КОЙ ЩЕ ПЛАТИ НА ЕМИЛИЯ? - I ЧАСТ

/РАЗКАЗ В ДВЕ ЧАСТИ/

-         Много го обичах, о, колко го обичах...! – прошепна жената с блага усмивка. Изглеждаше приятно уморена от всичките бързо прехвръкнали години, спокойна, ленива, малко високомерна, жена с благородно лице, добило цвета на отдавна излята, медна камбана. Била е много красива и сега дори настъпващата старост трудно похабяваше  някогащните й момински черти.

-         Израснахме заедно... на една улица, ние - в малка къщичка, той - в голям червен палат. Спомням си как ние, всичките им съседи, гледахме техните красиви карирани тенти над терасите, цветята, поставени в дълги саксии по первазите на прозорците, чакълестите алеи из двора, които през лятото поливаха с вода заради прахоляка. Всъщност, всичко си спомням. Баща му - строг, безмълвен, безупречно изгладен, студен като проходил паметник, майка му - ниска, подвижна, приличаше на сянка от преместен облак, подозрителна, с бистри очи и болезнено опъната назад коса. А най-добре си спомням неговото лице, лицето на моя любим. Лице бледничко, с прозрачна кожа и едни красиви очи, които те поглеждаха със захлас, сякаш не спират да мечтаят за теб. Беше винаги хубаво облечен и чист, през лятото носеше разноцветни бермуди и дълги бели чорапи и аз често се усмихвах скришом, защото ми приличаше на щъркел, кацнал да си почине на ръба на тротоара! – старата жена се засмя и зъбите ú светнаха в следобедния сумрак на стаята като излъскани съдове. Младото момиче, седнало срещу нея, също се усмихна и докосна фибата в косата си, загледана в парчето зимно небе, което се открояваше зад тежките завеси.

-         Не му разрешаваха да играе с нас, другите деца от улицата. Най-често го виждахме да крачи замислено с книга в ръка из чакълестите алеи или да рисува някъде из сенките на широката веранда с една крива шапка на главата. Понякога обаче го улавях да се спотаява в крайчеца на решетъчния прозорец на оградата, виждах бледото му лице и тъжните му очи. Гледаше ни как се гоним из летния уличен прахоляк, слушаше жадно виковете ни и навярно тъгуваше. Всъщност аз съм сигурна, че гледаше мен. И нарочно се отдалечавах някъде встрани, виждах как се колебае за миг и после проточва глава да ме търси, а лицето му е така красиво и бледнее като хартиена торбичка за хляб!

Старицата се изправи и пъргаво прошепна:

- Искаш ли вино... вино... остарявам и все повече вино пия... виното... то е питието на старостта... младите не пият вино!- каза, после бързо продължи:

- И аз се вълнувах, и ми беше приятно да го гледам... още рано сутрин след ставането поглеждах към голямата им червена къща, прозорците, още безлюдните алеи, пустите стълби, всичко оглеждах. Спомням си как бавно преминавах пред тяхната порта с извити от студената вода къдрици, с походка на истинска дама, тръгнала на безцелна разходка с цялата наивност на малкото момиче. За какво го правих, заради него, заради себе си, не зная?

- Срещах го и в училишето. Все застанал някъде встрани или под някое разлистено дърво, или до прясно очертаните граници на игрището, но все сам. Прегръщаше някой учебник голям формат и крачеше загледан в краката си като щъркел с тия високо вдигнати бели чорапи. Прехвърчаха топки, ластици, подритнати предмети, а той нехаеше за училищната суматоха, заобикаляше дворните нечистотии, така излъскан, с грижливо изгладени ръбове на дрехите, сякаш току- що изваден от кутия. Не зная дали още тогава съм го обичала, спомням си как все него търсеха очите ми. Все неговото бледо лице ми се открояваше сред другите!

Възрастната дама продължаваше да говори с неизменната усмивка. Спомените нахлуваха като изспуснати прилепи и кацаха в тъмните сенки на мебелите. Отвън, зад запотените прозорци, редки снежинки се превъртаха във всички посоки. Димяха първите комини и отчаяните зимни птици трополяха по улуците.

- После той се загуби. Изчезна, просто така. Напразно преминавах пред портите на червената къща, напразно се взирах всяка вечер, когато запалят лампите и редки сенки се промъкват из коридорите на тяхната къща, напразно оглеждах двора, алеите, всички места, където съм го виждала по- рано, нямаше го, никъде. Налегна ме тъга, страшна тъга. Сякаш ми бяха отнели най- близкия човек, а аз не бях разменила повече от една шепа думи с него. Какво ли не бих дала да зърна бледото му лице, спокойната му походка, замечтания поглед на красивите очи? Нямаше го, а сякаш не виждах и майка му, само бащата ни подминаваше понякога със студено безразличие, скрил всичките си чувства в гъстите вежди, самотен обитател на къщата. Някак се обезличих, спрях да мокря косата си, не изпитвах радостта, с която обличах цветните рокли, всички разходки ми се струваха безцелни. Превърнах се в мълчалива сянка, чувствах се като гумена топка хвърлена по водите. Една вечер сред топлината на куненската печка, майка ми някак разсеяно каза преди да е свършила вечерята:

- Отвели са съседското момче в санаториум... нещо белодробно... а ние все се чудим откъде е тази бледност?

