Детето

Коя е моята майка? Този въпрос съм си задавал през целия си живот. Дали онази жена, която, въпреки че наричах само по име, ме обграждаше с цялата си любов и внимание, грижеше се за мен дори когато нямаше време за себе си и създаваше спокойна обстановка във всеки момент от моя живот. Или другата, която виждах от време на време, в социалния дом. Тя винаги с виновно изражение, с някаква играчка или храна се опитваше да оправдае вечното си отсъствие. Именно нея трябваше да наричам "мамо", именно тя ме беше довела на този свят. Всичко започнало още когато съм бил съвсем малко бебе. Баща ми ни изритал на улицата, тя нямало как да се грижи за мен, затова ме дала в дом. Не се отказала от мен, просто ме изоставила, докато си стъпи на краката. После щяла да дойде да ме вземе. Цял живот чаках да си стъпи на краката. Девет месеца след изоставянето ми, когато съм бил на година и осем месеца, съм се запознал с приемните си родители. Те имаха две деца освен мен, едното тогава на осем, а другото - на тринайсет. Те станаха моят брат и моята сестра. Научили случайно за приемната грижа от рекламна брошура и желаещи силно да осмислят живота си с някакво добро дело, те подали документите си. Не помня първата среща с приемната си майка, но тя винаги ми я описваше така. Била притеснена ужасно, че няма да я възприема. Завели я със съпруга ú в стаята с играчките, където да ме чака. Служителката в дома ме водела за ръка, аз безстрашно съм пристъпвал към неизвестното, което я е впечатлило още от първия път. Заиграл съм се с играчките, абсолютно незаинтересован от непознатите хора. Тогава тя се приближила до мен и ме попитала дали може да ме гушне. Тя разказва: „Ти ме погледна невероятно умно и ми подаде камиончето, което държеше. Митко (съпругът ú) се приближи и започна да плъзга камиончето към теб.  Ти недоволно изръмжа, взе го от ръцете му и отново ми го подаде. Аз го взех, ти се заигра с другите играчки. Но вече първият контакт между нас беше осъществен и знаех, че ти си моето дете.“ Постепенно в следващите срещи съм се отпуснал и общувал с тях. Научил съм се да им казвам Митко и Ваня и дошъл денят, в който ме взели у дома. Тогава ме запознали с брат ми и сестра ми. Сестра ми разказва: "Аз бях на тринайсет, а ти беше едно такова уплашено мъниче, държеше се за дрехата на майка и оглеждаше всичко с големите си любопитни очи." С тях ме събират много прекрасни семейни спомени. Първият ми спомен от биологичната ми майка бяха нейните сълзи. Тя винаги плачеше, когато идваше да ме вижда. Мислеше, че не ú обръщам достатъчно внимание. Истината е, че тогава бях малък и не бях свикнал с нея. Тя може би проумяваше това, затова и не можеше да сдържи сълзите си дори пред мен. Дали това бе признак на обич? Не отричам, че тя ме обичаше и съжаляваше, че ме беше оставила. Това обаче не ми даваше топлин,а когато ми беше студено, не ме утешаваше, когато се чувствах самотен или когато усещах порив да нарека Ваня "мамо" и когато тя внимателно ме поправяше, за да не отнеме тази титла на една недостойна. Съжалявам, че изпитвам такава ненавист към биологичната си майка. Тя наистина не е имала друг избор в живота си, а никога не ме изостави напълно, с каквото и пренебрежение да се отнасях към нея. В началото наистина не разбирах, а когато проумях, започнах да я отбягвам нарочно. Наранявах я, но това беше отмъщение, че завинаги ми бе отнела правото на собствено семейство. Всеки път, когато Ваня прегръщаше сина си или дъщеря си, чувствах, че тази обич на майка към дете ми е отнета завинаги. Ваня никога не ме оставяше да почуствам разликата, но такава имаше. Веднъж биологичната ми майка се опита да ме прегърне. Разреших ú, за да видя какво е. След минута се дръпнах от нея. В прегръдката на Ваня имаше толкова топлина, тя беше майка. В несръчната прегръдка на биологичната ми родителка лъхаше единствено студенина и несигурност. Тя отново се разплака при неочакваната ми грубост. Този път плачех и аз, защото никога нямаше да имам това, което на толкова деца считаха за даденост - топла прегръдка от истинската си майка. А може би не. Когато срещата свърши, Ваня ме чакаше да ме вземе. Прегърнах я дълго и силно. Обърнах се. Биологичната ми майка ме гледаше от стълбите. Никога няма да забравя болката в очите ú.

