Вървеше момичето с боси крака и уморена душа. Слънцето грееше толкова силно. Сякаш никога не е греело. И точно сега! Когато нея я болеше най-много! Да му се невиди! Продължи да върви тя.

В главата и се въртеше един въпрос: ,,Кой какво ми открадна?”. Може би болката ми открадна щастието, животът ми открадна вярата, Асен ми открадна любовта, сълзите ми откраднаха усмивките, лъжата ми открадна истината и крадецът ми открадна портмонето! Толкова много кражби в този мой живот!  

-Извинете, госпожо!

Някой я потупа по рамото. Беше едър мъж със зелени очи и носеше очила.  

-Вие кой сте?

- Тази снимка е паднала от чантата Ви. Навярно е на семейството Ви.

Подаде и снимката без да отговаря на нейния учуден въпрос.

За пръв път някой не открадваше нищо. Напротив подаваше  ръка, връщаше и всичко, което бе откраднато. Връщаше и причината да се бори. Без дори той самия да разбира. За него тя е една непозната. За нея мъжът с очилата е спасител. Сякаш този човек несъзнателно припомня, че тя е силна.И сега разбира, че сама бе откраднала от себе си правото на избор. Подарила го на някой, който не заслужава. Твърде лесно се бе примирила.

              Въпросът  изчезна от нейната глава. Изведнъж и улицата, по която вървеше се изтри от това нейно съзнание. Било е сън. Поучителен сън…