В това пиано имаше фабрична грешка - единият от клавишите му звучеше фалшиво и никой не можеше да поправи настройката на тона. Бяха се опитвали всички учители по музика, които през годините преподаваха в училището. Накрая всеки се отказваше и така пианото остана да събира прах в мазето. Докато там не го откри новата учителка по музика. Тя се казваше Надежда. Беше отскоро в училището - една такава крехка, нежна и ранима като самата надежда. Но колкото и да изглеждаше привидно слаба, в нея имаше нещо много силно, подобно на инат - тя единствена от всички учители досега не се отказа да свири на фалшивото пиано. Беше решена да свири с пианото на Коледния концерт на училището, въпреки опитите на всички учители да я разубедят. "Звучи ужасно фалшиво!", обясняваха ù всички. Но тя не ги слушаше и почистваше пианото от дебелия слой прах, натрупан по него през годините на самота и забрава. Когато изнесоха пианото от мазето, то имаше занемареният и унил вид на абсолютно ненужна вещ. Но след като учителката го почисти, то грейна така, сякаш се усмихваше, щастливо, че отново е на сцена. А сцената беше притихнала заедно с целия салон, пълен с ученици, учители и гости, които очакваха със свити сърца провала на младата учителка. Всички знаеха, че това пиано е повредено и свири фалшиво. Затова първите тонове, излезли изпод дългите тънки пръсти на Надежда, отекваха почти болезнено осезаемо във всеки един. Всички гледаха втренчено в пръстите на пианистката. Те се движеха с плавна грация по клавишите на пианото - изглеждаха така, сякаш не се докосват до тях. На няколко пъти мелодията минаваше на един тон разстояние от фалшивия клавиш, но Надежда не трепваше. Лицето ù оставаше все така озарено от красивия съзерцателен захлас, който имат всички творци, когато изразяват неизразимото. Но неизбежното наближаваше, мелодията стремително се носеше към онзи тон, който пианото не можеше да извлече вярно. Само миг, стотна делеше пръстът на Надежда да се докосне до повредения клавиш. Всички очакваха срива, очакваха разпадането на мелодията на съставните ù части. Но се случи нещо почти свръхестествено, необяснимо. Надежда натисна клавиша, той прозвуча наистина "ужасно фалшиво", но в този кратък миг тя се обърна към публиката и така мило, извинително се усмихна, че всички ù простиха и мелодията продължи, сякаш нищо не се беше случило. Дори нещо повече - до края на мелодията Надежда десетки пъти използва повредения клавиш, но вече никой не чуваше неговото фалшиво звучене. Тонът звучеше по-вярно и истински от всички останали тонове на пианото. Може би, защото това беше тон, изсвирен не от когото и да е, а от самата Надежда!