Глава Първа

Искри от миналото

Прекрасен летен ден. Птиците пееха някъде под сянката на високите дървета. Мелодията им бе красива пленителна и заслужаваща публика. Животинките щъкаха из забравените и обрасли пътеки скрити измежду боровете. Катериците пренасяха жълъди за зимата, трупайки ги в хралупите си. Тия опашати създания много приличаха на нас хората. Някои работеха, събирайки провизии за студената зима, други просто гледаха, а трети пък само изяждаха ценните жълъди. Пчелите търсеха скритите цветя в шубраците, за да може да изпълнят мисията си, от която зависеше живота им, този на прелестните растения, че дори и на хората. Обичах да гледам цветята, реенето на листенцата им от вятъра или лекото поклащане на стъблото всеки път щом до тях се спираше поредната пчела, за да ги дари с прашец. Беше наистина успокояващо да ги наблюдавам. Те не притежаваха емоции, нямаха чувства, не можеха да говорят помежду си, живееха си мирно и спокойно, докато настъпи денят, в който увяхват или пък биват унищожени от някое невнимателно животинче. Цялата гора бе като многочислен и добре синхронизиран оркестър. Измежду това парче земя цареше истинско райско спокойствие, поне преди ние да открием мястото и да го превърнем в наше „скривалище”.

- Хайде скачай, страхливецо! – хармонията и тишината бяха като една не много дебела пръчка в ръцете на дете, което със силни и постоянни опити щеше да я пречупи на две и да я унищожи, а накрая да я подхвърли на пътя. Ние внесохме хаоса  и то заради езерото, което се криеше в края на тъмната гора, която беше зад гърба ми в този момент. Аз стоях на една скала, която, разбира се, използвахме като платформа, за да скачаме от високо във водата. Сигурно сме искали да сме като олимпийските гмурци и да правим вълшебни превъртания във въздуха и с финес да се приземим във водата, но уви нашите полети надолу не бяха толкова красиви и в повечето случаи завършвахме по корем в малкото късче вода. Сигурно нямаше и два метра, но тогава като деветгодишно момче ми се струваха много повече. Гледах към бездната под мен и виждах приятелите си. Отвъд езерото се издигаше висока планина, която всяваше страхопочитание в сърцето на всеки стигнал толкова навътре в гората, че да я види в цял размер, тъй като от града се виждаше само високият й връх. Децата я наричаха „Огнената планина” заради някакви митове и страшни истории, с които родителите им са ги плашили, за да не си оставят зеленчуците на вечеря или да ги накарат да си легнат навреме. Беше толкова високо, че дори дърветата не смееха да растат там. Сивите оголени скали на върха почти докосваха облаците. Разбира се, така я бях запомнил като дете. Също и като скалата, която мислех, че е поне двайсет метра от езерото, но ако сега застанех до нея щях да разбера, че всичко е било просто илюзия на изплашения ми ум. Може би дори планината е малко хълмче. Защо изобщо си припомнях тези неща точно сега, вероятно защото пътувах точно натам, към малкото градче скрито в гората. Преместих се, когато бях на девет. Родителите ми получиха шанс за работа в големия град, която, разбира се, приеха. В денят на заминаването ми се разделих с безгрижното детство и с всички приятели. Трябваше да изживея истински кошмар в ново училище с непознати хора в непознат град. Ако си мислите, че годините, когато сте тийнейджър са най-хубавите от живота, значи наистина имате някакви проблеми с главата. Тогава нямаше социалните мрежи и малко по малко губех връзка с приятелите си. Но дори когато вече станах достатъчно голям, за да навляза в света на интернет, не потърсих старите си приятели. Пътищата ни се бяха разделили. Аз бях се променил, те също. Това е животът, неизбежно е. Дори не мислех за тях, най-вероятно и те за мен. Поне до този ден, когато отново пътувах обратно към миналото, връщах се в старата си къща и нямаше как да избегна срещата със старите лица. Бяха изминали цели седем години откакто се преместих, а сега трябваше отново да уча тук. Исках да започна живота си отначало и да съживя малкото светлина останала в душата ми. Може би щях да се представя с друго име и тайно щях да вляза под прикритие в редиците на старите познати.

- Извинете, свободно ли е? – съвсем се бях загубил из главата си, даже не бях разбрал кога автобуса е спрял на поредната спирка. Момичето изглеждаше с година или две по-голяма от мен. Явно забелязала, че съм със слушалки, тя протегна ръката си към мен, за да ме побутне и да привлече вниманието ми. Истината беше, че не слушах музика, слагах ги само, за да избягам от шума на автобуса и хората в него.

- Разбира се – прекъснах я, опитвайки набързо да прибера нещата си, които бях разхвърлял по седалките.

- Не се притеснявайте, на следващата спирка слизам.

Е аз бях щях да съм в този затвор на колела още поне пет часа, а в него вече се носеше застоял въздух овкусен от миризмата на чипс от задните седалки с незнайно гаден вкус – нещо между вмирисан чорап и бельо, носено със седмици, без да минава през пералнята.

- Аз съм…

- Кели, нали?