Не си спомням как съм се изправила и съм стигнала до стаята си. Казах си, това е значи, санаториум, белодробен. Отвели са го като играчка, с бледото лице и някоя голяма книга в ръцете. Представих си го красив, кротък, мълчалив опрял е ръце върху някой топъл, болничен радиатор и гледа навън през прозореца. Всъщност не знаех дали може да ходи, може да е в леглото от някое усложнение, да премигва и да мисли за всякакви нещица. После се изправих, угасваха последните шумове преди да е паднала нощта. Мислех си, че мога да му помогна. Поне да му кажа колко ми липсват неговите търсещи очи. А и бледото лице, с което ме диреше из всички кътчета на улицата. Но как, как да го открия? Как да достигна до него, без майка му да ме докосне с острите, птичи очи, така строго откроени под опънатата назад коса?

Старата протегна ръка и докосна рамото на младото момиче:

- Така ти се радвам... че ти предстоят всичките тези вълнения!

Отпусна се върху красиво заобления диван, сля се с тъмнината на зимния следобед, далечна, някак нереална в тишината на стаята.

- Той се появи... напролет... сякаш с птиците... аз не бях престанала дори за миг да поглеждам при всяко преминаване пред вратата... гледах всичко, прозорците, двора... знаех, че ще го видя, с онова женското упорство, което никой мъж не разбира... И той се появи... видях го един предиобед... на терасата на втория етаж, седеше на сгъваем стол... бяха го оставили да се напича под слънцето... някой, навярно майка му му подвикваше от стаите и аз виждах как той се извръща назад, отговаря с по една дума и пак задрямва с разпъната кърпа над коленете. Беше си същият, моето тъжно момче, прилежно сресано посредата, все така бледо под червено оцветената мазилка на терасата. В мига в който го видях след времето прекарано без да е до мен, а в мрачния санаториум, разбрах колко ми е липсвал и колко го обичам. Спомням си как скочих, направо полетях, облякох си рокля, сложих си лъскавия чорапогащник, напръсках с лак къдриците и се загледах възхитена от себе си пред огледалото. Да, голяма красавица си бях в онези времена. После погледнах отново през прозореца, за да съм сигурна че е там. Тогава и той ме видя. Лицето му се измени за миг, стана оше по- миловидно, но някак тревожно, остави книгата на пейка до себе си, а аз вече трополях по витите стълби . Спрях преди да съм изскочила на улицата, успокоих дъха си и пристегнах едната хлабава презрамка на роклята. Стана ми приятно от нетърпението да го видя след толкова време и от аромата на тоалетната вода, с която пръсках косата си преди всяко излизане. Ах, какви дребни нещица къта в паметта си човек след толкова години? Той стоеше там, до решетките от ковано желязо, които пазеха отворите по оградата, беше преминал алеята бързо, като мен  за да дойде по- близо. Искаше ми се да пристъпвам бавно, но някак ускорих крачка, гледах го право в очите, гледах го упорито, настойчиво, сякаш се страхувах, че ако отместя поглед ще загубя пътя. Спрях, за първи път така близо до него. Имаше алено червени устни, над тях безразборно израснал мъх, над тях моите любими замечтани очи и русата коса, небрежно сресана от забързан гребен. Държеше едно от железата на решетката, аз не се стърпях, протегнах ръка, докоснах го, усетих колко са топли пръстите му и тогава някъде отзад майка му го извика по име, той трепна, обърна се и тръгна, изчезна за миг, със стъпки, които кънтяха в чакъла, сякаш никога не е стоял и не ме е докосвал до оградата!

Жената млъкна, раменете ú потънаха в халата, притвори очи и сякаш се замечта, когато някакъв доскоро безшумен часовник отброй поредния отлятал час и я стресна. Тя погледна към другата стая, проследи досадния шум, видя го как се промъква по ъглите, после зърна кротките, все по- трудно забележими от мрака очи на момичето срещу нея и отпуснатите ú устни трепнаха в горчива усмивка.

