1.
Сюзън точно слагаше масата за вечеря, когато телефонът иззвъня. Отивайки към него, тя погледна часовника, отбелязвайки си наум, че часът е осем без десет и е вече късно, за да бъдат безпокоени.
Преди да вдигне слушалката, той иззвъня още един път.
- Ало? – каза тя, като в същото време влезе мъжът ѝ Дънкан. Погледна въпросително жена си, слушаща някой от другата страна на линията. – Да, тук е. Един момент, моля – вдигайки очи многозначитено към тавана, тя му подсказа кой го търсеше и му подаде слушалката.
- Дънкан на телефона – рече той и се постара да звучи бодро.
- Дънкан, момчето ми – чу той гласът на този, който и очакваше да бъде – неговият шеф Рой Роджърс. – Аз съм! – обяви той, сякаш беше самият Господ Бог.
- Господин Роджърс, радвам се да ви чуя – отвърна Дънкан, правейки се на приятно изненадан, но с физиономия на досада към гледащата го съпруга. Неумишлено погледна също към часовника на стената, който бе преместил стрелката си с една минута напред. Случайно погледа му съзря и датата под него. Беше на само няколко дни преди изписаната с червено дата на Коледа.
- Слушай, знам, че е неделя и се надявам да не прекъсвам нещо – Роджърс се засмя многозначително, доста фалшиво и прекалено фамилиарно, но продължи бързо, - но ще те помоля за една голяма услуга, която се надявам да ми направиш.
- Разбира се, стига да мога...
- Можеш, Дънкан – прекъсна го Р. Роджърс. – Слушай, утре в седем и половина на летището в Руанис каца самолета от Англия, с който ще лети синът ми Джейсън, който, знаеш, учи там тази година. Трябваше аз да отида да го посрещна и докарам, но утре имам среща с кмета за новия строеж. Накратко, ще се радвам, ако ти отидеш и го вземеш – не мога да оставя момчето да се прибира с автобус, а да ме чака до следобед е прекалено много време, нали? – бързо изказа причината за обаждането си шефът на Дънкан.
- Разбира се, господин Роджърс. Ще отида, това е дребна работа, а не услуга – услужливо отговори Дънкан, стискайки силно телефонната слушалка и искайки да я трясне на мястото ѝ. Мразеше да излиза от малкото си градче, а още повече мразеше да научава, че трябва да го направи, точно в най-тихите вечерни часове.
- За мен е голяма услуга, Дънкан. Ако ти пречи нещо...
- Не, няма за какво да се притеснявате. Ще бъда там и ще посрещна Джейсън – побърза да каже той.
- Отлично. Кажи му, че много съм искал да дойда лично, но срещата е прекалено важна за фирмата ни и не мога да я отлагам. Откарай го у дома, аз след това ще го потърся. Благодаря ти, Дънкан, радвам се, че ще направиш това за мен, стари приятелю – топло говореше Р.Роджърс, а Дънкан безшумно въздъхна.
Никога не са били чак толкова големи приятели, макар и да се разбираха добре, но Дънкан бе стар служител и достатъчно съвестен в работата си. Затова и беше излишно подобно напомняне.
- Моля ви се, господин Роджърс, нищо работа – каза той и мислено добави „стари приятелю”. Това го накара да се усмихне.
- Е, това е. Закарай момчето направо у дома. И, Дънкан, утре следобедът си свободен. Закарай Сюзън някъде в града, тя ще се радва да излезете заедно през седмицата.
- Благодаря ви, господин Роджърс – рече Дънкан, сякаш му бяха направили голям подарък. Въпреки че предложението не беше лошо.
Внимателно постави слушалката, мислейки си как трябва да стане много рано и да кара почти час до летището на Руанис. А времето навън не бе точно за ранно пътуване. Поне за него.
Затова и живя тук, където не се налага да се съобразявам с нищо при лоши атмосферни условия – си помисли той, но какво да се прави, ще трябва да наруши привичките си този път.
Седна на масата при очакващата го Сюзън и с две думи ѝ каза какво е искал шефът му и каква е наградата за тази услуга.
- Все пак бихме могли наистина да излезем – успокоително каза жена му. Прие спокойно това му задължение в извън работно време.
- Ще видим, нека да се върна и тогава ще решим – отвърна, откъснат в свои си мисли.
Дънкан разрови вечерята, хапна малко и увеличи звука на телевизора, загледан във вечерните новини.
