Таксито спря точно пред централния вход на катедралата. Комисар Анджело Морати плати на шофьора и бързо излезе от автомобила, без дори да поиска касовата бележка. Лука също го последва, но в припряността си не успя да затвори добре задната врата на Ситроена. Преди да пресекат улицата, двамата италианци застанаха на тротоара и измериха с поглед недовършените 68-метрови кули, извисяващи се от двете страни на сградата. Погледите им се насочиха към огромния кръгъл прозорец розета, заемащ централното пространство на втория етаж, под който в редица по цялата фасада бяха строени каменните фигури на библейски царе.

– Светлината е най-директната проява на Бог – рече замислено Лука.

– Откога пък взе да проповядваш – отвърна Анджело.

– Не съм го измислил аз.

– А кой тогава?

– Свети Августин, чийто думи вдъхновили строителите на готическите катедрали да търсят всевъзможни архитектурни решения, за да вкарат повече светлина в тях. Така се е стигнало до конструирането на тези чудесни розети.

Анджело Морати погледна към трите портални входа, но нещо го накара отново да се върне на великолепната розета. Той присви очи и се взря в изящните й геометрични форми, но не това бе предизвикало вниманието му. Отмести погледа си леко нагоре и вляво, след което замръзна. Точно в ъгъла на правоъгълника, в който беше вписана розетата, видя трите кръга. Вплетени по същия начин, както в знака, изобразен върху златния пръстен на банкера. В съседния ъгъл стоеше пак този символ, както и под кулите на същото ниво. Трите преплетени кръга фигурираха общо на шест места.

Морати вдигна ръка и посочи с пръст към първия символ, който бе видял до розетата.

– Виж!

– Какво да видя? – отвърна Лука и проследи посоката.

– Там отляво, точно до кръглата розета.

След секунда Лука също фиксира символа:

– Трите кръга!

– Точно те! – не издържа Морати. – Трите преплетени кръга от пръстена на Краньоти. Никога нямаше да ми дойде на ум, че мога ги видя по стените на тази катедрала. Виж, има ги на още пет места. Всъщност какво означават?

– Струва ми се, че не са точно като кръговете от пръстена на Краньоти. Но, както и да е, много приличат на тях. А колкото до значението, това са трикадри: символизират Светата троица.

– Бог, Син и Светият дух!

– Точно така. Откак светът светува, окръжността е олицетворявала перфектната форма, безкрайността и божественото.

– Добре, хайде да видим какво има вътре – рече Анжело с твърд глас и тръгна напред.

Катедралата Нотр Дам дьо Пари

Пред трите двойни входни врати имаше много хора. Средната, най-голямата, тази на Страшния съд, беше затворена за туристи и поради това повечето от тях чакаха пред двете странични порти – отдясно на Света Ана и отляво на Девата. Лука и Анджело се насочиха към дясната и започнаха да си проправят път между група японски туристи. На входа ги посрещна късо подстриган младеж, облечен в синя риза и черни панталони. В едната си ръка държеше радиостанция, а на джобчето на ризата му висеше табелка с името, под което пишеше „Охрана”. За миг изгледа двамата, но погледът му се отмести и продължи да проучва лицата на останалите посетители.

Още с влизането си в централния кораб, в далечината съгледаха олтара със златния бронзов кръст зад него. Въпреки множеството от хора, в катедралата беше тихо и спокойно. Някои палеха свещи, други се кръстеха, трети просто съзерцаваха статуите, огромните колони и високия преплетен сводест таван. Анджело спря пред стърчаща на стойка табела, на която беше изписано името на отец Жан Пиер, с указанието, че можеше да изповядва вярващите на немски, английски, испански и италиански езици. Анджело се огледа наоколо и скоро съзря свещеник, идващ към него. Бе с леко прошарени коси и очила. Комисарят сметна, че е достатъчно възрастен за това, за което искаше да го пита, и се запъти към него:

– Добър ден, отче – поздрави Анджело.

– Нека е добър. С какво мога да помогна? – отвърна свещеникът на отличен италиански.

– Вие ли сте Жан Пиер?

– Да, аз съм.

– Бихте ли ми помогнали с информация за човек, когото търся? – помоли Анджело и бръкна в сакото си, за да извади снимката на банкера.

– Ха, ха, ха! – разсмя се чистосърдечно свещеникът.

– Защо се смеете, отче? – учуди се комисарят.

– Все едно да ме накарате да търся игла в купа сено. Знаете ли, че този храм е може би най-посещаваният в целия свят. Средно, на всяка трета секунда, през вратите му влизат по двама посетители, които годишно наброяват около 11 милиона. А вие търсите само един от тях?

