"Deleted"

Ирен влезе запъхтян в апартамента, хвърли раницата на дивана в центъра на неголямата и доста разхвърляна стая, приближи се до компютъра и натисна "space" на клавиатурата. Екранът на монитора се включи и той започна трескаво да проверява информацията за събитията, които се бяха случили преди часове и в които той играеше главната роля.

„Вече я бяха открили” – помисли Ирен. Той трескаво отваряше новинарските сайтове, надявайки се да открие статии, с мъничко информация за действията на полицията. Таблоидите мълчаха.

„Трябва да предприеме нещо, трябва да се скрие.”

Ирен се протегна и изключи модема от захранването, отвори мобилния си телефон и постави друга SIM карта, която почти не бе използвал.

„Сега не можеха да стигнат до него, поне не по невидимите канали на технологията”.

Той се огледа. Стаята, в която бе изживял толкова прекрасни мигове, крепен от надеждата и желанието. Стаята, която бе за него като молитвен дом, като светилище. Леглото, което почти не използваше, нямаше нужда, столът пред компютъра бе мястото, където спеше, хранеше се и живееше. Диванът, на който никой никога не бе сядал, малкият бокс в ъгъла, който би трябвало да бъде кухня, стената... да, стената. Стотици снимки. Стотици снимки и едно лице.

Той седна и обгърна главата си с ръце. Съзнанието му беше разфокусирано и той се опита да се концентрира върху плана.

„Автобусът заминаваше след час. Утре щеше да се слее с безличната маса на Истанбул и да изчака нещата да се успокоят”

Ирен повдигна поглед към стената и се вгледа в очите на младото момиче, което се усмихваше от стотиците снимки.

„Шест месеца от живота му... Броеше всяка минута, която го делеше от срещата... Пазеше всеки мейл, всяко съобщение, всяка снимка... Шест месеца... Хиляди часове в очакване и какво получи в замяна на своята всеотдайност? Блокиран адрес – ‘... този сайт е достъпен само за поканени посетители ‘. Това ли бе заслужил? Само седмица преди срещата. Къде останаха обещанията?...”

„... Полицията издирва мъж, около 25 годишен, среден на ръст, тъмнокос, забелязан да напуска местопрестъплението в около 21.35 от случайни минувачи. Бил е облечен в синя тениска и джинси, носел е черна раница. Молим гражданите, забелязали този мъж, да съобщят в най-близкото поделение на полицията или да се обадят на изписаните на екрана телефони. Конфиденциалността е гарантирана...” – портативният телевизор обяви новината.

„Започна се... нямат снимка... това е добре. Ще мине време, докато прегледат компютъра ù. Ще им трябват поне няколко часа да се доберат до адреса ми... трябва да се махам...”
Ирен стана и започна да пълни раницата с дрехи и вещи от първа необходимост.
„... не трябваше да ме отхвърляш... не биваше да ме изтриваш от живота си... живеех за теб... дишах за теб...” – младият мъж седна отново на дивана и се загледа в една точка в пространството пред себе си – „... предупредих те... не можеш да постъпваш така с мен... не можеш... мога да те намеря навсякъде в мрежата... не можеш да се скриеш... не можеш просто да натиснеш "delete" и да oчакваш да изчезна... не можеш... и какво сега? Щастлива ли си? Питам те, щастлива ли си, изтрита от света... а трябваше само да се срещнем... да си кажем здравей... да се прегърнем...”

Силен трясък го накара инстинктивно да се прикрие с ръце. Вратата отлетя на няколко метра и мъже с маскировъчни униформи и тежко въоръжение влетяха в стаята и повалиха младия мъж на земята.

– Централа, заподозреният е арестуван, мисля, че е нашият човек, цялата стена е в снимки на жертвата...