Сюзън не го притесни повече, знаеше, че го е подразнило това обаждане. Тихо събра чиниите и отиде в кухнята. Според нея, да накараш някой да пътува надалеч в това зимно време, при това в ранните часове на деня, не е малка услуга и може би това значеше, че Р.Роджърс държи доста на Дънкан. Което е добре за мъжа ѝ, така мислеше тя, докато привеждаше в ред кунята си.
Той остана пред телевизора, чакайки прогнозата за времето. Докато започне емисията, играеше с дистанционното, гледайки само с половин око екрана. Обичаше животът му да е подреден и да няма неочаквани промени в него. Рутината на ежедневието беше станала като ритуал за него. Всичко вървеше последователно и рядко нещо нарушаваше ритъма, който следваше с години. Може би затова и се почувства малко раздразнен от позвъняването и поисканата услуга. Трябваше да наруши ритуала. Въздъхна, този път не така приглушено, и просто прие станалото.
Времето поне нямаше да се разваля, така съобщиха. Ще бъде студено, но ясно и без валежи на сняг през нощта. Това малко поуспокои мислите на Дънкан, няма да се налага да кара в непрогледна снежна пелена и затрупани пътища. Не обичаше и да излиза извън градчето. Големите магистрали и пъплещите из нея забързани машини създаваха усещането за хаос в него. Затова живееше тук, където животът е спокоен, тих и подреден.
Винаги си спомняше онази първа година от практиката си в Руанис – мегаполиса, която го беше накарала да почувства бесния ритъм на милионите засилени от инерцията на ежедневието си хора. Колко ли от тях се биха се спрели по пътя си за да поздравят друг с „добро утро” или да му пожелаят лека работа. За него живот в големия град беше равно на кошмарен сън.
- Ще гледаш ли филма? – появи се Сюзън с голяма купа пуканки.
- Не, мисля да си лягам след малко. Трябва да стана доста рано, а знаеш как обичам да съм недоспал – той меко се усмихна на жена си, която дойде и седна до него на дивана. Облегна се на рамото му и бутна купата в скута му. Той взе шепа още топли пуканки и ги лапна. Бяха от прекалено солените за него, но не каза нищо. – Ти остани, ако ти се гледа.
- Ще почета – каза тя и смени няколко канала. Хареса си нещо за животните и се загледа за хармонизирания див свят в някава далечна джунгла.
Малко преди десет, двамата отидоха да спят. Дънкан нагласи малкия електронен будилник за пет без петнадесет, проклинайки този толкова ранен час, в който трябваше да се събуди. Целуна Сюзън и зарови глава във възглавницата и скоро се отпусна в неспокоен сън.
Жена му чете книга около половин час, след което очите ѝ започнаха да се затварят и тя изгаси нощната лампа.
Спалнята им потъна в мрак и тишина. Само червените цифри на часовника равномерно се сменяха, бутайки времето неуморно напред в препразничната нощ.
2.
Тъмната кола се носеше по блестящия път като голяма черна сянка на бързокрила птица. Нощта беше ясна и с ярка луна, увиснала над земята като голяма улична лампа. Имаше още много време до изгрева на слънцето.
Докато изкарваше колата от гаража, Дънкан бе потреперил при докосването на тялото му от кристалния студен въздух. Сега караше по самотния път, който за късмет беше почистен от сипалия се няколко дни сняг. Снегорините бяха направили големи купчини от двата края на пътя. На светлината от фаровете настилката блестеше, лек скреж я покриваше в ранната утрин. Затова караше внимателно и се стараеше да не вдига голяма скорост, особено на завоите. Това му и трябваше сега, да се подхлъзне и кой знае къде и как ще спре.
Спеше му се, отдавна не е ставал толкова рано, но можеше ли да откаже на шефа си снощи. Упрекна се, че не пи кафе преди да тръгне, а реши да направи това на аерогарата, докато чака младия Джейсън Роджърс. Ще има време, нали и затова тръгна толкова рано, за да може спокойно да стигне до летището.
При мисълта за момчето, Дънкан си представи лицето, което гледаше от няколкото портретни снимки в кабинета на баща му и той многократно беше ги виждал. Рой Роджърс непрекъснато се хвалеше със сина си, че е приет да учи в престижно училище в Англия. Всички във фирмата мислеха, че парите на бащата са помогнали при изпита, но можеше и момчето да е ученолюбиво, а и там едва ли приемат заради банковата сметка на родителя.
