До теб съм, да!

До всичко свято съм сега...

Ето, падна черна пак нощта...

Живей, бори се, имаш право на това... се чува от съседната врата...

Очите ми сълзят...

С кого ли викам си аз ще се боря?

Със смъртта, ха-ха, от това по-силно нещо няма на света!

На съседното легло е тя, красива, жизнена жена, и чака... чака нов живот, живот без лекари, лекарства, живот спокоен, живот щастлив до своето семейство...

Тя се моли, тя го чака, чака своето сърце!...

А аз коя съм, тук защо съм? - Не, не знам, но и не питам...

Никой ме не пита как съм, никой и при мен не идва...

Аз стоя и мисля чий е моят дом, кой е този мой живот???

Кое е моето семейство, имам ли любим човек? - Ала нищо ми наум не идва...

И нощта минава, и ето пак е като вчера ден... ах, колко е еднакво всичко...

И ето посещават я жената двама синове и съпруг, съпруг изпълнен с много болка, очи червени пълни със сълзи.

Синове - пред нея силни, а в душата им - сърце се къса...

А тя ги гледа изпълнена с надежда...

Те са заедно, така щастливи, така засмяни... сякаш са си у дома пред топлото огнище...

Аз ги гледам и тъжа, коя съм аз?

Дали в този миг за мене майчино сърце там някъде от болка се не къса?

Дали за мен един любим не рони кървави сълзи от мъка?

Защо съм тук?

Един поглед в мен се впи...

Поглед пълен с болка и отчаяние...

Поглед казващ:

"Искам да живее!"

Една сълза се стече по лицето му и той от стаята излезе...

И тази болка влезе в мен...

Лекарят дойде...

За мене нищо се не знаеше и аз реших да дам живот!!!

Живот, който тя ще изживее със семейството си здрава и щастлива...

Аз нямам нищо що да губя, аз дори не знам коя съм, а вече и не ща да знам...

Сърцето ми тупти в гърдите...

Дали изпитвам страх?

О, не, щастлива съм дори...

След мен един живот ще бъде прероден...

След мен щастливи и усмихнати лица ще има...

И аз заспах, не знаейки коя съм, и не искайки да знам...

Надя

14/04/2008 г.