Когато погледнах през прозореца си, видях изгряващото слънце, къпещо се в безкрайното синьо море. Часът беше малко след 07:30, някъде през януари. По принцип не ставам толкова рано и рядко успявам да хвана изгрева на слънцето, но този път имах някаква задача рано сутринта и се налагаше да стана навреме. Бях успяла да хвана точния момент. Слънцето бе ярко червено. Имах чувството, че тази огнена топка ще изпепели морето, но тя просто продължаваше бавно, бавно да изплува от него, да се издига нагоре. Цветът и се променяше с всяка изминала секунда. Светът се пробуждаше за поредния нов ден. В началото лъчите му се къпеха в морето и се получаваше едно страхотно отражение, една магия. С издигането му те сякаш се насочиха към мен, сякаш слънцето ме погледна с този огнен поглед, който едновременно те зарежда с енергия, но и те плаши. Изглежда толкова величествено и сякаш ти си единственият човек с когото то разговаря. Казва ти: „Ти живееш благодарение на мен“ и може би с всеки изгрев ни напомня точно за това, защото слънцето е най-агресивно при изгрева си...

След няколко минути вече се без издигнало нагоре, бе придобило характерния си жълт цвят и вече светеше спокойно, мълчаливо, безразлично... Беше се пробудило и неговият работен ден бе започнал също като моя. Реших, че щом съм го хванала още от сутринта, то трябва да го проследя през целия ден. Следобед, към 4:30 – 5 часа, слънцето се прибираше заедно с мен, уморено, но и едновременно меко, със сигурност нямаше нищо общо със сутрешната му агресивност. И всъщност си дадох сметка, колко близко е човекът до природата, но как все бяга от нея, не полага грижи за нея, руши я!

Ние, хората, също сме така, започвайки нещо често сме агресивни, нахъсани. След това омекваме, накрая вече сме улегнали, изморени... И това може би е характерно не само за обикновения ни ден, започващ с поглед през прозореца, не само за нашите начинания, но и за самия човешки живот.

Ние, хората, сме слънца, защото също като слънцето имаме свойството да зареждаме тези около нас с енергия, но също така можем и да ги изгорим много лошо.

Ние, хората, сме слънца, защото много фактори влияят на това колко силно ще светим или колко светлината ни ще бъде затъмнена.

Ние, хората, сме слънца, защото всеки ден „изгряваме“ и „залязваме“ по различен начин.

Ние, хората, сме слънца, защото денят ни, животът ни, протичат по същия цикъл, по който слънцето се движи всеки ден и защото финалният ни „залез“ може да бъде като един прекрасен средиземноморски френски залез през май в Кан, Марсилия или Ница, може да бъде една вечна бяла нощ, като в Русия през юни, може да бъде и почти непрогледен мрак като в Исландия през зимата.

Ние, хората, сме слънца.