И би трябвало да е така – фирмата ще бъде негова един ден, ако я поемеше некадърен управител, бързо би изчезнала от пазара. А Рой Роджърс не беше човек, който ще позволи това да се случи точно на неговата компания.
Като е толкова горд със сина си, можеше да го посрещне поне – каза си Дънкан. Но не вярваше Р.Роджърс да стане в пет и да кара час до Руанис в тази декемврийска ледена утрин.
Бе забравил колко е студено в тези първи часове на деня. Колко много е свикнал с удобството на дома, с късния час на излизане от него, на отоплените сгради и може би е повярвал, че всички хора живееха така. А със сигурност има много, които стават ден след ден именно в този час, излизат в смразяващите утрини, търпят всички несгоди на времето или работят предимно на открито.
Топлината приятно отпусна мускулите на Дънкан. Потопен в мисли за студа навън, той се започна да се унася и пътя се стесни пред замрежения му поглед, почти изчезвайки от съзнанието му.
Топлина!
Той виждаше малката камина във всекидневната на неговата едноетажна къща, удобният фотьойл пред нея. Спомни си за вълните приятна топлина и лекото пукане на огън, което идваше откъм камината. Как е хубаво вечер да седне там и да се отпусне, точно както сега. И да почувства топлината!
Дънкан Халик не видя ясно удара, но много ясно го усети. Нещо меко, плътно и живо издаде глухо тупкане при срещата му с неговата кола.
Той рязко натисна спирачките, стреснат извъртя волана настран и със силен вой от търкащите се в настилката гуми, се заплъзга, докато спря двадесетина метра.
Дънкан остана скован, ръцете му сякаш бяха замръзнали на волана. Секунди след удара, осъзна как е бутнал някой и стомахът му се качи в гърлото, Заедно с нахлуването на страха от извършеното, усети ледено присвиване в гърдите си.
Беше заспал и дори не знаеше къде се намира в момента. Седеше неподвижен в колата си, а подсъзнанието му върна бавно, като на филмова лента, станалото преди по-малко от минута.
Видя през спуснатите си клепачи как неясна човешка фигура върви в края на пътя. Видя как десния калник се врязва в нея и как тялото изхвърча над струпания отстрани сняг, правейки дъга и как изчезва в тъмнината зад пряспата.
Дънкан остана цяла минута неподвижен, докато си спомняше. Най-дългата в живота му. Вътрешно крещеше „Не! Това е сън!”, но съзнанието му показваше летящото тяло и сграбчилата го тъмнина.
Видя отново носеща се във въздуха тъмна фигура на белия фон от сняг, а миг след това нещо я покри и скри, като че я изсмука и погълна нощния мрак.
Ръцете му затрепериха от обзелия го шок. Заля го студена вълна от неописуем ужас, който го споходи. Можеше да го нарече единствено страх - ужасен, свил в студени пръсти в главата му. Стиснал стомаха и едва позволяващ му да диша.
Мобилизирайки самообладанието си, макар и с трепереща ръка, той отвори вратата на колата, с мисълта, че трябва да помогне на ранен човек и излезе. Погледна назад към купчините сняг. Очакваше да види размазано, кървящо тяло, но там нямаше никой. Ясно личеше следата от гумите - черна права, която започваше от нищото.
Явно заспивайки, се е отклонил от пътя си и се е понесъл към крайната линия на пътя, която сега не се виждаше заради купищата сняг. А човекът си е вървял в края и Дънкан го е отнесъл.
Отиде назад и се изкачи на купчината, оглеждайки се наоколо, но нямаше никакво тяло. Изкачи се още по-нагоре и застана на самия връх на купчината – виждаха се няколко метра бяло поле и после, като отрязано, то свършваше рязко, потъвайки в непрогледна и безкрайна чернота.
Същата, която погълна тялото преди малко.
Дънкан почувства отново страх, когато от мрака лъхна хладен повей и лекия шум от разклатени клони на невидими дървета, зловещо размърдали се - там някъде. Но имаше и нещо друго, което слухът му долови съвсем ясно - някой стенеше безпомощно в мрака.
Като омагьосан, Дънкан стоеше и гледаше в тъмнината насреща. Но не можеше да слезе и да отиде „там”. Беше го страх. И такъв страх не бе изпитвал никога.
