Жената, която го обичаше

          Седемдесет коли, мили Боже!... Седемдесет, не шейсет и девет или петдесет… И този прекрасен есенен ден, погален от слънцето, вместо голямо „благодаря” за избора на дата.  Днес всичко е бизнес.

          И цветя, колко много цветя… Какво разточителство!... Бих си купил мезонет, ако ги продам на някоя сватба на ВИП персони. Или на погребение на Пер Лашез. Но не в Орландовци… Нито в Чародейка… Ах, колко цветя!

          И жени! Боже, колко жени и все хубави. По аромат превъзхождат цветята и са малко по-трайни.

          Тоя, в черния редингот, дето чете, го познавам. И надгробното слово знам наизуст.  Колко добър съпруг, баща и гражданин е бил покойният… Тая, дето разхожда луксозните обувки на Долче и Габана, е любовница. Бивша. Оная, зад нея, с вид на манастирска послушница, е настоящата. За нея още никой не знае и затова не я обсъждат… Тоя, дето сакото му виси като току-що изпрано, е счетоводителят. Крадец без класа… Мъжът с очилата му е сътрудник. Диоптрите крият очи на акула зад матовата си повърхност. Блондинката до него е… Просто блондинка с дълбока пазва и нула скрупули…

           Тая лелка, пълната, е първият служител във фирмата още от основаването. Преди дванайсет години не бе такава. Тежеше едва петдесет кила. Влюби се до уши в шефа, който дори не я забелязваше, депресира се, започна да се тъпче със сладкиши… Сега е омъжена за ливански предприемач от бизнеса със сладкарски изделия и яде по трийсет гофрети на закуска…

          Двеста и десет, преброих ги… Тъмни костюми и официални рокли… Черни ръкавици сто и осемдесет броя, кърпичките малко над тях… Вижте как си говорят…  Любовници и кандидатки, измамени съпрузи и случайни опечалени, вижте как заедно похапват и пийват за Бог да прости… Чуйте как бъбрят като първи приятели, макар мнозина да се виждат тук за пръв, вероятно и за последен път…

           „Беше толкова благороден… И добър… И щедър… Строг, но справедлив… Изумителен… Душа на всяка компания… Такъв любовник!... Сладур!”...

          Тълпата трие омазнени пръсти в салфетки, разпръсва се. Изнася се на групички и по двойки. Кой казва, че на гробището е тъжно? Доста запознанства станаха днес, предвещават романтично продължение малко по-надолу, в заведението до изхода. Бизнесът мисли за всичко.

           Жената, която най-много го обича, остава до ковчега… Ридае… Не иска да идва утре, иска да се върне вчера, когато все още е имало надежда… Скръбта ù е велика. Дори не е забелязала колко е сама. Това ù предстои – самота под кестена, който ще надживее и нея… Жената, която го обича…

          Гробарят за сетен път я подсеща, но тя е прегърнала ковчега. Мъжът проявява  разбиране, затова се отдръпва почтително и прикляква до съседния гроб. Там е струпана пръстта, там е и шишето с вино. Телефонът в джоба му иззвънява. Той вдига. Слушалката радостно крещи в ухото му:

          - … три кила и сто грама… Момченце… Честито и да ти е живо и здраво!…

          Хуква с възторжени викове надолу по алеята.

                    Жената, която най-много го обича, се изправя и поглежда залеза. Слънцето съпричастно се е спряло на хоризонта, кестенът се опитва да я прегърне с рехава сянка. Капят прясно боядисани листа, обагрят ямата.

          Дървеният капак не е отвърнал на нито една от целувките ù, но нещо ù  подсказва, че това не е краят… О, не!

          Жената вдървено изминава няколкото метра до асфалта, спира. Заслушана в нещо, застива за миг… Но не се обръща, продължава… Някъде примамливо зове музика – нежна, романтична, обещаваща.

          Сандъкът остава сам. Трябва да се свиква.

          - Хей!... Хей, няма ли поне да ме спуснете в гроба, мамка му… Хей, не ме ли чува никой?...

Р. Романов