За да живеем в пълна хармония със самите нас и светът около нас, ни липсва само едно нещо. Нещо, което всъщност е ключа към щастието. Знаете ли къде е този ключ? Ще ви подскажа – вътре в нас. Това е ключът да се харесваме и обичаме. Може би за повечето хора това би звучало, като поредната банална философия. В крайна сметка не съм тук за да казвам кой в какво да вярва или обратното, целта ми е да помагам на онези, чиито сърца са колкото големи, толкова и заровени на голяма дълбочина. Тук съм, за да покажа, че съзнанието и психиката могат да контролират всичко в нас. Този процес можем единствено и само ние да управляваме, колкото и спорно да звучи - ако ние не положим усилия, желание и вяра не бихме могли да се справим, да не говорим пък за помощ от вън. Знаем, че всеки е уникален сам по себе си, няма еднакви хора следователно няма как чуждия човек да те излекува. Той може да те насочи, но да се излекуваш можеш само ти. Ето един пример – кочияшът е този, който управлява юздите на конете, така както ние управляваме своето съзнание. Случва се понякога конете да поемат в грешната посока, но това е така, защото кочияшът вероятно е изпуснал темпа. Това пък от друга страна се случва от невнимание или пък заблуда. Тоест стигаме до извода, че външните обстоятелства оказват влияние. Същото е и с нашата психика, тя може да поема различни пътища, може да се разболее, може да ни докара както хубави дни така и лоши. Но нека не забравяме кой контролира „юздите“. За да вървим хармонично по пътя на нашия живот ни е необходимо одобрение, не от другите разбира се, а от самите нас. Може да го наречете самочувствие, въпреки, че в този материален свят тази дума има лош еталон. Приели сме, че да се харесваш и обичаш те прави твърде горделив. Не ви ли се струва, че се противопоставяме на природата, на вселената, дори на самите нас? Ако аз въпреки всички хора, възприема адекватно себе си и на духовно и на физическо ниво и обикна себе си , аз ще умея по-лесно да обикна всеки друг. Защото ще бъда запозната със себе си, ще бъда оценена от сама себе си преди да позволя някой друг да ме цени. На първо място, за да стигнем по-лесно до хармонията е нужно да се замислим и осъзнаем най-важното, което ни е дадено, а това е живота. Без него всичко друго губи смисъл. Нека тръгнем от тук, да оценим колко много ни е дадено , колко много ни носи и какво ни предоставя. Ако преминем успешно този кръг на осъзнаване на ценността на живота си ние ще придобием качества, като се ценим и уважаваме. След това бихме могли да се разгледаме, като уникален индивид, защото знаем, че няма напълно еднакви хора. Трябва да правим това, което ни носи удоволствие, което ни кара да потрепваме, за да се ценим адекватно. В днешно време се избиваме, като че ли сме различни видове. Да се заобичаме, харесваме, приемаме – ключът към хармонията на щастието, любовта, здравето това би могло да е строго индивидуално за всеки от нас, а защо не и за всички. Дали, ако всички се обичаха, ценяха и харесваха щеше да има толкова ненужни кръвопролития? Ако за миг си представим, че всички са открили този ключ. Дали щяхме да се сравняваме непрестанно търсейки чуждото одобрение, а не нашето си? Дали щяхме да злобеем толкова, че чак да се избиваме един друг? Злобата е с табелка „Аз не се харесвам , но харесвам теб и това не ми допада затова предпочитам да те няма“ - предполагам ме разбрахте какво исках да кажа за злобата. Дали щяхме да се поддаваме на наложените еталони за красота? Дали парите или пък злобата биха ви донесли хармония? Ако аз не се харесвам, непрестанно ще се сравнявам с останалите, непрестанно ще гоня критерии за чуждо одобрение, а не за своето. Трябва да се научим, че когато нещо не ни харесва, работим за да ни хареса. Искам да съм по-слаба, но не от изкривени илюзии, а просто за да съм здрава, какво правя тогава? Депресирам се и постоянно се обвинявам и трупам омраза към себе си. Това е единият вариант, другият е започвам да правя нещо, за да постигна резултат, действия са нужни, а не думи. Ако позволя да гоня еталоните за красота, дали ще се разболея? Ако постоянно се поддавам на чуждото одобрение дали ще съм здрава? Ами ако допусна някой друг освен мен да казва какво да правя, къде отива моето собствено мнение – право към болницата ли? Защо все повече се разболяваме от неизлечими болести? Тези неизлечими болести имат ли връзка с моите емоции, моята душа? Всяка болест е болест на душата, която излиза за да ни каже, че нещо вътре в нас е „болно“, но според вас има ли някой, който да мисли така? Нека се върнем в началото към примера за кочияша и конете , кой кого управлява? Дали и с болестите ни е така? Ние ли управляваме тях или те нас?