Краката му затрепериха, чувайки отново стоновете, тихи и едва доловими, издавани от навярно умиращ човек. Същия, който той е премазал. И навярно убил.
Тази мисъл го смаза и той си спомни онези свои сънища, когато към него идваше побесняла водна стена, а тялото му е вцепенено и неподвижно. Водата го заливаше, а не можеше да помръдне, за да избяга. Тогава се събуждаше от задушаващия го сън с вик и жаден за глътката въздух.
Точно както и сега, но това не беше сън.
Сух пукот го стресна и извади от транса, в който беше изпаднал. Рязко се врътна, скочи от купа сняг и се подхлъзна на заскрежения път при приземяването си. Студът го ощипа безмилостно по лицето.
Чул шум на приближаваща кола, Дънкан бързо притича до неговата и влезе, като я подкара веднага, мислейки че това, което прави само ще усложни положението му. Но щом той не откри тялото, то и други няма да го видят. Поне засега, а после каквото стане. По-важно беше да не го видят него в този момент, спрял на това място и някой паметлив шофьор да запише номера на колата му, което после да бъде свързано с убийството.
Защото имено това беше направил – навярно бе убил някой!
На стотина метра, иззад един завой с три високи побелели бора, видя фаровете на приближаваща го кола. Бързо реши да прикрие себе си и автомобила си, затова пусна ослепяващите светлини, заслепявайки по този начин другия водач. При разминаването видя, че това е кола на пътната служба. Служителят яростно настискаше клаксона срещу това безумие на Дънкан, който след секунда се скри зад завоя и подкара бързо към Руанис.
Дори и да намерят по-късно някакво тяло, едва ли шофьорът от пътната служба ще може да опише автомобила му. Убиеца можеше да бъде всеки един минал по пътя тази нощ.
Трескаво погледна часовника на таблото, беше седем без двадесет - преди десет минути той бе убил човек. Почувства се отвратително, но сега искаше само да е далеч от мястото.
Възбуденото му съзнание не спираше да се пита къде е трупът? Виждаше в мислите си отново удара и излитащото тяло, носещо се като черно петно, гмурнало се в непрогледен басейн от мрак и изчезнало безследно.
Докато караше, следейки внимателно пътя, прехвърли няколко пъти този страшен момент. Очакваше всеки момент да види светлините на летяща линейка или полицейски коли как се носят срещу него. Но пътя си оставаше все така почти пуст.
Видя табела указваща, че Руанис е на десет километра. На отбивката за летището зави и след няколко минути спря на паркинга пред летището. Паркира под една изгоряла лампа, слезе. Със свито сърце огледа колата на оскъдната ѝ светлина. Нямаше никаква следа от случилото се. Нито кръв, нито побита броня. Нищо.
Но той почувства удара, видя и летящото тяло – в това е повече от сигурен.
Пак огледа колата, но отново никакви изкривявания от силен удар.
Малко след това отиде в кафетерията на летището, взе си една чаша с горещо кафе и отпи. Устните и езикът се изгориха, но това почти не беше усетено. Седна на една от масичките срещу информационното табло и зачака.
Бавно се успокояваше и си повтори, че никой не го е видял. Така няма и опасност да го обвинят в престъпление. Нямаше външни следи, така че няма как да го свържат с него и няма защо да се страхува. Дънкан подреждаше вече хладнокръвно фактите и търсеше такива, които да са на негова страна.
Психиката на човек е нещо невероятно, възможно най-бързо възприема всяка нова реалност на индивида. Ако допреди час е бил просто архитект в една строителна компания, сега вече е един убиец и съзнанието му започва да се мобилизира, за да изгради новият образ като самичко му подсказва какво да прави. Макар и да остана онова неприятно ледено свиване в корема.
Видя на таблото, че полета със сина на Р. Роджърс, току що се е приземил. Даже не усети кога мина времето. Допи студеното вече кафе, отби се в тоалетната, за да наплиска лицето си с вода, погледна се в огледалото и се опита да се успокои.
Беше леко прибледнял, но общо взето можеше да мине за недоспал човек. Стегна се и отиде да посрещне момчето. Видя го не след дълго до лентата за багаж. Джейсън взе два големи куфара и се огледа. Беше в стари джинси и кафеникаво кожено яке, като видът му бе нормален за всеки един двайсетина годишен младеж.
А как изглеждаше самия Дънкан? Приличаше ли на убиец по пътищата?
