-Ще го погубя, напълно ще го погубя!... Ще го накарам да се влачи на колене пред мен и пак да моли за ръката ми, да съжалява, че ми е изневерил и че е направил дете на оная никаквица… - обикаляше из хола като бясна втората бивша съпруга на доктор Велев.
Преди година той бе подал молба за развод. Опияняващата им любов бе завършила така внезапно, както бе замъждукала преди шестнадесет години. Нейна рожба бе дъщерята на хирурга, сега вече петнадесетгодишна красива девойка. Скоро съдът бе решил прелестната му Дана да живее постоянно при майка си, а той да има право на свиждане с нея всяка трета събота и неделя от месеца и двадесет дни – през лятната ваканция, а също да заплаща издръжка, която според него спокойно можеше да стигне не само за нуждите на детето, но и на неговата майка. Тъкмо синът му от първия брак бе навършил пълнолетие и той бе престанал да му изплаща издръжка, сега бе осъден да дава двойно по-голяма, а на път беше третата му рожба…
До операцията оставаше още около час. Доктор Велев бе дал инструкциите си за подготовка на пациентката и сега за последен път прелистваше папката с нейните изследвания. На вратата на кабинета му настойчиво се почука. Разсеяно отвори. Насреща стоеше мъж на средна възраст, с очила и прошарена коса, а ръцете му бяха заети с някакви документи.
-Здравейте! Вие ли сте доктор Борис Велев?
-Да, да… Какво ви води при мен? – личеше, че хирургът бърза да се отърве от посетителя, дошъл в неудобен момент.
-Аз съм нотариус Димитров и съм натоварен да ви връча тази покана – от вашата дъщеря.
-Но детето ми още е непълнолетно… - понечи да изрази съмнение Велев.
Нотариусът го прекъсна:
-Подписана е лично от дъщеря ви, но със съгласието на нейната майка – на бившата ви съпруга. Ето, заповядайте! – Димитров подаде поканата на Велев, а след това го помоли да си покаже личната карта и да подпише разписка, доказваща, че днес я е получил лично.
Хирургът бързо стори това и с нетърпение разгъна поканата.
-Довиждане, докторе и извинявайте, че в работно време, но бившата ви съпруга ми даде само този адрес за връчване – тръгвайки, някак смутено изрече нотариусът.
-Така… Ох, дете, дете… - промълви Велев, четейки и дори не затвори вратата зад гърба на Димитров, а само се отпусна на близкия фотьойл.
Листът затрептя в ръцете му, а буквите, същи работливи мравки, се разбягаха. Усети как плъзват по брадата му, изкачват се по скулите и слепоочията и започват да го хапят по челото. Скоро вкусът на метал и чувството, че хирургическият скалпел е между устните му, надмогна и го победи…
-Докторе, докторе! – дочу и се сепна, сякаш от просъница. Една медицинска сестра се бе надвесила над лицето му, а скоро към нея се присъединиха и двама негови колеги.
-Ще отложим операцията. Не се безпокойте, Велев, ще се оправите! – поусмихна му се доктор Денев. Изглежда ви е прилошало, но като си отпочинете, ще се съвземете напълно и утре съм сигурен, че отново ще сте в състояние да оперирате.
-Къде е поканата, къде е?! – изведнъж се надигна, с поглед на луд. Медицинската сестра веднага му подаде листа, а той бързо го грабна и го напъха в джоба на престилката си.
Вече цяла седмица доктор Велев не ходеше на работа. Хирургическата интервенция, за която се готвеше във фаталния ден, бе поета от екип, оглавяван от друг оператор. Сега се възстановяваше вкъщи, под внимателните грижи на третата си съпруга. Днес, когато тя излезе да пазарува, докторът за кой ли път разгъна посмачкания лист с поканата и напрегнато я прочете отново: „Тате, тъй като трябва да продължа уроците си по английски и немски езици, а парите от издръжката, която ми заплащаш не стигат за тях, то те уведомявам, че считано от първо число на следващия месец желая да отдам под наем собствените си аптека и гараж, които ти ми купи, но продължаваш да използваш, макар че единствен собственик съм аз. Ето защо, в двуседмичен срок от получаването на тази нотариална покана, те приканвам или да освободиш двата ми обекта, или да ми заплащаш за тях месечен наем от хиляда и сто лева, от които хиляда – за аптеката и сто – за гаража. Ако не сториш това в дадения ти от мен срок, предупреждавам те, че ще потърся правата си на лишен от право на ползване собственик по съдебен ред, като тогава ще бъдеш натоварен да заплатиш и съдебни такси, и всички разноски, включително и адвокатското възнаграждение на ангажирания от мен юрист, а също и съответната законна лихва. Зная, че ти ми купи апартамента, гаража и аптеката със свои средства, че ти настояваше те да са на мое име, но явно още тогава си планирал развода си с мама и връзката ти с мен да се състои само в заплащане на месечна издръжка. Освен това те уведомявам, че мама ми подари своята една втора идеална част от съсобствените ви вила с дворно място в село М., където ти сега живееш с поредната си съпруга, като мама си запази право на ползване, пожизнено и безвъзмездно. Аз подписах нотариалния акт лично и със съгласието на назначен ми от районния съдия особен представител, вместо баща. Така че трябва да водиш дело за съдебна делба с мен, но мама винаги ще бъде ползвател на новото ти семейно гнезденце. А аз вече нямам баща, както и брат ми няма такъв. Съжалявам новата ти жена – твоята поредна жертва, а и бъдещото ти дете…“ Следваше подписът на Дана, а под него – на бившата му съпруга, като майка, дала съгласие за подаването на тази убийствена нотариална покана.
