз помислих, че съм в тунела.."
Каква ирония само - светлината в живота ми беше моето начало, но беше и моят край.
"Дефибрилатор!", чух. Да, именно от него имаше нужда душата ми и от божествения негов ток, който щеше да потече във вените ми, и да пробуди съществото ми.
Душата.. За разлика от умните хора, които го бяха написали, аз не само знаех колко боли, но и много добре знаех къде се намира точно. А в именно този момент душата ми препускаше към твоята. Качи се по стълбите, отвори вратата, а след това и тази на спалнята, и тихо и кротко седна до теб в леглото.
"Толкова е тихо..", си казах, прокарвайки пръсти през косите ти, "Толкова тихо, че долавям всеки удар на сърцето ти, чувам и дишането ти.."
Наведох се да те целуна, малка моя, но проклетият дефибрилатор прекъсна този момент на нежност..
"Не можах да те целуна", си помислих и заплаках, проклинайки тока, който течеше във вените ми.
И тук идва разковничето - съдба ли щеше да е тази последна целувка (,и бях ли готова на нея?) или именно съдбата ми отреди да целувам устните ти до безкрая?
Послепис:
- Какъв звук или шум обичаш?
- Звукът от дишането на някого, когото обичам