- Здравейте, господин Роджърс! – каза Дънкан, като се приближи до носещия куфарите Джейсън. Набързо се представи, видя че го позна и обясни положението на заетия си шеф и баща на току що пристигналия.
- Много съм ви благодарен и извинявайте, че е трябвало да пътувате толкова рано заради мен – синът на Р. Роджърс се разочаровал от постъпката на баща си, но се постара да не го покаже прекалено явно.
- Не се притеснявайте, не е чак толкова рано – отвърна Дънкан и даже се усмихна. Пак си повтори, че се справя със себе си много добре. Макар и уплашен, успяваше да го прикрие и се държеше поне външно спокойно.
Момчето се извини да го изчака само за минута, отиде до сервизното помещение, след малко се върна и каза, че е готов да тръгват. Не позволи на посрещача си да носи единия от куфарите. Не били чак толкова тежки, обясни той.
На връщане Дънкан почти не говореше. Беше пуснал радиото в колата, един път за да разсее тишината, и втори, за да чуе за издирване на избягал пътен убиец. Джейсън Роджърс още няколко пъти се извини, но Дънкан побърза да го увери, че прави просто една дребна услуга на шефа си, макар и двамата да разбираха, че не е точно така.
Джейсън заразказва някакава история от пребиваването си в старата Англия, каращия кимаше с глава, но мислеше за друго. Мисълта за станалото го гореше все повече.
Малко преди завоя, който бе до мястото и позна веднага по трите високи дървета, той вече трепереше от напрежение. Очакваше да види полицейски коли, които го спират и залавят. Но нямаше никой. Просто един пуст участък от пътя. Дори все още и минаващи коли, а вече беше ден.
Макар и слабо, слънцето вече се бе показало в засега безоблачното небе.
Когато стигнаха до онова място, той се извини на младежа и отби. Спря колата възможно най-встрани на платното, излезе и се върна няколко метра назад и пресече от другата страна. Покатери се отново на купчината сняг. Огледа наоколо. Нищо не видя. Спусна се и тръгна към дърветата по снега.
Не са толкова далеч от пътя. Тялото трябва да е някъде тук – си мислеше той.
Денят бе ясен, но въздухът доста студен. Дънкан пъхна ръце в джобовете на якето си. Заоглежда между дърветата от разстояние, все очакваше да види свитото до тях тяло, но нищо и нищо.
Пристъпи почти досами гората, клоните на първите борове бяха над главата му, натежали от навалелия ги сняг.
И тогава чу.
Чу как от гората, някъде дълбоко навътре в нея, някой стене и шепне хъхрещо. Шумът бе като от пълзящо с мъка в снега тяло, със счупени от жесток удар кости, които при пълзенето се разместваха и запъваха в плътта, пораждайки болезнените стонове.
И изведнъж един смразяващ нечовешки вик прониза черните стволове, последван от писък на автомобилни спирачки в далечината. След това силен удар на метал в човешко тяло.
Над главата му едно клонче се отчупи от натежалия сняг, превърнал се в бучка лед и падна върху Дънкан.
Съзнанието му долови и възприе звуците за секунда, която отмина с пукането на пречупения клон. Той се уплаши и се затича обратно и в мига в който скачаше от купчината сняг, видя следите от рязкото си спиране преди час-два, вече покрити с тънък слой скреж. Това му напомни отново, че той наистина е бил тук и че всичко се е случило наистина.
Качи се в колата при чакащия го Джейсън, извини се и подкара, загледан само в пътя.
- Нещо не сте добре, прибледнял сте – обади се Джейсън.
- Няма нищо. Ядох един сандвич на летището, май от него ми стана малко тежко. Знаете каква е храната по летищата – опита се да прозвучи уверено Дънкан.
Младежът се съгласи и заразправя за лошата храна по летищата на цял свят, че и в другите страни било така и продължи да говори, но Дънкан не го слушаше.
Мислеше за онова, което чу от дълбоката гора, онзи шепот. Беше ледено ясен и знаеше, че се отнася за него. Думите се забиваха нажежени като игли в ума му. Отново и отново.
„Няма да се скриеш!” – казани с безмилостна увереност, която го накара да побегне.
3.
Р.Роджърс наистина го освободи за целия ден, след като се яви в службата и доложи, че синът му е вече у дома. Дънкан отиде първо в градския парк, който се намираше зад сградата, в която работеше, и дълго стоя на мостчето над езерото, по това време на годината обикновено замръзнало.
