Първите слънчеви лъчи нежно галеха разцъфналите дръвчета и цветя, които разнасяха благоуханния си аромат из въздуха. Птиците всело чуруликаха. Пролетта развяла зеления си воал ,бе събудила природата за нов живот.

Тази сутрин Боян развълнуван и с усмивка погледна през прозореца към двора, където старата ябълка също окичена с нежен розов цвят, сякаш протягаше клоните си към изгрявашото слънце. Той бе прекарал безсънна нощ в очакване на утрото. Предстоеше му важен за него ден, който щеше да премине в компанията на неговата любима Ая, на която беше подготвил изненада.

Боян и Ая се запознаха преди две години на тази дата. Младежът беше силно привлечен от момичето още от първия миг, когато я видя на партито за рождения ден на техен общ приятел. Тя го заплени с чаровната си усмивка и той не можеше да отмести поглед от големите й сини като езера очи. Опита се да я заговори, но притеснението видимо му личеше и той се почувства като пълен тъпак пред нея. По- късно взе телефонния й номер от общия им приятел и събра смелост да я потърси, а тя с радост прие поканата му да излязат заедно на вечеря. От този ден двамата младежи не спираха да се виждат. Те се чувстваха все по - близки и влюбени един в друг. Любовта им растеше с всеки изминал ден.

Aя посещаваше курс по пейзажна фотография, по която бе силно увлечена, а Боян обожаваше разходките с нея сред природата. Момичето работеше по проект, за целта на който трябваше да заснеме впечатляващи фотографии на едни от най- живописните и красиви, но забулени в мистерия и тайнственост места в България, за които се носят легенди и предания от векове.

Следващата забележителност в списъка й бе прочутият дяволски мост край Ардино. Боян вече бе организирал всичко по пътуването тайно от нея. Искаше да я изненада за предстоящата им годишнина, която да посрещнат заедно сред красивата природа. Там той планираше на фона на забележителната гледка на величествените планини да й предложи да стане негова съпруга.

Младежите истински се наслаждаваха на всеки един миг, който споделяха един с друг. Мечтаеха заедно и правеха планове за бъдещето.

Тази сутрин момичето нетърпеливо отвори вратата, когато някой позвъни на звънеца. Очите й срещнаха тези на нейния любим - топли и преливащи от любов и нежност. Стоеше развълнуван на прага й в очакване да види отново чаровната й усмивка, без която не можеше. В ръцете си държеше малка красива саксия с любимите й теменужки. Ръцете й се увиха около врата му и устните им се срещнаха в нежна целувка.

– Хайде! Вземи фотоапарата си и се приготви за път. Ще прекараме годишнината от запознанството ни сред природата - каза той подавайки й цветята. - Останалата част от подаръка си ще получиш по - късно. Имам изненада за теб – усмихна й се Боян.

– Кажи ми какво си намислил този път? Къде ще ходим?- попита Ая, а очите й искряха от неподправена радост и любов.

– Ако ти кажа вече няма да е изненада, глупаче! - намигна й закачливо той, - но ще посетим едно от онези места, които толкова искаш да снимаш.

Двамата влюбени бързо се приготвиха и потеглиха на път към едно от техните приключения, както те обичаха да наричат своите пътувания заедно. Това бяха мигове на споделеност, красота и щастие за двамата. Нищо не предвещаваше, че това ще е и последното им такова приключение, след което вече нямаше да е същото.

По време на пътуването двамата се смееха, пееха задно с радиото в колата любимите си песни и се наслаждаваха на компанията си. Ая направи и няколко снимки, на които бяха овековечени усмихнатите им лица.

И ето, че след няколко часа път и веселие вече бяха пред най-големия и величествен османски мост на Родопите. Там срещнаха и група туристи, които разглеждаха местността, но те вече се отдалечаваха, което даде възможност на Ая и Боян да се насладят на гледката в по - уединена обстановка. Те бяха удивени от красотата на мястото.

– Ехаа! На живо е още по- красиво от колкото си го представях - впечатли се момичето.– Погледни го само! Невероятно живописно е! Особено по това време на годината.

Тя успя да заснеме няколко спиращи дъха фотографии на магнетичното място. Направиха си и няколко забавни снимки със смешни физиономии, на които се виждаше колко щастливи бяха.

Изненадата и радостта на момичето не можеха да се опишат с думи, когато Боян падна на колене пред нея с пръстен в ръка.

– Ая, ти си най-хубавото и специално нещо, което ми се е случвало в този живот! Моля се винаги да си до мен! Няма да се чувствам цял и завършен без теб и твоята усмивка, която имам нужда да виждам всеки ден! Ще се омъжиш ли за мен?