- Скоро започнахме да си крадем минутки за нас... на път за училише, когато майка му го изпращаше до последната пресечка, аз пристъпях крадешком отзад, тя го целуваше, даваше последни заръки, повдигаше висналата му раница, той тръгваше с неговата си походка, тя се отдалечаваше бавно, почти заднешком, отстъпваше с отчаяно лице, сякаш го изпраща на дълъг път. Тогава го настигах аз, най- често преди да е стигнал пешеходната пътека пред училището. Казвахме си тихи, кратки думи, недовършени, подавахме си ръка, той под широкия ръкав на палтото, което му купуваха достатъчно голямо за да побере няколко пуловера, аз по- жилава, пъргава, прясно лакирана, но обичлива. А най- хубавите мигове, бяха миговете на прибиране от училище. Спомням си как ме прегърна за първи път, някак грубо, непохватно, бързешката, сякаш се страхуваше да не му се изплъзна. Държеше ме здраво, с неподозирана сила и трепереше целия, а колко приятно ми стана на мен. Търсеше ме напосоки с алените устни, по косата, по лицето, по врата, най- вече там, където свършваше яката на плетеното ми палто. А ръцете му, колко много  ръце проучваха тялото ми след това в годините, не срещнах ръце като неговите. Усетиш ги някъде по тялото си, протегнеш пръсти да ги докоснеш и вече ги няма, притискат те едва доловимо на друго място, опознават те, не спират, живи, любопитни, неуморни, приятни ръце, струва ти се, че всеки миг ще се присвият в чудновата фуния и ще ти продумат с човешка дума.

Той говореше рядко, винаги приютил устата си в топлината на моето ухо, шепнеше ми глухи, нетърпеливи, наивни думи, не довършваше изреченията, избягваше да ме гледа в очите, бързаше да ми изрече нещо задъхано, все между целувките. Беше времето на последната ни година в гимназията. Тихо и неумолимо, сякаш отделно от целия голям и страховит свят, ние бяхме пораснали, аз и моето бледо момче. Живеех като в приказка, когато ме нападнаха тревогите.

Една безлюдна вечер вървяхме безцелно в мъглата, под светлика на уличните фенери, той се закашля под вълнения шал и ми призна, че от няколко седмици, най- често вечер, в топлия хол или седнали пред порцелановия блясък на чиниите, родителите му обсъждали вариант да се преместят за известно време в чужбина, да се преместят или поне да изпратят него. Би било добре за здравето на белите му дробове да смени климата, а защо не покрай това и да продължи образуванието си в друга държава, настоявала майка му? Помня как ме гледаше виновно тогава, чакаше ме да продумам, а аз си мълчах, просто пристъпих и го прегърнах толкова силно, че той отново се закашля!

Жената стана и листата на цветята, пръснати безразборно из всички краища на стаята потрепериха от движението на халата ú. Премина грациозно, безшумна в плюшените пантофи, с изправен гръб и вирната брадичка, лъскава от вечерния лосион. Отвори старинния шкаф, матово лакиран като всички мебели в апартамента и загледа с умиление грижливо подредените предмети, недокоснато от времето и от домашния прах. Взе една малко горяла свещ, черна, с метална поставка за капещия восък. Обърна се с лице към момичето, сега се виждаха очите на жената, мътни и усмихнати, сякаш бяха очи на дете, което току- що е изпратило камионите на пътуващия цирк.

- Той все пак замина... още преди да е настъпила суровата зима, замина с майка си... подари ми това... каза ми: Пали я всеки път, когато си спомниш за мен, пали я и гледай пламъка: така ми каза, а аз му отвърнах че аз не трябва да я гася... и се засмях с някакъв истеричен, необясним смях, обхвана ме паника, когато се опомних от думите му, после ме налегна тъга, сякаш някаква невидима сила изтегляше всичко от мен и аз оставам куха  като хралупа. Каза още, че напролет ще се завърнат, още ранна пролет, ще ме обича още повече и няма никога да се разделяме. Говореше бързо, все така непохватно и много ме целуваше, със сухи, настойчиви устни. Аз се губех в мъгла и си спомям как ми обещаваше дълги писма, тогава в онези години все още бяхме на писма, обещаваше ми писма всекидневни, страсни, обичливи. После замина. Много тъгувах. Нищо не бе същото, нито трепета, с който се събуждах сутрин и заставах скришом зад завесите за да гледам техния двор, нито приятния път до училището, когато се спотаявах зад него и  строгата му майка, нито обратния път след занятията, когато спирахме нетърпеливи, облягахме се на някое дърво, радвахме се един на друг с истинска радост, радостта на първия път, после тръгвахме, закратко, до следващото дърво, нищо не бе същото, нищо. Тогава разбрах, че не искам да живея без него, реших да замина за да сме заедно, въпреки разстоянията, въпреки властната му майка.Да замина, но как? Идеята ме изпълни с увереност и прогони тъгата ми.Забранявах си да мисля за трудностите. Минаха няколко седмици, а аз не преставах да си представям с усмивка и умиление, няколко сцени на заминаване, на посрещане, на първи целувки след толкова време, на безброй изречени, внезапно изскочили, любовни думи. Писмата му пристигаха, нежни, писани от самотен човек, насила отведен от любимата. Пишеше ми хубави неща, а нищо не споменаваше за завръщане. Аз не му споделях плановете си да замина при него, страхувах се да не разруши илюзиите ми... те ми бяха останали вместо него.

                                                   СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