Забеляза, че треперенето на ръцете изчезна с пристигането им в градчето, а мислите му се успокояват все повече и започва да мисли за случилото се като чуто от нечий разказ. Сякаш не е бил там, но това бе докато се намираше сред хората.
Сега, останал сам на мостчето, той отново усети тежестта на спомена от извършеното. Бавно направи обиколка из парка и след това сломен пое към дома си. Желаше единствено да се скрие в него от целия свят, който сякаш го гледаше обвинително с очите на всеки разминаващ се с него човек.
Малко преди обяд се прибра вкъщи.
- Какво е станало, Дънкан?! – притеснено го запита Сюзън, след като видя как едва се движи и е с уморено изражение на лицето.
Съпругът ѝ отново разказа историята за разваления сандвич, който е изял на летището. Беше се заловил за нея и не мислеше да я променя.
- Ще отида да си легна, това ще ми помогне да го смеля – каза той с отпаднал глас и се помъкна към спалнята. Набързо се съблече и се пъхна под студените завивки.
Наистина заспа, но кошмарите сякаш това и чакаха. Сънуваше какви ли не ужасни сцени, които го караха да се върти неспокойно в съня си.
Връхлитащите се в главата му сънища, се сменяха един след друг и всички му напомняха случилото се. След известно време той се успокои и тялото му се отпусна.
Събуди се късно следобед, вече бе почти тъмно. Не включи осветлението, просто продължи да лежи и размишлява още някое време. Беше спокоен. Всичко вече изглеждаше като кошмар, който колкото и да е неприятен, вече е отминал.
Дънкан подреди фактите в главата си. Никой не го беше видял. Нямаше и никакви следи. Трябва да се опита да забрави случилото се и няма за какво да се притеснява. Все пак онзи е вървял на извънградски път в шест сутринта, негова е вината, че не е облякъл нещо светлоотразително.
Сигурно е бил някой скитник или някой бягащ от закона. Какво друго би правил на петнадесет километра от града? Едва ли някой ще го и потърси – така мислеше, лежащия в затопленото от тялото легло Дънкан.
Стана, облече се бавно и отиде при жена си, която като видя, че е по-добре, го попита дали иска някаква по-лека храна, предвид това, че е ял развалено в същия ден. Той се съгласи на зелена салата. Сюзън не каза нищо за очакваната разходка по главната улица. Беше се надявала да поскитат по украсените и празнично осветени магазини. Но не чак толкова много, че да си развали настроението за вечерта. Винаги бе обичала домашния уют, така че още една спокойна вечер е винаги добре дошла. А и само след няколко дни започват празниците, ще се находят тогава.
До късно гледаха телевизия. Дънкан почти не каза дума, само настоя да изгледа новините на няколко местни канала. За още по-голямо негово успокоение, никъде не се съобщиха за станал инцидент на пътя, нито за издирван шофьор-беглец или за намерено тяло, размазано от нечия кола. Тази липса на подобна информация го зарадва някак си. Почувстава се сигурен в себе си. Без никаква опасност за бъдещето си.
Дънкан дори пийна малко алкохол тази нощ, оправда се с болния си стомах. Високо градусовата течност го отпусна и той се загледа в някакво развлекателно предаване. Когато жена му го подкани да си лягат, каза, че ще остане още малко.
Сипа си още една чаша и бавно я изпи. Каквото и да е станало, вече трябва забрави за него. Идват празнични дни и няма защо да си помрачава настроението.
Станалото – станало! – хладнокръвно си каза и намали звука на телевизора.
Животът му ще се върне в нормалния си спокоен ритъм и просто трябва да забрави, че е ходил до Руанис в този ден.
*****
Минаваше полунощ и Дънкан беше задрямал на дивана. Внезапно се стресна и скочи ослушвайки се.
Някой драскаше по външната врата, бавно, много бавно проточвайки движението си така, че драскането се превръщаше в зловещо проскърцване.
Остъпи в мрака на стаята, телевизорът се бе самоизключил. Настъпи тишина, тежка, тъмна и страшна, която бе нарушена от леко почукване – бавно, няколко пъти, след това по-бързо и отново забавено. Чу и някакъв шепот отвън и пак драскане. Стана му много, много студено.
Дънкан пристъпи, дъските под краката му изпукаха, следвайки крачките му, сякаш се чупеха клони. Борови клони, който поддаваха на тежестта от струплия се върху им сняг и се пречуваха безсилни, както би се пречупил гръбнака на претоварен с тежест човек.
