* * *

Йосиф влезе през вратата доста изнервен. Малко му беше нужно, за да избухне. Например да не го посрещнат с радостни възгласи - достатъчен повод за скандал. Въобще в такива ситуации единственият вариант да се размине семейната буря е да се направиш на по-изморен, отколкото си и да легнеш под завивките. Нека те гледат после ядно, колкото си щат, щом веднъж захъркаш. „Скъпа, сънувах те мила и слънчева” е по-добре, отколкото „Die, die, my darling!”. Но, това все пак е близо 2000 г. пр. Джеймс Хетфийлд и Metallica, а Йосиф се чувстваше (и си беше) твърде стар за такива изтъркани номера, така че реши да се смири.

Седна на пода, започна да се усмихва мило и да преде... Не бе, глупости! Просто каза:

- Добър вечер, Мариам!
- Добър вечер, Йосифе. Купи ли от медените фурми?
- Симон ми каза, че няма медени в онзи дюкян, затова взех обикновени от съседната пресечка...

Мариам се намуси... Откъде пък ще знае оня бъбривец Симон какво има по дюкяните.

Бяло е, бяло и снежно. Навън е бяло, вълшебна сега е нощта. А ние с теб се целуваме нежно. И по-добър, и щастлив е света. Питай ме: „Как си, добре ли си?”

Аха. Горе-долу да, правя томбола за шоуто на колела през зимата... Искам да остана още малко. Преча ли? Знаеш колко е гадно във студени вечери да гледам сам „Дискавъри”. В главата ми минават само мисли за пари и за много кавъри, прекалено много мини-поли... монополи...

Трябва да мина да видя камината, която толкова хвалиш и да опитам медицината ти!

А ти специално знаеш добре, нали?! Не ме вълнува толкоз дали ми вярваш или не.
Слънцето залезе във студена кехлибарена течност. Пак ми е най-добре! Така ли се живее цяла вечност?!...

От времето на Дядо Мраз знам - когато пусна телевизора на Нова година в 12 без 5 там ще видя лъжец. И затова сме важни само аз и ти. Запомни.

Не тия, които ползват мен и теб за „двигатели”. Не всеки в Белия дом е Белия вожд. Много хора въобще не знаят каква е тая нощ! Припомни ми сега, да запомня нощта. Бъди звездата върху мойте колена. Уха!...

(Мания и Ицо Хазарта, „Бяло”)

* * *
Първата Коледа, след като баща ми получи инсулта, с Ива решихме да му организираме малък празник. Точно в дванадесет без пет влетяхме в кухнята, където той спеше, с два капака от тенджери. Заудряхме капаците един в друг и запяхме колкото ни глас държи: „Стани ми, стани нине, стани господине!”. Не съм сигурен какво го ядоса толкова. Дали дрънченето на капаците или текста на самата песен (човека все пак беше вече с 90% инвалидност), но не успях да затворя зад гърба си вратата овреме, така че върхът на патерицата му се заби точно там, където гърба ми свършва, напсува и двама ни. Мисля, тогава тя реши, че забавните ми идеи всъщност не са чак толкова забавни, предвид и това, че се готвехме да посрещнем празниците с всичко на всичко – 1 торба картофи, ½ торба тиквички, половин бутилка олио и... 10 лева.

Харесвам коледните празници у мамини. Преобличаме се като моряци или нещо подобно и танцуваме. Винаги има зелеви сарми. Големи, завити в листа от прясно зеле. Веднъж изядох двадесет. Щях да умра, ако един от гостите не се беше сетил за слабителните качества на силното кафе. Тогава ли пропих кафе или преди няколко години на сбирките в двора на хр. „Св. Архангел Михаил” и това вече ми е трудно да си спомня. Както и да е. Мисълта ми е, че мамините щедри гощавки станаха повод за първия семеен скандал.

Лято. При това много горещо. Ива излезе по работа, а аз останах да си пиша проповедта за идващата събота. Изрично ми нареди да полея доматите в градината. Аз ги полях, само че помежду два абзаца от проповедта - в най-силното слънце. Докато тя се върна в четири следобед листата бяха прежълтели до едно. Започна караница, която продължи цели пет часа. Полусдобрени, седнахме да вечеряме.

- Харесват ли ти тиквичките, Светльо?
- Да, ама никога няма да ги сготвиш добре, както мама – наистина отвратително е чувството ми за хумор (стига до сардонизъм), когато се разгневя.
- Идиот! – замери ме с пълната чиния.

Нищичко не казах, а просто свих устни, нахлузих гумените ботуши, излязох и намачках всичките градински зеленчуци. Друга Коледа не дочакахме. Последната не се брои, защото тогава чух за пръв път в живота си нещо истински жестоко:

- Пази ме да не забременея, че не искам да се роди такъв като тебе.

* * *
На връщане от празника Йешуа направи първото си пубертетско изпълнение...

Чакайте, чакайте! Не исках да кажа това. Къде ми е гъбата?!

Но, как да е – написах го вече. Стил трябва – ще се държа като софийски теолог: речена дума, хвърлен камък, диагнозата ми на две да не става! Горд и корав!

И така, изплъзна се от контрола на родителите си и се върна в храма. Да побеседва с книжниците. Малък беше и не знаеше още, че с това племе мислители трудно се беседва, защото са твърде обидчиви и много мнителни. Обаче Го направи. И за всеобща изненада успя – не само започна разговор, но даже и се заслушаха в думите Му.

Дали Йосиф се „влоши”? Малко. Съвсем малко. Това все пак е Йосиф. Мариам реши, че са Го отвлекли. Той – че се Е загубил. Заварените Му братя нищо не решиха, понеже нямаха време да мислят – използваха суматохата, за да си купят от сладкото вино. Пътьом Светото семейство се сдърпа... Добре де, не се сдърпаха, ами започнаха да „дискутират”.