Биологичната майка

Когато бащата на детето ми ни изхвърли на улицата, мислех, че светът свършва за мен. Толкова много го обичах, а и си нямах никой друг на този свят. Никога нямаше да изоставя детето, ако имах друг избор. Толкова го обичах, а нямах пари дори за бебешките храни. Няколко дни изкара на кърма, но аз не се хранех редовно и този източник на безплатно изхранване прекъсна. Сърцето ми се късаше, когато го оставих в онази кошарка с високи пръчки, които го обграждаха като в затвор. Обещах му, че мама ще се върне скоро. Когато си тръгнах, той се разпищя. Тогава сърцето ми се късаше, без да знам, че това е последният път, когато ще плаче за мен.

Когато ми го донесоха за първата среща след като го бяха дали на приемни родители, той също пищеше - този път в прегръдките на социалната работничка.  Взех го и го притиснах до себе си, но той не спря.  Попитах дали не е болен, но той не беше. Плачеше за новата си майка.

- Не мога да го оставя при тази жена. Тя ми го отнема. - казах аз на социалната работничка.

- Алтернативата е да го оставим в дома, - отвърна ми тя - а това не е най-доброто за него.

- Аз съм най-доброто за него. Аз съм истинската му майка.

- Когато сте в състояние да се грижите за него, ще Ви го върнем на минутата.

Тази минута никога не дойде.

Опитвах се да стъпя на крака. Започвах да работя, но нито нямах образование, нито физическа сила. Припечелвах малко, малко от социални помощи и свързвах някак двата края, но мизерията ме следваше навсякъде. Имах няколко краткотрайни връзки, но мъжете само се възползваха от жалкото ми положение. От малка бях слаб и зависим човек, винаги се нуждаех от нечие рамо, но животът не ми предостави такова, поне не за дълго. Исках да подаря цялата си любов  и топлина на детето си, но когато го прегърнах, изпитах само вина. Вина за всички онези неизпълнени обещания, вина, че го изоставих, вина, че не му осигурих дом и семейство. Нямаше топлина в тази прегръдка. Тогава видях как онази жена, Ваня, го прегърна - сърцето ми се сви. Тя му даваше всичко, от което аз го бях лишила. Мислех, че ще се разплача, както толкова пъти преди. Но в очите ми нямаше сълзи - нещо в сърцето ми се скъса.

Приемната майка

Още в момента, в който видях малкото същество в онази стая, разбрах, че ще го обичам до гроб. Само два пъти преди в живота си бях изпитвала подобни чувства, когато ми подадоха моите собствени деца за първи път. И този път  платих с болка за това чувство - сърцето ме заболя като го видях толкова малък, самичък и беззащитен. Той подаде онова камионче само и само на мен. Бях готова да го заведа вкъщи още в този миг, но приемната грижа изискваше време. В началото той се отнасяше с леко недоверие към нас. Беше прекалено малък, за да разбере, че искаме да сме негово семейство. Но ние не се предавахме - носехме му играчки, лакомства и цялата си любов. Но той не свикна напълно с нас, докато не го взехме вкъщи. Дъщеря ми и синът ми го приеха моментално - те отдавна искаха да си имат малко братче. С всеки ден привързаността ми към него растеше. Той не се и опитваше да говори, въпреки че беше почти на две години. Трябваше много да работя с него, докато проговори. Водих го и на логопед, но той не изрече нито дума. Една вечер си играеше и аз носех мляко на децата. Той седеше на земята и си редеше купчетата, когато вдигна глава и извика:

- Ваня, мяко!!!

Хитрецът му с хитрец - беше можел да говори, но го беше крил усърдно. Митко го вдигна на ръце, а с децата се скупчихме около тях. Сцената беше толкова мила. Малкият ни се смееше неудържимо като мъжът ми го подхвърляше нагоре. Но малка болка заседна у мен - никога нямаше да го чуя да ме нарече "мамо". Дори когато го правеше, трябваше да го поправям с цялата любов и болка, които ми причиняваше това. Помня, когато видях „истинската“ му майка за първи път. Тя беше бледо, русо същество, много слаба с зачервени от плач очи.

- Вие ми отнемате детето! - уязви ме веднага тя.

- Не приемам критика от жена, изоставила детето си. - отвърнах аз по-грубо, отколкото бях възнамерявала.

Двете се гледахме, изпълнени с омраза. Тя сведе очи и се разплака отново.

- Вие... не знаете... вие не сте изпаднали в моето положение...

- Права сте, и се радвам за това - отвърнах студено аз.

Оттогава отношенията ни бяха като на война с временни примирия в някой важен за него миг, който и двете трябваше да споделим. Моментът, в който аз разбрах, че съм победила, беше, когато веднъж той излезе от социалния дом и се хвърли в прегръдките ми.  Прегърнах го с цялата си любов и нежност, които изпитвах към него.  Тогава я видях - тя стоеше и ни гледаше. Майката. Изведнъж разбрах, че сама съм заслужила тази титла. Разбрах го и преди той да прошепне все така притиснат до мен:

-Мамо, мамо...