Жигулата се носеше по мокрия асфалт възможно най-бързо. Капките тракаха по тавана, а уморените фарове осветяваха дърветата по стария път. На завоя гумите се занесоха.

- Намали малко, искаш да ни утрепеш ли - каза Жана с нервен тон.

- Стига си викала, ще събудиш детето, няма страшно, ей сега стигаме.

- Стигаме… полови час път на така и на така, за нищо.

- Ами на, то от нерви всичко така става, вече взех да изкуфявам - Петко затрополи с пръсти по волана - Защо не го взе ти ключа, аз мислех, че си взела всичко. Казах ти, приготви всичко, като се прибера веднага товарим и тръгваме.

- Да бе,  да. Аз съм виновна, все аз - погледна го Жана с укор - И детето, и багажа, всичко ли сама да взема, все аз съм ти виновна на теб, нали уж все е у тебе тоя ключ. Ти си се цанил за новия апартамент, не аз…

- Не казвам, че си виновна, аз го забравих - призна той с притихнал глас, за да успокои атмосферата  - На портмантото е. Майната му, станалото - станало. То пак добре, че се сетихме на половината път - Петко се усмихна и погледна жена си с онзи поглед. Още я обичаше както преди, само дето по-често се караха.  Погледна и към детето, малката спеше сгушена на задната седалка между чантите. Бяха сложили багаж между седалките и застлали с одеяло, за да се получи уютно кътче за малкото телце.

- Спокойно, всичко ще се оправи, само да се нанесем - Той погали косата ù, беше някак  повехнала, нямаше този живец  като преди. Искаше му се тя да я боядиса в онова червено, чудеше се как да и го каже.

- Гледай си в пътя - усмихна се Жана.

-Точно  днеска трябваше да вали, цял ден вали от сутринта… - изсумтя Петко - Кога съм имал аз късмет в този живот? Само на жена случих - усмихна се  на жена си с чакащ поглед.

Тя го тупна леко по главата и въздъхна  с усмивка. Насреща идваше кола.

-Тоя пък кара само на дълги, охлюв - Петко му присветна с  фаровете, натисна съединителя  и смени скоростта. Моторът заръмжа с по-висок глас. Детето се размърда и изскимуца:

- Мамо, стигнахме ли ?

- Не, още малко, мамо, ти спи, спи. Искаш ли водичка?

- Малко.

Жана се наведе и подаде шишето.

-Леко да не се удариш, мамо – каза Жана като държеше дъното на бутилката със сухите си пръсти.

Малката отпи две глътки, въздъхна и се сгуши в своето царство.

 - Бензина ще стигне ли? – попита Жана, прибирайки шишето в краката си.

- Трябва да стигне, онзи ден заредих за двайсет лева, с това пренасяне съвсем останах без пари, с пет лева съм в джоба. В петък трябва да вземем заплатите.

- Аз имам 30 лева, ако трябва ще заредим.

- Ти пък откъде имаш 30 лева?

- Ами имам, майка ми ги даде за детето, да му купя нещо.

Петко подсмръкна  виновно и се съсредоточи върху пътя. Изпревари един камион, който се тътреше пред него, пое въздух и наруши тишината.

- Този месец трябва да върнем парите на сестра ти - преглътна с тежест.

- Ще ги върнем, нищо не са казали. Малко по малко, ако не този, другия месец ще им ги върнем.

- Добре че са те, да платим капарото, че имаше да си гнием в онази дупка - лицето му се промени.

- Ох, моля те, не ми напомняй - махна тя с ръка, като искаше да сложи край на този спомен завинаги.

- И този тъпак, хазяина, не искам да го виждам – тихо изсъска Петко - Ще му търпиш мухъла и мизерията, ще му плащаш всеки месец и накрая ще ти прави той изречения. Боклук! Хвърлям му ключа за тая кочина, под изтривалката и да го духа…

– Ти добре че го остави под изтривалката, та да влезеш сега - засмя се Жана.

- Да бе, сякаш господ ми каза да го сложа там, а не в пощата - замисли се той – А, то ако трябваше,  един шут  на пощенската кутия и пак щях да го взема. Знаеш ли как ми пука, що пари му наброихме на тоя въшльо и пак е недоволен. Да се изнасяме на тагадък… Сякаш не може да изчака два-три дни, докато уредим оттатъка, цървул!

- Хайде стига. Какво се ядосваш толкова, нали мина. Тихо, че детето чува.