- Позволявам си да отбележа, че ако не търпеше толкова много волностите на това магаре, сега нямаше да Го търсим из Йерусалимските сокаци...
- Виж, Йосифе! Детето е изключително и различно. С Него трябва да се действа по-внимателно.
- Мила моя, Мариам, Неговата изключителност въобще не изключва два-три звучни шамара. Даже напротив – може да способстват развитието й и да дадат известно спокойствие на побелялата ми глава.
- Не е най-важно спокойствието – промърмори тя
- Така ли! – Йосиф повиши глас, сви юмруци и се приготви да заскача истерично трупешката...

Не бе, нищо подобно. Може би, най-много всичко останало, без последните един-два реда. Те просто се постараха да Го намерят. А дали за Неговото израстване на Божията благодат са сътрудничели и Йосифовите шамари? Това вече не знам и със сигурност не е в компетенцията ми да дам мнение.

* * *
Идва Коледа. Тя има малко общо с коленето на прасето. Още по-малко с елхата. Родил се е Младенецът. Детето на мира. Народът пее „Замъчила се Божа Майка от Игнажден до Коледа”. А всъщност Пресветата Богородица се е мъчила толкова, колкото и по-голямата част от фрагментите на моята луда приказка имат общо с библейската и светоотеческа истина... Като се замисля, наистина е мъчно да се роди Любовта. Именно истинската любов – жертвена и жертваща. Тази, която не държи сметка медени ли са фурмите и как са полети доматите. До нея има много път. И много рани. Някой път не мечове, ами нажежени шишове пронизват душата.

И все пак в едно семейство, на пръв поглед като всяко друго семейство, Той се роди.

* * *
Първият брак на дядо Ангел бил с негова втора братовчедка. Преди комунистическия режим това можело да се случи. Законът го позволявал, но не и баща му – прадядо Стойчо. Стойчо викал и крещял, а накрая се зарекъл да обезнаследи дядо, ако въпреки това го направи. И дядо се оженил. Жена му починала няколко години по-късно, така че Стойчо не сварил да го обезнаследи, а се помирили.

Хубавец беше дядо Ангел. Виждал съм стари снимки – шапката с периферия, елека и изгладения панталон. Всяка божа вечер, след работа във фабриката, сядал в кръчмата. Двеста грама коняк и след това – по революционни дела. Внесъл в селото първия радиоапарат, за да слушат съселяните му: „Говори Москва”, направил канал за едно от преминаванията на Георги Димитров през България. В родния му Венчан (до гр. Провадия) днес има паметна плоча. Получил от комунистите, след идването има на власт, привилегии, които никога не използвал. Помня старата ни къща във Варна – две външни стаи, слепени една за друга (да се чудиш направо как така бяха тухлени, а не кирпичени), дворен клозет.

Дядо никога не говореше за вярата си в Бога, която хранил до 30-та година от своя живот. Може би Му беше сърдит, задето Господ подкрепил мнението на прадядо Стойчо и не помогнал, когато заради любовта и той се е опитал да събори „мъдростта на старците”. Силен мъж беше. На тридесет спрял и с цигарите, и с коняка – пречили му на борбата с фашистите. Но силата му изиграла лоша шега – не успял да я овладее и станал Богоборец.

* * *
- Ето я майката на онзи завеяния. Няма да види внуци горката. Пак го търсят с братята му по чуждите къщи. Йосиф се отърва навреме. А тая има да обикаля още дълго като призрак, докато не си намери белята, че и нея сигурно ще повлече лудетината...

Знаете, нали? Не е нужно да си Бог, за да чуваш какво говорят хората. Понякога беззвучно с устни или даже само с очи. Чувал ги и Той. А когато се уморил да ги чува, казал: „Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват” (Лука 8:21). Отрекъл се от Богородица ли? Или от заварените братя? Или от своя пастрок – св. Йосиф? Или пък настоявал за нечие покорство? Не.

Припомнил просто, че се е родил (извън всяка човешка логика, закон и традиция), за да ни сроди чрез връзки по-силни и по-дълбоки от кръвта – връзките на любовта, която единствена е способна да повярва другиму и така да го постигне.

***
Дали ви харесва тази коледна приказка? Ако не, защо?! Кажете ми, моля ви, приготвил съм се за нова хубава караница. Имаше Младенец, имаше и животни. Е, кучета и прасета, вместо телета и агънца, но какво пък – въпрос на вкус и на възможности. Освен туй, ето на това ухо лежа – “А рода Му кой ще обясни?”. Ако никое обяснение не е изцяло удоволетворително, значи в почти всяко има някакво основание. И нали е приказка, така, че хайде да не ми придиряте...

Сега сериозно – може да не е много популярно, а може и да е почти по линията на непочтителността, но си позволих тази аналогия. Йосиф и Мариам (или по-хубаво нека за св. Йосиф Обручник и Пресвета Богородица) са семейство, като изключим някои “подробности”. Семейство са, защото отглеждали Дете. Тук свършва аналогията и започва “възхода по вертикалата” – почти всичко, което ние вършим, се разпилява и изтлява. С тях не е така. Това, което те оставят, e за Вечността. Казва се в Евангелието според св. Лука 2:40, че “Младенецът растеше и крепнеше духом, като се изпълняше с мъдрост; и благодат Божия беше върху Него.” Какво са правили или не са правили няма голямо значение. Важно е, че са оставили място за Божията благодат. Тази благодат ние може и да не преподаваме достатъчно успешно, може даже и сами да я нямаме. Поне да не я възпрепятстваме. И това не е малко.