18.10.2023 г., 10:40 ч.

Как се прави историята - 16. 

  Проза » Други
490 3 4
8 мин за четене

Малко за промивките на мозъците чрез киното. За което може да се говори много.

Още през Първата световна война Холивуд – майстори в тази област, заедно с германската кинемотаграфия, пуска куп филми. Игрални и анимационни. И продължават през Втората световна война. Да, да – Доналд Дък се сражава,  други популярни анимационни герои побеждават германците.

А гьобелсовата пропаганда създава свои пропагандни филми – връх е „Евреинът Зюс“. Евреите са показвани отвратителни, врагове на цивилизацията изобщо.

Разбира се, студената война бие всички рекорди. Някои филми сме гледали и понякога сме се чудели на наглите лъжи. Например – извинете, но забравих заглавието на „историческия“ филм – беше нещо като „U еди-кой си номер“, за заловената от американците подводница /Ubot/ с шифровъчна машина. Което довело да победата на фронта.

Макар вече да знаехме – първата машина е купена от германски шифровчик още през 1938 година от полското разузнаване /Втори отдел, двуйката/. И веднага след 1 септември 1939 година е изнесена в Англия. После са заловени още няколко машини.

Американците открадват японски машини /„Кио ку мицу“ на Роман Ким, препоръчвам/. А историята с подводницата във филма е чак през 1944 година. Пише го накрая, в заключителните титри – честно, наистина. Но – кой чете финалните надписи?

Ще ви припомня прословутия филм за героичните момчета-партизани, в който Жорж Ганчев играе съветски войник, загинал юнашки от стрела в задника…

И така нататък.

Само че на мен ми е по-забавно и полезно да ви разкажа за истинска класика – и днес интересен и въздействащ филм. Доста изкривил историята…

Избрах го като пример, защото е наистина добър, а и аз съм принципен русофил, Платон ми е скъп, но истината…

„Александър Невски“, 1938 година, режисьор геният Айзенщайн /„Броненосецът „Потьомкин“, „Иван Грозни“ – все съкровища в световното кино/.

Нещо за героя, чието име носи най-големият храм у нас. Кръстен е не заради някакви заслуги на княз Александър Ярославич, наречен Невски. А защото е светец-пикровител на цар Александър Втори Романов, Освободител.

Подвизите, с които князът остава в историята, са два. Победата над шведите в устието на река Нева и разгрома на тевтонските рицари на Чудското езеро.

Провежда политика на разбирателство и се подчинява на хан Батий /Бату хан/, като насочва вниманието си на запад, спирайки попълзновенията на католиците.

През 1240 година разбива шведите, които под командването на ярл Биргер Магнусон се опитват да превърнат Балтийско море в свое вътрешно езеро. Според по-късните описания, сам князът се качва с коня по сходнята на кораба и убива шведа.

Което е доста невероятно – сходнята е просто дъска за качване, но на хора, не на копитни животни. А каква битка може да води конник в тясното пространство на викингския кораб – отделна тема.

Оставяме настрани и историческия факт, че „убитият“ ярл Биргер се бори за шведската корона, успява да короняса сина си Валдемар и слага началото на шведска династия. Хрониките от него време не споменават изобщо за раняване от ръката на княз Александър, камо ли за смърт.

Важното е, че късните руски хроники /първите чак от ХV век/ разказват за подвизите на бъдещия светец. Но няма никакво споменаване за битките му в съвременните хроники от него време.

Обявяването му за светия е от 1547 година – също отдалечено с цели три века от живота на княза.

Да, имало е победните битки  – и при Нева, и при Чудското езеро младият Александър побеждава. Обаче – регионални конфликти, дребни сблъсъци, без това огромно отражение, което им приписват руските историци.

Айзенщайн прави гениален филм – реалистичен, патриотичен, със силни внушения – за живота, вярата, себеотрицанието в името на родината…

Само дето…

Просто, както намекнах, реалните събития се разминават с чудесно измислената картина.

Знаменитият финал с извадения меч и заклинанието: „Който с меч при нас дойде – от меч ще загине!“ е просто повторение на словата от Евангелието на Матей.

Орденът „Александър Невски“, одобрен от Сталин, е с изображение на не самия Невски /от него време портрети няма/, а на знаменития актьор Николай Черкасов.

Тоест – в историята са привнесени по-късни или не от това време детайли.

Да се върнем към събитията, послужили за основа на филма.

Битката при Чудското езеро, както и тази при Нева, не са били сражения между гигантски армии. Но са имали силно въздействие върху историята.