– Този е по-особен. Винаги идва само на днешния ден от годината. Все пак бихте могли поне да хвърлите поглед на снимката. Може пък точно този човек да Ви е познат – отвърна с по-твърд глас Анджело и подаде снимката.

Свещеникът престана да се смее, пое подадената му снимка и я погледна бегло. Челото му се набръчка, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, най-накрая вдигна очи. Лицето му сякаш имаше леко озадачен вид.

– Не знам – промърмори бавно той. – Имам чувството, че съм виждал това лице, но, както вече Ви казах, тук идват толкова много хора.

– Опитайте се да си спомните, отче. Важно е. Този човек е италианец, от Венеция – включи се и Лука, който досега слушаше безмълвно разговора между двамата.

– Сещам се само за един венецианец, който преди много години ме беше помолил да му покажа къде се намира ъгловият камък на майстор Петър. Това ме учуди, защото никой друг не се интересуваше от дяволския камък, както го наричаме ние тук.

– Какво му е дяволското на този камък? – попита заинтригувано Лука.

– Целият е черен. Откакто е построена тази църква, всички свещеници от клира загасят свещите си на него. Затова е почернял като рогатия – отвърна отец Жан Пиер и пак се засмя.

– Ще ни заведете ли до този камък? – попита Анджело.

– Щом държите на това, защо не – отвърна той и им посочи с ръка другия край на храма.

Тримата вървяха заедно покрай сводестите параклиси. Придвижваха се бавно, тъй като трябваше да се разминават с потока туристи по пътя си. Скоро се озоваха в напречния кораб или трансепта.

– Сега си спомням, че само още един човек се интересуваше от този камък, но той е французин и то необикновен – говореше свещеникът, пробивайки си път напред.

– Какво му е необикновеното, отче? – попита Анджело.

– Той е от най-уважаваните ни енориаши и достойно поддържа вековната традиция на волни самопожертвования. Например няма начин да не сте се натъкнали на големия бронзов кръст от XIX век, веднага след входа. Дарен е от Наполеон ІІІ.

– И какво е дарил този толкова виден парижанин? – попита Лука.

– Не е статуя или реликва, но пък плати почти целия ремонт на северната фасада.

– Значи е достатъчно богат, за да си го позволи – отбеляза Анджело.

– Като средства да, ако това имате предвид, но е повече богат духом. Има много състоятелни хора, но малцина от тях даряват средства на храмовете. Спомням си, че се срещнахме с него за първи път пред малката червена порта, което, като се замисля сега, бе странен факт.

– Защо?

– Някога пред тази порта са си уреждали редовни съботни срещи алхимиците в града – отвърна отчето, докато двамата италианци се споглеждаха. – Той я гледаше и точно пред нея ме попита за камъка на майстор Петър. Бях току-що постъпил на работа – продължи той.

– И кой е този човек? – попита пак Анджело.

– Бернар Гийом – отвърна отчето и зачака някаква реакция от страна на своите спътници, която така и не последва. – Но вие явно не го познавате – добави той с известно съжаление в гласа.

– А трябва ли? – учуди се Анджело.

– Господин Гийом, както казах, е много уважаван наш съгражданин, освен това е собственик на киностудиите „Гомон”.

Тримата навлязоха в хора и се спряха пред един от малките сводести параклиси, не така богато украсен както останалите. Пространството беше по-тясно и отдалеч се забелязваше само едно разпятие, закачено на стената. На скамейката седеше човек, а на пода до него лежеше черен бастун – само заоблената му златиста дръжка проблясваше на меката светлина. Свещеникът се наведе и взе бастуна, който очевидно принадлежеше на човека, седящ на пейката. Мъжът не реагира по никакъв начин – имаше вид на дълбоко вглъбил се в безмълвна молитва човек.

– Господине, този бастун ваш ли е? – попита свещеникът и леко побутна седящия мъж по рамото.

За негова най-голяма изненада, изведнъж човекът се наклони настрани и се свлече на пейката. Анджело се притече веднага на помощ и повдигна възрастния мъж. Успя да го закрепи, но главата му клюмна надолу.

– Господине, какво Ви е? – разтревожено попита свещеникът.

Човекът не отговори. Държейки го с едната ръка за рамото, Анджело повдигна брадичката му – погледнаха го две широко отворени, но безизразни очи. Морати машинално постави пръсти на шията му. Не усети пулс от сънната артерия. Човекът беше топъл, но не дишаше.

– Мъртъв е! – каза комисарят.

В следващия миг се чу шум от падналия на мраморния под бастун.

– Пресвета Дево, та това е господин Гийом! – възкликна свещеникът, чийто очи преливаха от неподправен ужас.