Големият часовник в нишата поклащаше махалото си с отмерени движения, съпроводени с отчетливото тиктакане на механизмите му. Звукът се разнасяше навсякъде из спокойната и тиха атмосфера на кабинета, обхождаше картините и статуите, промъкваше се под старинните мебели, преди да излети навън между завесите на леко отворения прозорец. Въпреки че в помещението цареше идеален ред, сеньора Роси педантично оглеждаше всяко кътче. Стремеше се да открие и най-дребното несъответствие от порядъка, който бе установила собственоръчно от близо двадесет години. Всяка вещ имаше строго място, така че да се впише хармонично с пространството около себе си и същевременно да не дразни окото на някой от посетителите на това място. А те не бяха обикновени – политици, бизнесмени, известни хора на културата и изкуството или накратко казано уважавани граждани на републиката.

Внезапно погледът на сеньора Роси се спря на голямото махагоново бюро. Нещо не беше в ред и тя внимателно огледа предметите върху него, докато очите ù не фиксираха масивната позлатена поставка за писалки. Един от отворите беше празен. В първия момент леко набръчканото лице на жената се смръщи, но в следващия миг то отново възвърна предишното си спокойствие и увереност. Тя приклекна удивително пъргаво за годините си, дългите ù пръсти напипаха липсващата писалка, незнайно как търкулнала се под бюрото. Жената се изправи, притегли надолу леко набраната си пола и върна писалката на мястото ù. Точно в този момент телефонът иззвъня и почти я стресна. Тя прошепна нещо на себе си, целуна малкото златно кръстче, което висеше на шията ù, и вдигна слушалката:

– Кабинетът на господин Краньоти – рече сеньора Роси и се заслуша в загрижения женски глас, който дойде от другата страна на линията. – Как така го няма? – искрено се удиви жената. – Трябваше да е пристигнал в Милано вчера сутринта. Завчера ми каза, че няма да идва в банката и дори се разсърди, че не приех предложението му да си взема отпуск, докато трае конференцията.

Лицето на сеньора Роси продължаваше да се изопва от напрежение, гласът ù започна леко да трепери. Изведнъж я обгърна топла вълна и тя се подпря на бюрото, тъй като почувства слабост в краката си.

– Не, не ми се е обаждал, но сега ще го потърся на клетъчния му телефон и ще Ви се обадя отново.

Сеньора Роси натисна вилката на телефона и нервно започна да върти шайбата му. Отново долепи слушалката до ухото си и зачака напрегнато. След миг се чу свободен сигнал, след третия се включи гласова поща. Жената затвори и за момент се зачуди какво да прави. Набра нов номер.

В жилището на Енрико Краньоти също никой не отговаряше и това беше нормално – той бе заклет ерген и живееше сам. Болниците не бяха приемали пациент с неговото име, а от полицейското управление на Венеция също заявиха, че нямат информация, но биха съдействали веднага с каквото могат. Диспечерът, който прие обаждането, очевидно добре познаваше името на банкера, тъй като помоли за адреса на жилището му, с обещанието незабавно да изпрати патрулен катер за проверка.

След петнайсетина минути телефонът отново иззвъня и сеньора Роси побърза да вдигне слушалката. Чаша студена вода бе възвърнала самообладанието ù, но брадичката ù все още потръпваше нервно.

– Ало, да, аз съм личната секретарка на господин Краньоти. Да, така си и знаех. Разбира се, че апартаментът му е заключен.

Следващите думи, които сеньора Роси чу в телефонната слушалка, я завариха неподготвена. Тя дори не се замисли какво да каже, отговорът дойде от само себе си:

– Искате да дойда в управлението за някаква справка? Да, разбира се, че ще дойда.

Патрулният катер изключи двигателите си и бавно се вмъкна в определената стоянка до кея на сградата на полицейското управление. Млада полицайка с грижливо пристегнати на опашка кестеняви коси скочи пъргаво на брега и помогна на сеньора Роси да слезе от леко поклащащия се във водата катер. Двете жени влязоха през входа. Полицайката приветливо махна с ръка на дежурния и поеха по широкото извито стълбище към втория етаж. Най-накрая спряха пред една от множеството врати по коридора. Униформената жена почука и щом чу глас отвътре, въведе сеньора Роси в просторния кабинет.

– Господин комисар, това е сеньора Роси, секретарката на господин Краньоти – рече със стегнат звънлив глас младата служителка на реда.

– Благодаря Ви, полицай Маринели. Свободна сте! – отвърна мъжът, който се надигна зад бюрото и пристъпи напред.