Доктор Велев трескаво мислеше. Бе спасил хиляди човешки живота, а собственият му бе катастрофа… Благодарение на него и двете му бивши съпруги заемаха административни длъжности в здравната система, а децата му бяха материално осигурени – издържаше ги, а им бе купил и равностойни имоти. Но те искаха повече… А той все търсеше голямата, изпепеляваща го любов, която за него бе над всичко, дори и над чувството му за дълг и отговорност към настоящото му семейство. Разбираше, че то се нуждае не само от материални условия за живот. Но как да даде повече, без да ограничи собствената си свобода?! Как да търпи жена, която вече не обичаше, станала непоносима снобка, спряла интелектуалното си развитие?... И ако беше по-жертвоготовен в личен план, ако беше по-различен, дали щеше да съумява да дава всичко от себе си като лекар-хирург за спасяването на човешкия живот?! Замисли се. Дали да не поговори сериозно по тези въпроси с настоящата си съпруга?...
Вера влезе усмихната, натоварена с покупки. Доктор Велев понечи да поеме чантата, но тя бързо го целуна по устните и ловко прехвърли продуктите на близката маса. Беше в напреднала бременност, но толкова сръчна!
-Пази се, моля те! Не е необходимо наведнъж да се купува всичко – загледа я загрижено той.
-Сега ти си този, който трябва да се пази, а аз съм много силна. Не вярваш ли? – закачливо изчурулика жена му и го обсипа с целувки. След това направи от любимия им чай с мед, седна до него на дивана и го запрегръща. Велев засия. Толкова хубаво беше с тази жена, а скоро едно малко същество също щеше да му се усмихва и да му маха с ръчички.
-Вера, искам да поговорим. Сигурно вече знаеш за нотариалната покана от дъщеря ми? – с колеблив глас започна докторът.
-Да, зная… Дълго време не беше на себе си и се заинтересувах защо… Не бе трудно да разбера, още повече, че и колегите ти, които идваха да те лекуват, вече бяха успели да прочетат поканата. Какво ще правиш? – разбиращо го погледна жена му.
-Обичам те, много, много… Искам ти да решиш как да постъпим. Този път не мога да се справя сам – с доверие Велев пое ръката на Вера и допря топлите си устни до нея.
-Защо не се обадиш на дъщеричката си, за да й поискаш прошка, да помолиш да те разбере и да й кажеш колко много я обичаш? Защо не я поканиш да живее при нас? Да й кажеш, че ще плащаш всичките нейни уроци, че ще даваш много повече от издръжката, на която си осъден, че ще се грижиш всеотдайно за нея. А след време, като се роди бебето, може да се привърже и към него, и към мен. Поне аз ще положа всички усилия, за да я спечеля.
-Страхотна жена си, Вера! Ще й се обадя веднага. Дали може да разговарям от другата стая? – развълнувано попита Велев.
-Разбира се! – веднага реагира съпругата му.
Бившата жена на доктор Велев като бясна обикаляше из хола на дъщеря си, с чаша уиски в ръка, разчорлена, с дълбоки сенки под очите. Личеше си, че не е могла да спи през нощта или че е имала среща с всички дяволи.
-Погуби ме, напълно ме погуби този хитрец. И дъщеря ни привлече на своя страна… За какво ми е това ползване на тяхната вила, как да отида да живея там?... Каквото и да направя, като бумеранг ми се връща… Господи, защо така се получи, Господи?! – с широко отворени очи, вперени в една точка, като скоропоговорка повтаряше изстрадалата жена, доливайки си алкохол в чашата. Уплашено затърси мобилния телефон и започна отново да набира номера на дъщеря си. Но отсреща пак нямаше отговор…
© Росица Танчева Всички права запазени