Нов ден. Посреща ме свежото утро. Нов свят. Откривам те отново, но нямам какво да ти дам. Имам само едно клонче от върба. Едно-единствено клонче, поело радостта и болката. Толкова е мъничко, а колко много е видяло. Стояло в топлата земя, завличано от бури, ветрове, прехвърляно насам-натам, летяло в небесата без криле, без лодка плувало в морето, очукано от камъни, кълвано от грабливи птици, поглъщано от зверове, но оцеляло, намерено на сивите павета. Върбовото клонче, клончето на живота. То пулсира с ритъма на Твоето сърце. Въпреки всичко то е красиво. Отразява светлината на звездите през нощта и топли, когато е студено. Едно-единствено клонче от върба, което пазя за Теб. Това е всичко, което имам, и искам да ти го дам. Моля те, приеми го. Давам ти го с любов в този нов ден. Нов празничен ден, започващ с дъжд. Дъжд, изливащ се в нашия град. Изливащ се в нашата страна, по цялата земя, по целия свят. Дъжд, който измива всичко, до което се докосне. Измива греха. Така, както Ти изми нозете на апостолите, а на кръста изми чрез кръвта си всяка твар. Давам ти моето върбово клонче с любов и бързам да чуя посланието от храма, което имаш за мен. Бързам да го чуя и този път ще го пазя, така, както Ти ме пазиш. Ще го съхранявам в себе си, за да бъде винаги с мен. Дъждът спря.

Сега вече мога да разпознавам сезоните. Няма да си слагам очила, щом изгрее слънцето. Няма да търся сухо място, щом завали. Няма да крия лицето си от Теб. Ще приема всичко така, както ми го даваш - натурално. Без преработка. Без обработка. Без лъскава опаковка със съмнителен надпис. Бързам да чуя посланието с отворена душа, в която няма нищо друго, освен Твоя вечен живот, който дори не заслужавам. Върбовото клонче вече е твое! А Ти го сложи за украса в Твоя храм.