Жълтото лале

Отдавна вече се беше стъмнило, когато първите снежинки започнаха да падат над притихналата в зимната прегръдка земя. Въпреки късния час, аз и приятеля ми продължавахме да се разхождахме по столичния булевард „Витоша”. Вятърът и студът бяха казали последната си дума, оставяйки улиците почти безлюдни, по които сега фучаха само скъпи коли и се влачеха полу-празни трамваи. Скоро и ние решихме да се прибираме.

Спомням си, че видяхме детето от далеч. Седеше върху парче картон на тротоара пред една от луксозните витрини, така типични за централната част на града. Облечено в жълта шушлечна грейка, приличаше на сгушена светулка. Бях виждала много просещи деца по столичните улици, но този път при вида на малкото същество, сърцето ми се сви – контрастът между него и витрината на марковия магазин беше поразяващ. Решихме да се приближим. Когато застанахме пред детето, то вдигна глава към нас и ни погледна. Качулката, която покриваше главата му, не изглеждаше да му е от полза, тъй като му беше голяма, както и самата дрешка. В този момент вятърът я духна и купчина руси къдрици се разпиля около бледото лице – беше момиченце! Гледаше ни с огромните си зелени очи пълни, с присъщите за децата, невинност и спокойствие. Усмихна се. Това ме накара да се запитам, дали и аз на нейно място щях да съм способна да се усмихна.

Милен клекна пред нея и каза:

-          Здравей, малката, как се казваш?

-          Люси – отвърна тя, а в очите й проблясна несигурност.

Прииска ми се да я прегърна. Беше толкова малка и нежна, а дори не го осъзнаваше. Клекнах до Милен и я попитах:

-          Не е ли време да се прибираш вкъщи? – докоснах ръчичката, беше ледена.

Детето не отговори на въпроса ми, само продължаваше да ме гледа любопитно. Изведнъж каза:

-          Имаш една огромна снежинка на косата.

Цялата ситуация ми се стори нереална. Вместо да плаче или да каже най-малкото, че й е студено, тя се беше загледала в една снежинка. Докато Милен продължаваше да й говори, аз почувствах как безсилието ме обзе изведнъж – знаех, че не мога да направя нищо за нея. Изпитах гняв към всички фондации за закрила на детето, полицията и всички, които претендираха, че защитават човешките права. Къде бяха те сега? Най-вероятно си лежаха на топло и гледаха телевизия, наслаждавайки се на обилна вечеря. А къде бяха политиците, кметовете и президентите? Едва ли бяха заети с изпълняването на прекрасните предизборни обещания. По-скоро сега пишеха дългите списъци с поредните празни лъжи, изтегнати блажено в прегръдките на някоя заблудена девойка. И доказателството стоеше пред очите ни.

Замислих се за хората, които гласуваха, за идеологиите, в които същите тези хора вярваха, по някога без дори да ги и разбират; за изборите и техните многоцветни знаменца – червени, сини, зелени, жълти – символи на огромната заблуда, наречена демокрация; за скъпоструващите предизборни кампании и техните бербройни бюлетини... Какво бяха всъщност те? Ненужни средства, чиято парична стойност щеше да е достатъчна, за да може Люси (и още хиляди като нея) да има дом, топлина, един достоен живот... Но хората предпочитаха да си харчат парите за знаменца! Никога не бях гласувала и със сигурност никога нямаше да го направя. Според мен да гласуваш, означаваше да избереш тайно кой да те краде публично. Така или иначе, единственото, което се променяше, беше цветът на знаменцата. А това дете щеше да стои тук и утре, без значение дали съм гласувала или не. Хората и утре щяха да я подминават сякъш не я виждаха. Гласът на Милен прекъсна мислите ми:

-          Ще е по-добре да й дадем някакви пари и да си тръгнем! В противен случай може да възникнат проблеми.

След което се изправи и започна да претърсва джобовете си. Учудена от това, което каза, проследих погледа му. Тогава ми стана ясен мотивът на предложението му – насреща, облегнат на стената на близкия безистен, стоеше огромен мъж и следеше всяко наше движение. И въпреки, че изглеждаше привидно спокоен, погледът му беше застрашителен. Беше очевидно, че законите не бяха създадени за такива като него, а за да могат точно те да ги заобикалят.

-          Е, Люси, дано поне майка ти да те чака вкъщи с топла супа.

И казвайки това, понечих да се изправя, когато детето ме попита:

-          Какво означава „майка”? – и отново се усмихна. Беше на не повече от четири годинки.

-          Ами – заекнах. – Това е нещо много хубаво. Ще разбереш като пораснеш.

-          Като сладоледа ли? – попита плахо.

-          Като сладоледа... Дори по-хубаво. Майката е като вълшебно одеалце, което те топли, когато е студено и те предпазва от лошите неща.

-          На моето има нарисувано едно жълто лале! – лицето й светна.

Бедното дете! С какви очи гледаше то на света?!

-          Да, Люси, като твоето жълто лале! – повече не се сдържах и очите ми се замъглиха от бликналите в тях сълзи.

Изправих се. Милен вече й подаваше всичките стотинки, които беше успял да намери из джобовете си.

-          Дано Бог те пази! – с тези думи оставихме малката и се отдалечихме.

Бяхме изминали около двадесетина метра, когато се обърнах назад, за да я погледна за последно. В този момент видях как Люси стана от мястото си и се приближи до огромния мъж до стената. Протегна ръка и пусна стотинките в огромната му шепа. Той ги прибра, наведе се и казвайки й нещо, посочи парчето картон на тротоара. Детето се върна на мястото си и седна, но този път не сложи качулката на главата си, нито ръчички в топлите джобове на грейката. Само ги протегна напред и се загледа в снега, без дори да помръдне.