Яркото слънце падаше върху русите й коси и те като златни вълни се спускаха по раменете й. Очите й грееха с пламъка на любовта, която изпълваше младото й сърце.

– Да! - извика радостно тя и се хвърли в обятията на своя любим. Устните им се вплетоха в страстна целувка, която свърза душите им завинаги.

След този специален за тях момент двамата влюбени продължиха разходката си, като решиха да се отклонят малко от начертания маршрут и минаха по черен път, водещ до близкото село Дядовци. То бе напълно пусто и празно. Полуразрушени постройки, които някога са били уютни домове стърчаха самотни, навяващи тъга.

Боян и Ая разглеждаха развалините и си представяха как някога там е кипял живот. Семейства са се събирали около трапезата. Децата са играели по цели дни в дворовете и са тичали радостни по улиците, а сега големите, разрушени къщи, сякаш тъжно нашепваха спомени за отминали вече времена. Ая направи няколко снимки на тези необитаеми постройки, през чиито позорци надничаха храсти и дървета и двамата с Боян продължиха напред.

В края на тесния път пред тях се разкри последната в селото, обрасла с храсталаци и бръшлян, полуразрушена къща, без врати и със счупени прозорци.

– Виж! Пише, че някога това е бил домът на прочутия майстор, построил Дяволския мост - отбляза Боян. Той накратко й разказа за легендата и за сключената сделка между майстора и дявола.

Младежите се загледаха в необитаемата постройката с надвиснали греди и тежки каменни плочи на покрива. Внезапно се чу шум от вътрешността на сградата. Наоколо нямаше жива душа, но от разрушената постройка се чу детски глас.

– Помощ, помогнете ми! Заседнал съм тук. Страх ме е! Много е тясно и мрачно.

Боян и Ая се спогледаха притеснени.

– Ще проверя какво става. Може детето да се е наранило и да не може да излезе - каза Боян.

– Ще дойда с теб - отвърна Ая.

– Не! По - добре ме изчакай тук!

– Добре, но внимавай скъпи! Сградата изглежда много разрушена.

– Не се тревожи! Сега се връщам - каза й той и влезе в къщата.

В мига, в който Боян прекрачи прага на порутената потройка, Ая чу силен тътен. Кълбо от прах и дим се вдигна около мястото и земята около нея сякаш се разтресе. Нещо избута силно момичето назад и я повали на земята. Тя не можеше да види ясно какво се случва, а когато димната завеса се разсея, разбра, че входът беше затрупан. Изплашена младата жена викаше името на своя любим, но никой не отговаряше. Ая се опитваше да си проправи път през струпалата се маса от камъни, дървета и натрушени греди, но когато й се струваше, че почти е успяла къщата продължаваше да се руши, сякаш нарочно затрупва всички отвори. Силно изплашено момичето отчаяно викаше за помощ, но наоколо нямаше никого. Телефонът й нямаше обхват и тя тръгна в посока към съседното село с надеждата да доведе помощ.

По пътя си срещна възрастен овчар, който пасеше стадото си в близката гора. Виждайки страхът и сълзите в очите й, човекът реши да помогне, но когато чу за порутената стара къща на известния на времето строител, той се отдръпна назад.

– Мястото е прокълнато! Това е работа на Сатаната! - каза овчарят. - Било е капан. Често заблудени туристи попадат там и някои от тях никога вече не се връщат. Не мога да ти помогна.

Тогава Ая не обърна много внимание на думите му. Целта й беше по-скоро да намери начин да измъкне приятеля си от там.

Когато все пак  доведе помощ, къщата вече изглеждаше различно. Вратите за разлика отпреди бяха широко отворени, сякаш мястото ги канеше да влязат. Учудващо, но старата постройка изглеждаше подновена. Ая се вцепени от тази гледка. Не можеше да намери логично обяснение за случилото се. В главата й звучаха думите на онзи овчар. Стомахът й се бе свил на топка. Сърцето й сковано от страх биеше като лудо. Чувстваше, че нещо не е наред с това място. Момичето се бе наранило в опитите си да влезе вътре и ръката й кървеше, но физическата болка не можеше да се сравни със страха, че може да е изгубила любимия си.

Хората претърсиха цялата къща, но от Боян нямаше и следа. Как може да е изчезнал? Къде може да е? - питаше се ужасена Ая. Напрежението й дойде в повече и тя изгуби съзнание. Когато се събуди, вече бе в болницата в близкия град. Момичето бързо се възстанови, но приятелят й така и не бе открит и тя повече не го видя. Мъката и болката й бяха неописуеми.