- То спи. Нали спинкаш, тате? - попита нежно Петко, знаейки, че няма да чуе отговор и се успокои.

Нямаше много коли по старият път, особено нощем. Някой друг камион за АПК-то и някой друг Москвич или някой неизместил се. Малко млади хора бяха останали в този район. Бягаха към центъра на града, към новите квартали, там, където са по-добрите условия, по-добри блокове, по-добри пътища, по-добри магазини,по-добри съседи… Там, където живееше надеждата за по-добър нов живот.

-Ех, че ми се пуши една цигара - изстена Петко и погледна жално жена си.

-Аа, като стигнем ще пушиш. Ако не беше забравил ключа, вече щяхме да сме се пренесли и да си пиеш ракията. Няма да ти гълта детето отровите.

-Да бе да, само казвам, че то не остана. Пък как ще му ударим по една ракия, само да стигнем... - закани се сладко той, наблюдавайки как жена му му се радва. Петко изви назад глава за секунда и пак се обърна към пътя.

- Ама как спи нашата, браво, на тати мишлето, хич не е мрънкала. Утре трябва да я за заведеш в градината преди работа. За първи ден с нови деца, сигурно има да се притеснява.

- Е, ще свикне, другарката ми се видя свястна. Манасиева.То добре, че имаше места, та да я запишем, пък и на близо и са 20 деца в група. Друго си е.

- Ааа как бе и градината близо, и работата, и спирката, сега с този апартамент ще се родим. За 10 минути - и съм на работа. Няма да ставам в 5 и да ме чакаш по тъмно.

- Тъкмо да не ти изстива вечерята - зарадва му се Жана и се вгледа в рошавата му коса. Беше за подстригване все нямаше време, нямаше време и да си купи ново яке и обувки. Гледаше как държи волана съсредоточено и се опитва да скрие умората.

- Трябва да говоря с шефа за парите - каза Петко - Да ме запишат на тоя курс, та да ми се вдигне категорията. Все се прави на ударен.

- Aми да, то само ти остана на тази заплата, кажи му…

- Аз и Иван останахме на тези пари, ама аз ще му кажа, че вече не мога да чакам. Хората пари трошат, пък аз… - устните му изтъняха и лицето му се изкриви.

- Да, кажи му, ама на него, не на мен – укори го Жана – Три години работиш там вече.

- Абе ще стане то, ама чакат да дойдат новите на наше място, та да ни пратят на курс - заклати Петко глава - Ще се оправи, всичко ще се оправи, само да се пренесем в новия апартамент - погледна я той.

-Знам, не се притеснявай - отговори тя.

Колата зави и намали по уронената уличка пред стария блок с напукани балкончета, затрупани с натурии. Червените светлини на стоповете стоплиха за малко нощта.

- Така няма да гася мотора, че не го знам колко се е заредил акумулатора. За две минути се качвам, взимам ключа и слизам - Петко остави колата на първа и задържа ръката си там за момент.

-Изпуши една една цигара, нали ти се пушеше - Жана сложи ръка върху неговата, за да го стопли преди да излезе.

-А, няма. Като стигнем вкъщи - той вдигна яката на шубата и отвори вратата. Посрещна го студен вятър, капките се заиграха по него. Той погледна към задната седалка и се стопли. Тракна леко вратата и зашляпа, бягайки с дългите си крака. Жана изпрати с поглед високия силует, осветен от габаритите.

Дъждът продължаваше да вали, цял ден вали, точно днес. В Жигулата беше топло, парното духаше, двигателят мърмореше вярно, а чистачките отброяваха времето.

-Какво направи този човек, сигурно е запалил цигара горе - помисли си Жана и зави крачето на малката, което се подаваше от одеалцето.

Дъждът още валеше, от онзи ситния дъжд, дето вятъра го върти наляво–надясно и няма намерение да спре. Той къпеше тялото на един млад висок мъж, лежащ на земята. Точно под лоста за тупане на килими, трудно се виждаше този лост в нощта, особено в този дъжд. Не го видя и той, лежеше върху  цимента с глава върху стъпалото. Дъждът продължаваше да вали, течеше по стената, по цимента и миеше тънката червена ивица, стичаща се по тила на младия висок мъж. Дъждът валеше и водата понесе червеното към шахтата.

По истински случай

 “Отнасяй се с хората така, сякаш ги виждаш за последно”