20.10.2010 г., 9:10 ч.

Как Пепеляшка се спаси 

  Проза » Разкази
755 0 3
4 мин за четене

Радостта ù от факта, че без особени усилия успя да се намъкне в любимата си пола от 2007-ма, бе триумфално отбелязана с канонада от одобрителни кимания срещу огледалото. Тъй като нямаше време за по-продължителни тържества, точно след няколко секунди и няколко бързи и отработени движения, русата ù глава гордо се показа от деколтето на една сива и доста стилна блуза. Тази сутрин, както всяка друга сутрин, се обличаше за четвърти път и тази сутрин, както всяка друга сутрин, определено закъсняваше! Уви! Съдбата бе наказала това толкова фино и грациозно създание с голяма, черна чанта, която трябваше да разнася със себе си, поради естеството на работата си. Няма значение с какво се занимаваше. За нашата история е важно съдържанието на тази черна чанта. Сред всичките листа, документи, химикалки и книги можеше да се намерят интересни неща - разтопен шоколад, половин вафла, празно пакетче от дъвки, празна кутия от цигари, четири запалки, два парфюма, един дезодорант, ако не половината, то със сигурност 1/3 от актуалния каталог на Avon... толкова голяма беше чантата ù... почти толкова, колкото закъсняваше в момента. За последен път раздърпа кичурите на косата си, подреждайки ги с някаква собствена концепция - действие, чийто резултат отиде по дяволите, когато тя буквално скочи в обувките си и два кичура се абстрахираха от утопията, която тя бе построила на главата си.
Забързаната муза се понесе по софийските улици. По пътя си буквално повали на земята едно дете, след което последва кратка гонитба между разярената му майка и нашата героиня. Минути по-късно, с вече далеч не толкова симфонична прическа, грацията се добра до спирката на трамвая и облещи големите си сини очи срещу безкомпромисното табло, което вещаеше 48 минути до епичното пристигане на трамвай номер 9. Погледът ù се задържа върху таблото около две минути, през които тя не мигна нито веднъж. Само клаксоните на злощастните коли, попаднали в капана на булевард Христо Ботев, успяха да я изкарат от тихата ù истерия и въображаемото вандализиране на таблото, което се разиграваше в съзнанието ù. Имаше адско задръстване и тя нямаше друг избор, освен да постъпи като гражданин в безизходица... пое по пътя си пеша. Ходенето ù беше странна смесица от джогинг, балансиране с чантата, гримиране в движение, всички нюанси на полуклека и едно много специфично подскачане, което владееше само тя.
Вече подминала Гарибалди и успяла да нанесе почти съкрушителен удар на един възрастен мъж с чантата си, самодивата си проправяше път из тълпите на Графа. Навлизайки в тълпата, тя взе решение, което по-късно щеше да доведе до редица разясняващи събития, които отличаваxa този ден от всички останали. Реши следното – тъй като изведнъж я осени прозрението, че блъскането в други хора е действие толкова грубо – толкова непристойно за една изискана дама с вкус и положение, започна да избягва физическия контакт с безброй многото хора, които крачеха срещу нея . Колко добре лавираше из тълпата! Отстрани грациозните ù  движения и лекотата, с която се справяше със задачата си, силно наподобяваха танц. Тя наистина танцуваше между хората – пируети, завъртания, приклякания, вдигаше ръце, понякога ходеше на заден ход, дори сякаш чуваше нежната музика на грамофон, който свиреше само за нея... това беше до момента, в който при поредното завъртане се отнесе доста наляво и токчето ù се заклещи в релсата на трамвая. С грозен скреч, иглата на въображаемия грамофон се премести от плочата и музиката спря. Нашата героиня вече няколко минути се мъчеше да освободи обувката си от желязната хватка на релсата, но без успех. Единственият резултат от положените усилия бе, че успя да я събуе поне 5 пъти, докато опитваше. След около четвърт час нашата Афродита беше достигнала почти до висините на своята вбесеност, но апокалиптичната кулминация предстоеше. Отзад се задаваше трамвай и въпреки че беше наясно с този факт, тя нямаше никакво намерение да остави обувката си заклещена, още по-малко да позволи на някакъв си масов градски транспорт да мине през нея. Когато трамваят приближи и спря на 5 метра от жената, ватманът започна нетърпеливо да дрънчи с един от онези осакатени до неузнаваемост клаксони, което бе единствената причина красавицата да го отрази. Бавно се изправи и погледна към ватмана. Погледна по-нагоре и видя... трамвай номер 9.
Нещо в нея се пречупи. За секунди милиони години еволюция бяха заличени и тя успя да възпроизведе покъртителен крясък – стон на умиращ динозавър, гладен вълк и разярен орангутан бяха обединени в нейния изблик на ярост и безпомощност. След като вече напълно бе излязла от амплоато си на изискана дама с вкус, тя реши, че няма повече какво да губи. Започна нервно да рови в чантата си и със зла усмивка извади едно шише парфюм. Пред изумените погледи на събралата се тълпа нашата богиня повдигна с една ръка полата си и коленичи до обувката. С едно много рязко и силно движение тя удари шишенцето с парфюм в земята, счупвайки гърлото му. Истеричен смях и няколко сълзи съпътстваха изливането на течността върху горката обувка. След като изсипа целия парфюм, грацията отново се зарови в чантата си и извади от там една запалка. Някои от зяпачите вече снимаха с телефоните си.
След няколко неуспешни опита, музата запали напоената със спирт обувка, изправи се, изтупа колената си, отметна няколкото кичура коса, които закриваха лицето ù и разкри цялата прелест на средния си пръст на ватмана, който очевидно беше скандализиран.
И така нашата Пепеляшка изгуби своята обувка, но поне се погрижи да не попадне в ръцете на някой заблуден принц. Нямаше време за това – закъсняваше!

© Любомир Любенов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хареса ми написаното, продължавай!
  • Благодаря! Много ми хареса как си го интерпретирал. Разказът е написан защото имаше нужда да излезе от мен. Харесва ми, когато някой чете нещо мое, сам за себе си да разбере текста. Тук няма "авторът е искал да каже"... просто исках да разкажа какво се е случило на тази жена. Старая се в разказите да има достатъчно количество символика в някои предмети, за да може всеки сам да избере какво точно символизира нещото за него. Още веднъж - благодаря
  • Хаха, отлично!

    Много забавно си го описал, макар че всички, на които подобна ситуация е позната, със сигурност съчувстват на героинята.
    Животът понякога може да бъде толкова противен, че направо да ни побърка.

    Може би бъркам, но според мен трамвайната линия символизира това, което е прието от обществото. Гароинята, нашата Пепеляшка, опитва да се съобразява с тези норми и идеи, които са й насадени - за това как трябва да изглежда, за всички медиини и рекламни манипулации, за това, че винаги трябва да се съобразява с някого (в случая с работното си време).
    Тя опитва да намери своя път в света, без да се сблъска с останалите (което си ни показал буквално в разказа) и в крайна сметка се "заклещва" и не може да мръдне. И в карйа сметка животът, и по-точно животът в обществото, пречупва героинята.
    Тя вече не може да се съобразява с нормите на благоприличие и изгаря задръжките си.

    Не знам, нещо такова.
    Има ли изобщо някакво послание в разказа или е написан просто за забавление?
    Защото и така да е, пак не е лошо. Справил си се страхотно.
Предложения
: ??:??