С широк размах, стопанина на къщата, отвори външната врата. Дворът бе покрит с хрупащ сняг, който се сипеше на едри парцали – бавно и величествено, покривайки всичко със своята белота.
И точно там, сред белия двор, се беше изправил тъмен силует, който гледаше право в Дънкан с огромни жълти очи и шепнеше:
- Казах ти, че няма да се скриеш... убиецо!
- Кой си ти? – тихо попита Дънкан. Объркан и уплашен, той не знаеше какво да прави. Бяха го открили. Но как и кой?!
- Тази сутрин се сблъскахме... там някъде – прошептя ледено силуета и махна с безразличие в няопределена посока. – Ще бъда винаги край теб, за да ти напомням за твоя страх – каза и тръгна назад.
Без да се обръща, просто така, както стоеше с лице към къщата, той се извърна в себе си и вече беше с гръб към нея.
- Чакай! – викна Дънкан и се втурна след напусналия двора непознат.
Може би за да му се извини. А може би за да го удари. Сам не знаеше защо, но искаше да го спре.
Но онзи беше изчезнал и вятърен повей го подде и подхвърли насред улицата. По скоро – изсмука натам. В ушите му зашумя, така както го усети изправен пред тъмнината на гората, която се движеше като жива.
Стоеше на средата на платното и снегът се спускаше отгоре бавно и на едри снежинки. Поиска да се върно, но някаква сила го държеше на това място. Тялото отказа да се подчини на командата на съзнанието му, сякаш мускулите му бяха закачени на конци и той не можеше да ги контролира сам.
Не чу навреме приближаващата го кола, а когато я чу, вече беше късно, много късно за каквото и да е. Успя само да извика и в момента на силния удар видя, че шофьорът лекичко се е усмихнал, сякаш доволен от добре свършена работа.
Тялото на Дънкан отлитна настрани, пречупено в гръбнака, и вече бездиханно се строполи като тъмна купчина от дрипи, покрита от пухкавия сняг. Колата, която го блъсна, потъна някъде в мрака на безлюдната нощ и улицата пред къщата остана празна.
А снегът продължаваше да вали неспирно.
4.
Беше обяд, когато по пътя между двата града, по-близко до големия, спря кола с младо семейство, което се връщаше от празнични покупки в Руанис. От нея слязоха десетина годишно момче и неговият баща. В колата остана майката на момчето, която отказа да излезе на студа, а и слушаше новините на радиото – точно бяха съобщили за загиналия тази нощ Дънкан.
Тя го познаваше, някога живееха къща до къща в детството ѝ. Сега си спомни, че само преди седмица, се бяха видели и се бяха уговрили да вечерят семейно около Коледа, и се запита как може да има такива жестоки хора, да убият някой на улицата и да избягат!
- Татко, няма го! – викна момчето.
Бащата приближи и огледа наоколо. Цяла нощ бе валяло, но сега небето беше ясно, а снегорините отдавна изчистили пътищата.
- Май някой го е блъснал с колата си. Ето, виж тук, следи от спирачки. Не трябваше да правим снежен човек на междуградския път, сине. Заради него, някой е можел да катастрофира. – Мъжът подритна малко сняг с върха на обувката си. Подръпна панталоните си нагоре, вдигна яката на якето, сви рамене и прегърна през сина си. – Хайде да вървим, снощи падна хубав сняг и ще можем да направим голям снежен човек в нашия двор. Там няма кой да го разбие. Така за Коледа ще си имаме чудесен Снежко.
Двамата се прибраха в колата, майката на момчето се бе върнала в спомените си от преди много години, когато като деца играеха в тези празничи зимни дни на улицата.
Тогава всичко беше толкова спокойно, нямаше опасност разсеян водач да мине и да ги бутне. Както е станало с нейния някогашен съсед Дънкан – убит по невнимание на същата тази спокойна улица от тяхното детство.
Мъжът сложи предпазния колан, увеличи хитовата коледна песен по радиото и подкара към градчето, разминавайки се по пътя с една линейка, която откарваше тялото на Дънкан в Руанис за подробна експертиза, след като бе намерен размазан на улицата, блъснат от неизвестна автомобил, който изчезнал в нощта.
Беше три дни преди Коледа.
© ГФСтоилов Всички права запазени