Боян не подозираше за ужаса, който изживяваше Ая. В неговите представи той тъкмо бе влязъл в сградата, където на пода видя да лежи момче на около десет години.

– Хей! Добре ли си? Какво ти се случи? Можеш ли да се изправиш?- питаше той детето, смятайки, че може да е пострадало. Но тогава момчето бързо се изправи на крака и загадъчно се усмихна. – О! Значи си добре. Крещеше, че си заседнал и помислих, че не можеш да се движиш - обясни Боян.

– О! Това не бях аз. Но истината е, че съм заседнал завинаги в тази дяволска къща - каза детето. - Веднъж влезеш ли, никога вече няма да напуснеш това място. То няма да те пусне.

– Какво? Просто си се изплашил, но няма защо. Хайде! Подай ми ръка и да вървим навън. Приятелката ми ме чака.

– Ти, още не разбираш! И аз бях така, когато влязох за първи път тук. Не можем да си тръгнем! И никой вече не те чака. Времето тук тече различно от това навън.От момента, в който прекрачи прага вече са минали много дни и вероятно никой повече не те търси. Обявили са те за мъртав, какъвто си за външния свят.

– Какво говориш? Това са небивалици. Аз тъкмо влязох. Ая ме чака отвън. Погледни и ще видиш - каза Боян и тръгна към прозореца, но каква беше изненадата му, когато вместо любимата си видя промяната в мястото. То вече не изглеждаше така срутено и запуснато, напротив. Сякаш беше отново изградено. Прозорците имаха дори нови, здрави стъкла.

Когато излезе на прага забеляза, че малкото дръвче пред къщата, което беше разцъфтяло, сега изглеждаше пораснало и листата му бяха окапали. Останалите дървета също бяха оголили клоните си. Времето навън беше студено и по върховете на планината се виждаше сняг. Сезонът вече се бе сменил със зима.

– Но как е възможно това? Нее, не може да бъде! Какво става тук?- извика Боян.

– Казах ти. Времето тук тече различно. Над къщата тегне проклятие. За да не се разруши до основи, тази стара постройка затваря завинаги между стените си душата на млад човек, изпълнен с живот. Нужна й е твоята енергия, за да оцелее през вековете. Когато през прага прекрачи човек, подлъган от самото място да влезе тук, не след дълго сградата сама обновява рухналите си стени и така до следващия път, когато има нужда от нова човешка душа, за да оцелее във времето. А твоята вече изхабена и уморена ще се лута тук затворена във вечността. Дори все още да те търсят близките ти, никой не може да те вижда повече. Моите родители вече отдавна са ме забравили. Така ще стане и с теб – каза тъжно момчето и после просто изчезна, сякаш се изпари във възуха.

Боян беше много объркан. Не знаеше на какво да вярва. Беше чувал многобройните легенди за Дяволския мост и за отражението на дявола в реката, но все пак това са просто легенди, мислеше си той. Знаеше, че цялата местност е някак мистична, но в преданията никъде не се споменаваше за съществуването на тази къща.

В мислите му беше само любимата му Ая. Дали тя наистина вече го бе забравила? Възможно ли е? Не, не няма как това да стане. Тяхната любов бе толкова силна. Той отказваше да повярва, че повече няма да я види. Не можеше да понесе тази мисъл. В джоба на изтритите си дънки пазеше любовта им запечатана в снимка, където лицата им са усмихнати, сърцата им никога не са били разбити и времето е замразено завинаги.

В мечтите си той беше още до нея и не спираше да й говори нежни думи, убеден, че тя все пак ще го чуе, защото любовта им бе по - силна от дяволската къща на прочутия майстор и това проклятие. Макар и заключен завинаги там, може би все пак със силата на любовта си ще успее поне за един кратък миг да прескочи през времето и да види любимата си.

Ая вече се бе примирила да живее с болката от изгубената си любов, но тя знаше, че любов като тяхната не може да бъде забравена, нито заличена и от най- голямото зло. Изминалото време не можеше да изтрие силните чувства, които имаха помежду си. Тя пазеше жив спомена за любовта им. Понякога имаше усещането, че той е все още до нея. Често разговаряше с него в сънищата и мечтите си, а друг път сякаш чуваше гласът му тихо да й шепти нежни любовни слова.

В деня на следващата им годишнина момичето почувства слаб полъх. Някой нежно погали буйните й руси коси.. Усети познат приятен аромат, а когато отвори очи  на леглото до нея стояха любимите й теменужки и общата им  снимка с Боян, от която й се усмихваха топлите очи на любимия...