Беше около петдесетте, висок и строен, с продълговато и приветливо лице, на което се забелязваха старателно поддържани леко извити мустачки.

– Сеньора Роси, аз съм комисар Алберто Фратели и искам да се извиня, че се наложи да Ви повикаме тук. Бихте ли седнали? – рече мъжът и посочи стола пред бюрото си.

– Благодаря Ви, господин комисар – отвърна възрастната жена и се настани.

Комисарят отново се върна зад бюрото и също седна на мястото си. Проницателните му очи първо обходиха бързо угрижената физиономия на жената:

– Желаете ли кафе или нещо разхладително?

– Само чаша вода, господин комисар.

Фратели стана и се приближи до шкафа пред прозореца. На него имаше поднос с голяма стъклена кана и няколко чаши. Фратели сръчно наля вода в една от тях и я постави пред сеньора Роси. Тя кимна и отпи от чашата.

– И така, сеньора Роси, нека да видим какво знаем до този момент около изчезването на господин Краньоти. Кога го видяхте за последен път?

– Завчера в края на работния ден. Не беше включил никакви ангажименти след работа и ми каза, че се прибира направо в апартамента си. На другия ден трябваше да става рано, тъй като пътуваше за Милано: на конференция на асоциацията на банкерите. Искаше да се прибере и да си почине. Напоследък има много работа и се преуморява.

– И Вие твърдите, че той не е пристигнал за тази конференция?

– Да, организаторите ми се обадиха. Господин Краньоти трябваше да изнесе доклад. Аз лично му го подготвих, но днес не се е появил, за да го изнесе.

– Как смяташе да пътува г-н Краньоти за Милано?

– Както винаги, когато му се налага да напуска Венеция. Наема водно такси до Пиацале Рома. Там държи на паркинг личния си автомобил, с който, разбира се, поема към набелязаната цел.

На вратата се чу настойчиво почукване.

– Извинете, сеньора Роси. Влез!

В рамката на вратата отново се показа младата полицайка с няколко листа хартия в ръка:

– Г-н комисар, получиха се няколко справки – рече младата жена, приближи се до бюрото и постави листовете върху него.

– Благодаря Ви, полицай Маринели – отвърна комисарят и забоде поглед в листите пред себе си.

Очите му бързо пробягаха по редовете. Щом свърши вдигна глава и рече:

– Г-н Краньоти притежава личен автомобил марка „Мерцедес”, който домува постоянно на паркинг до Пиацале Рома, но според тази справка в момента колата не се намира там.

Комисарят млъкна и зачака реакцията на сеньора Роси.

– Вече Ви казах, че той трябваше да пътува с личния си автомобил, така че не виждам нищо странно във факта, че колата му я няма.

– Значи все пак г-н Краньоти е заминал за Милано с автомобила си, но въпреки това клетъчният му телефон се включва на гласова поща – отбеляза комисарят, сложи встрани първия лист и се зачете във втория.

– Да, така е, господин комисар – рече сеньора Роси с тежка въздишка и пак посегна към чашата с вода.

Листът беше справка от пътната полиция за настъпилите пътно-транспортни произшествия за последното денонощие по дестинацията Венеция – Милано. Имаше само две тежки катастрофи и дузина по-леки, но в нито една от тях не бе участвал мерцедес.

– Нямаме и катастрофирал мерцедес – промърмори Фратели и постави встрани листа.

Под него се показа последният – на половината от него беше лицето на мъж, заснет в близък план – разпечатка от бюлетина на криминалната полиция за мъртъвци, които все още не бяха идентифицирани. Това бе мъжът, намерен вчера в изоставен склад на индустриалната зона в Местре.

– Остана последна възможност, която искрено се надявам да не се потвърди – започна да говори комисар Фратели, като разтягаше думите си. – Но няма как. Длъжни сме да я проверим. Вчера на пристанището в Местре е открито тяло на мъж на видима възраст около шейсетте. Така че ще Ви помоля да хвърлите поглед на фотографията, с която разполагаме за момента! – довърши Фратели, надигна се от стола и подаде листа през бюрото.

Сеньора Роси кимна и пое листа. Извини се, бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади кожен калъф. Извади очила с метални рамки и ги постави върху лицето си, чак тогава повдигна листа към очите си. В следващия миг лицето ù пребледня, а листът се изплъзна от пръстите ù:

– Боже Господи, но това е г-н Краньоти! – възкликна със заекващ, недоумяващ глас жената.

Отпусна се тежко върху облегалката на стола, а очите ù широко се отвориха. Вече осъзнаваше смисъла на шокиращата вест, която бе научила току-що.