Напомням – руските князе, както и западноевропейските в тази епоха, не са разполагали с големи армии. Един княз е имал своя дружина, събирал е опълчение – най-вече пешо, един конник е струвал огромни пари за издръжка и подготовка. Като пример – при Калка групата руски князе са извели около 30 000 души от десетина княжества, а монголите излезли с три тумена /по 10 000 души всеки, но след дългия поход намалели до двайсетина хиляди/.

Срещу Александър не е Гевтонският орден, а само група ливонски рицари. Плюс наети чуди – неособено войнствено племе, което се разбягва при първия сблъсък, та и хрониките даже не споменават броя им.

Художествено-драматическото усещане е усилено с огромната армия от кръстоносци – в бели дрехи, украсени шлемове, веещи се знамена, насочени копия, рухващият лед на езерото, потъващите агресори… И – „Който с меч…“

Айзенщайн създава кинематографична картина на събитие, което реално е било част от делника тогава. Граница определена няма. Приблизително всяко село, всяко племе е знаело къде чие е.

Но… Пуста съблазън за повече…

Поради което постоянно е имало конфликти. И един такъв е превърнат в гигантско събитие…

Айзенщайн взема като основа битката при река Ембах, спечелена от бащата на княза – княз Ярослав. Тогава немски рицари се опитват да минат по леда на замръзналата река и някои потънали. Не в самата битка, а преди нея. Обаче – какъв ефект може да се постигне…

И е постигнат!

Началото е в поредното нападение – грабителско – над… Не, не над руски земи. Самият Александър напада Дерптското /старо и следващо име Юриев/ епископство.

А основата на феодализма е васалитетът. Васалните селяни, граждани, нисши аристократи очакват от сюзерена защита. Поради което дерптският епископ засъбирал наказателна част. Подчертавам – Дерптското епископство. Не Ливонският орден. Какъвто във филма се споменава, но никога такъв не е имало.

Имало е Тевтонски орден, сюзерен на тази територия. Същият орден, който при Грюнвалд е разбит от обединените полско-литовски войски през 1410 година /знаменитата картина на Ян Матейко, паметникът в Краков – идете и ги вижте, прочетете „Кръстоносци“ на Хенрих Сенкевич – романтична, но хубава книга/.

А Дерптското, Рижското, Езелското и други епископства са били в съюз – доста хлабав, с Тевтонския орден. Който, между другото, създава Прусия – тази основа на Германия, две трети от която днес са полски, една трета, с Кьонигсберг, е руска.

И така – Александър напада и граби, дерптският епископ събира сили за отговор. Конни сили – в набег пехотата не върши никаква работа, избягалите чуди се появяват в последния момент като пешаци и първи дезертират.

От тевтонските хроники разбираме, че загиват 20 рицари и 6 са взети в плен. И, предполагаемо, спасили се още трийсетина.

Толкова! Никакви стотици  пропадащи в леда, рухващи под копия и брадви.

Но това, разбира се, са много воини по тогавашните измерения. По западните мерки това е хоругва, военна част от около 35 – 50 рицари /вижте интересни неща в „С огън и меч“, „Потоп“, „Пан Володиовски“ на гения Хенрих Сенкевич/ с подчинените им пажове, оръженосци, коняри, арбалетчици…

Значи – някъде около 150 – 200 души. И, да речем – около 500 чуди.

От другата страна е бил новгородският полк – около 500 души. Повече градът икономически не би могъл да издържа – въоръжени, обучени.

Към тях – така нареченият „двор“ на княза. Тоест, въоръжената му дружина. Век по-късно великият московски княз е поддържал двор от около 300 воини. Александър Невски не е бил велик княз, имал е около 150 души воини. Говоря за професионални военни, не някакво опълчение. То и не би могло да участва в набег за грабеж или в отпор на отмъстителите. Пехота срещу конница побеждава само на филм…

И така – битката е някъде ОКОЛО Чудското езеро. Водолази отдавна са излазили дъното му. Никакви следи от битка – дори нож не е открит, камо ли меч, броня или щит.

Още повече, че битката е на 6 април 1242 година. Пролет – какъв лед…

Резултатът от битката – Тевтонският орден не поглежда към тези земи до 1268 година. Княз Александър с едно убождане предоставя на цяло поколение мир…

Уж дребно събитие, но митологизирано в руската история и пресъздадено от гениален режисьор във великолепен филм.

Важното е да се вярва…

 

 

 

 

© Георги Коновски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хубава или лоша, историята не трябва да се отрича. Както и реалността, макар че все повече е изтикана във "финалните надписи". Беше ми интересно да прочета.
  • И ето как се преправя историята...
  • Благодаря, Слав!
  • Миналото непременно е героично и славно! Нашето също.
Предложения
: ??:??