Кой измисли думата “тъга” и какво е вложил в тая дума? Откъде идва, как се появява? Най-много ме спохожда през нощта, когато всички спят, а аз съм сама със себе си. Що за чувство е и как напада нежния ми дух? Като призрачна мъгла го омотава. Събужда толкова спомени. Нямам никакво обяснение.

         Тъгувам за изчезнали мигове, изгубени завинаги във времето.

         За една детска приказка, записана на касета, с която мъжът ми будеше всяка сутрин малкото ни момиченце.

          За първото си куче Бльоки, което, увито в бебешка пелена и полуживо, водих на четвърти километър във ветеринарната лечебница, за да го спасят от ужасната болест ”гана”. Бяха го отписали от живота. Но когато остана само кожа и кости и козината му окапа съвсем, аз го захранвах със лъжички кисело мляко и то повечето ги повръщаше. Ако задържеше някоя, радвах се като дете. Напук на всичките прогнози, оцеля и стана великолепен кралски пудел.

            Тъгувам за детството си. За едно дундесто момиченце, което, облечено в нова рокля на рождения си ден, обхожда домовете на съучениците си, за да ги покани на тържеството си. За аромата на новите книги, които вземах редовно от читалищната библиотека и по цяло лято четях.

             Тъгувам за миговете, когато тръпнеща очаквах кацането на самолета, с който пристигаше моят мъж-моряк след шест месечно отсъствие. Първото докосване, първата целувка на летището...

             Тъгувам за приятели, колеги, които преминаха покрай мен и се разпиляха. Едни в живота, други в небитието. Всичко беше толкова мило, прекрасно. А нищо не остана от това... Само спомени.

             Откога ли човекът е започнал да тъгува и за какво ли е тъгувал в тъмните времена? Що за чувство е?! От Бог ли ни е дадено, по генетичен път ли се предава?Любопитна съм да узная. Ако питам учените, сигурно ще ми обяснят точно кой мозъчен център е отговорен за тъгата и кои  химически съединения  я обуславят. Но защо точно там и защо точно те са мястото и причината за възникването ù. Има ли някой, който да знае, че и да го докаже?!

               И сега преживявам хубави мигове. Като се замисля, мога да потвърдя уверено, че съм щастлива. Но това е едно друго щастие, за което може би в някой от следващите дни ще тъгувам. Защо не може човек да се завръща отново в миналите си щастливи мигове и да ги преживее отново? Или поне целият му живот, от първия миг до последния, да е записан на диск, заснет с камера и когато много му се прииска, поне виртуално да изживее любимите си мигове. Много е несправедливо. Всъщност в живота има много малко справедливост...

                От тъгата душата ме боли. Тя е някакъв вид душевна болка. По-лека форма на мъката ли е? Защото аз и мъката не зная какво е. Спохождала ме е. Зная причините, които могат да я породят. Но самата тя какво е, не зная.

                 Та тъгувам си тихо и кротко сама тая нощ и реших да споделя с вас чувството си. Може би има някой, който би могъл да ми обясни как да се предпазя от тъгата. Има ли лекарство срещу нея и какво е то? Ще му бъда безкрайно благодарна...