Есен. Варна през есента не прилича на себе си. Улиците са почти пусти, алеите в морската градина – тихи, плажът – самотен. Ако привечер се спуснете към морската градина покрай Фестивалния комплекс, в края на алеята ще намерите свободни пейки с изглед към морето под есенните дървета. Тишина – и можеш да слушаш вълните. През лятото тези пейки винаги са заети и от съседните заведения се чува „гръцко”, чалга и поп-фолк, примесени в единен общ шум, сякаш всяко заведение иска да вземе надмощие по звук над останалите. Иди и гледай морето при тази обстановка… Но през есента… Всичко сякаш си идва на мястото – улиците, кафенетата, магазините, хората…

Сутрин в кафенетата създават уют за началото на деня – топло кафе с каничка мляко, топла обстановка, редовни посетители, преглеждащи пресата в усамотение, приятели… Следобед кафенетата са наполовина пълни и оживени, а вечер предлагат място за срещи и приятна почивка…

И тогава видях през прозореца стареца с цигулка. Свиреше, с лице обърнат към посетителите в кафенето и с гръб към минувачите, сякаш очакваше някой да го чуе през дебелите стъкла. Всъщност нищо не се чуваше – старият цигулар свиреше със затворени очи, сякаш на самия себе си – може би любима мелодия, може би спомен, нещо свое и лично, обърнал гръб на всичко и всеки. Сякаш чувах тази мелодия – и по движенията разбирах, че това е тъжна мелодия… Някой остави монети в калъфа – старият цигулар не се обърна. Всичко материално бе загубило значение, всичко земно бе твърде незначително по мащаб и смисъл в сравнение с неговата мелодия. Може би това беше най-добрият му концерт, или най-искреното му изпълнение, или най-топлият му спомен за нещо.

Тръгнах си развълнуван, замислен и спокоен. Всичко в този свят все пак е в добри ръце, въпреки злите ни сърца, въпреки дребните ни души и въпреки омърсените ни умове… Всичко е в добри ръце, някъде там, откъдето идват съвършената музика на цигуларя, прекрасните стихове на поета, красивите къщи и храмове на архитекта, картините на художника, чертежът на инженера, урокът на учителя… Всичко, изваяно с любов.

Дълго чувах тази мелодия, но после избледня и бе заменена с мелодиите на минувачите – някои пълни с енергия и увереност, други скептични, трети – забързани, динамични, а четвърти – малко тъжни – всеки със своята уникална и прекрасна мелодия. Вслушах се в своята мелодия. Тя беше мирна и притихнала, изпитваща наслада от деня, слънцето и вятъра. В нея имаше и радост, и мир, малко завист към младите, малко обич, известна надежда за бъдещето и много, много неизвестни. Това си беше моята мелодия и аз бях готов да я споделя такава, каквато е.

А иначе през есента всичко е шарено и пъстро – като сърцата ни – картина, изваяна от съвършен художник.