"Тя е моя" - крещеше свирепо с ледения си глас, от който ме побиваха тръпки. Впиваше жадния си чакащ потвърждението ми поглед в мен и усещах огъня, който палеха ирисите му чак в стомаха си. Не трепнах. Стоях като статуя на себе си, дори не дишах. Не се страхувах от него, напротив исках го повече от живота си. Той беше олицетворение на всичко и нищо събрани в едно начално състояние на безпътици. Той бе несигурност и страст до безумие, лудост и надежда, спасение и присъда. Той... Черно... Всичко негово е обгърнато в черно. Презрян и отхвърлен скитник идващ от страната на мечтите си. Мразен и отричан, и осъждан... Беглец и престъпник в затвор от хорските суета и клишета. Борец за собственото си щастие. Дори не знам откъде се взе. Сякаш цял живот е бил тук и никога го е нямало. По-добре да не се доближава, в противен случай рискувам статуята да се пропука и да оживее в най-нежния си стон. Обгръщах сърцето му с дланите на клепачите си, без дори да ги протягам. Усещах силата му, неподозираната му мощ, която отричаше света и всичко, считано за нормално. Може и да е демон, а не е изключено и да е ангел, който прикрива добротата си с цвета на нощта. Единственото, което знам, е, че не е човек, защото нечовешки ме тегли към себе си и толкова твърдо и категорично ме заяви като част от себе си, че се чудя дали светлият му опонент изобщо възнамерява да възрази. Сякаш прочел мислите ми, той от своя страна изплува от сенките на безумната ситуация със светлината от ореола си и така силно ни заслепи и двамата с дяволския ми приятел, че вече е много трудно да се преструвам. Да не говорим, че тоя долен предател в гърдите ми като обезумял крещи, че едва ли напрежението по между трима ни успява да заглуши бясното му барабанене. Но чистичкият ми бял красавец не трепва, не се поддава на страх и дори не мисли да отстъпи. Отстрани са комични - безмозъчен хищник и много смела жертва. Ама какво... Те са полудели... И двамата се обръщат към мен с въпросителни лица. Демонът на тъмнината, черният лорд на пагубните чувства със своята непоколебима решителност и вледеняващо плащещ поглед и принцът на светлината с неговата безконечна, безпределна ангелска доброта и неизчерпаема любов, която нищо не иска и не очаква. Но точно сега и двамата мои мъже чакат от мен нещо и то е аз да реша... Глупаци! Защо ми го причиняват? Не виждат ли, че съм на дъх от пропадане в бездната на лудостта, че едвам се сдържам да не избухна в сълзи. Има ли по-прекрасно нещо - ще питате вие, от това някой да те обича повече от себе си, повече от живота си и да е готов да живее и умре за теб, ако се наложи да убие, ако трябва да възкръсне, ако поискаш да изчезне завинаги?! И аз ще ви кажа - има. И то е да знаех аз поне малко накъде да се упътя, да чувствах едната си страна по-силна и тя да надделее. Но не. И двете искат по един, и двете ме дърпат безпощадно към себе си. И аз глупачката ги... дори не мога да го изрека. Мечтая цял живот да го постигна и да се науча да го правя, а сега иронията ми даде шанс да го чувствам едновременно към тях, с еднаква сила, по различен начин. Дори смъртта не е спасение, защото зная, че ще ме последват и там, и пак отново ще съм поставена пред избор. Не мога да избирам. Обичам ги безкомпромисно и двамата, лелеее най-накрая го изрекох, добре де написах го, но за мен и това е много. Единият е моят светъл ден, а другият - тъмната ми нощ. Те се сливат до перфектната асиметрична моя същност и се превъплащават в мечта.