До теб съм, да!
До всичко свято съм сега...
Ето, падна черна пак нощта...
Живей, бори се, имаш право на това... се чува от съседната врата...
Очите ми сълзят...
С кого ли викам си аз ще се боря?
Със смъртта, ха-ха, от това по-силно нещо няма на света!
На съседното легло е тя, красива, жизнена жена, и чака... чака нов живот, живот без лекари, лекарства, живот спокоен, живот щастлив до своето семейство...
Тя се моли, тя го чака, чака своето сърце!...
А аз коя съм, тук защо съм? - Не, не знам, но и не питам...
Никой ме не пита как съм, никой и при мен не идва...
Аз стоя и мисля чий е моят дом, кой е този мой живот???
Кое е моето семейство, имам ли любим човек? - Ала нищо ми наум не идва...
И нощта минава, и ето пак е като вчера ден... ах, колко е еднакво всичко...
И ето посещават я жената двама синове и съпруг, съпруг изпълнен с много болка, очи червени пълни със сълзи.
Синове - пред нея силни, а в душата им - сърце се къса...
А тя ги гледа изпълнена с надежда...
Те са заедно, така щастливи, така засмяни... сякаш са си у дома пред топлото огнище...
Аз ги гледам и тъжа, коя съм аз?
Дали в този миг за мене майчино сърце там някъде от болка се не къса?
Дали за мен един любим не рони кървави сълзи от мъка?
Защо съм тук?
Един поглед в мен се впи...
Поглед пълен с болка и отчаяние...
Поглед казващ:
"Искам да живее!"
Една сълза се стече по лицето му и той от стаята излезе...
И тази болка влезе в мен...
Лекарят дойде...
За мене нищо се не знаеше и аз реших да дам живот!!!
Живот, който тя ще изживее със семейството си здрава и щастлива...
Аз нямам нищо що да губя, аз дори не знам коя съм, а вече и не ща да знам...
Сърцето ми тупти в гърдите...
Дали изпитвам страх?
О, не, щастлива съм дори...
След мен един живот ще бъде прероден...
След мен щастливи и усмихнати лица ще има...
И аз заспах, не знаейки коя съм, и не искайки да знам...
Надя
14/04/2008 г.
© Надежда Петкова Всички права запазени