- Но как разбрахте?

- Носите си баджа, предполагам отивате на работа, разбира се, имайки в предвид, че е шест часа, най-вероятно сте втора смяна.

- Наблюдателен сте.

- Свикнал съм да си мълча и да наблюдавам хората.

За жалост спирката дойде и ужасният свистящ звук от спирачките на автобуса прекъсна разговора ни. Отново опрях глава на стъклото и се загледах навън. Сложих слушалките си и преминах прага на царството познато като тишина и спокойствие. Последните слънчеви лъчи се топяха във върховете на планините, които ни заобикаляха и наблюдаваха как малкият автобус се клатушка по тесните улици, покрити повече с прах отколкото с асфалт. Скоро и тези лъчи изгаснаха и слънцето примирено се прибра отново загубило битката с нощта. Мракът обгърна всичко наоколо. Имаше нещо страшно в тъмното. Не че ме беше страх от създанията с много глави и остри зъби, които се криеха измежду шубраците. Минах тази възраст, в която нещо такова да ме плаши, въпреки че се плашех лесно и дори един филм можеше да ме ужаси толкова много, че да не заспя с дни. В тъмното се криеше друга магическа сила, която ме стряскаше много повече. Един зов, вик, който ме привличаше като песента на сирените, които дават последна надежда на изгубилите се моряци. Прекарай много време в мрак и накрая ще започне да ти харесва и може би дори ще се почувстваш у дома си. Сладката тишина, която предлагаше луната. Безбройните мечти, които бяха под формата на звезди в небето. Успокояващата песен на щуреца в синхрон с вълчият вой някъде далеч зад хоризонта. Но това привидно спокойствие все пак беше плашещо само по себе си. Подскочих от поредната неравност по пътя, през която шофьора мина без да се замисля за заспалите си пътници. За малко да изтърва и телефона си, който стисках в ръка. Мразех тия устройства и ето че все пак го стисках в ръка сякаш бе по-ценно от всичко друго на света. Вече дори не си спомнях името на човека изобретил тия „умни” телефони. Може би бяха наречени така, защото бяха в пъти по-умни от хората, които ги използваха. Но дали господина, който е дал толкова от живота си, за да изобрети тая машина е знаел, че един ден ще пороби човечеството. Нека бъдем честни, колко хора виждате по улиците с телефони в ръка. Не ги интересува дали ще ги блъсне кола, за тях е по-важно да ровят в телефоните си. Дори аз, който ги обвинявам, не бях по-различен. Не можех да издържа и минутка без отново да отключа телефона. И наричат това еволюция? Какво изобщо е еволюцията? С мои думи това е развитие и промяна към по-добро. Точно както според Дарвин сме стигнали от маймуната до пещерният човек, а после и до модерният човечец роб на технологиите. Да не мога да отрека, че сме постигнали неща, които преди години са били невъзможни. Технологиите са толкова напреднали, че всеки ден се появяват нови и все по-нови неща. И все пак, голяма част от обществото върви назад по еволюционният път. Щеше да е хубаво някой наистина да може да се върне и да каже на пещерните хора, че са се провалили. Човешкото развитие в днешно време не е положително, следователно не може да се нарече еволюция, а по-скоро деградация. Поредната дупка на пътя обаче ме извади от размислите. Секундите минаваха бавно, минутите съвсем се тътреха, а часовете дори не искаха да тръгнат. Исках да избягам от превозното средство и най-накрая да съм свободен. Мразех дългите пътувания, те бяха уморителни и неприятни. Някакъв господин на предната седалка хъркаше толкова силно, че щеше да събуди и мечките скрили се в пещерите си някъде в подножието на планините. Опитвах се да не обръщам внимание и да се успокоя. В главата ми звучеше пиано отново, но и то не вършеше работа. Единайсетата соната на Моцарт бе заглушавана от хъркането на човека пред мен. Изобщо не можех да чуя темпото или различните тактове, мелодията в главата ми звучеше повече като на някое тригодишно дете, което за първи път виждаше пиано, отколкото на великия Моцарт. Някак си успях да издържа и последният час от пътуването и най-накрая навлязохме в населено място. Виждаха се малки къщички встрани от пътя. Спирахме все по-често, за да слизат пътници и накрая може би останах единствен. Все пак моята спирка беше последна, но вече бяхме толкова близко, че го усещах във въздуха. Шофьорът направи няколко резки завоя, а автобуса подскачаше от големите дупки по пътя, който вече дори не можеше да се нарече така, по-скоро карахме по горски път, а не по асфалтиран. След като отново се настаних удобно в седалката си след дупките, отново се загледах през прозореца. Пред мен се разкриваше невероятна гледка. Самата Огнена планина се издигаше високо над всичко останало и хвърляше зловеща сянка над целия град, който вече шофьора виждаше през предното стъкло. Нямата си представа какво чувство на облекчение ме сполетя, когато вратите на автобуса бяха спрели. Малкото градче нямаше автогара, само един знак, за да знаят къде шофьорите да спират. Нищо не се беше променило. Поне на пръв поглед. От този момент започваше моят нов и анонимен живот. Можех да бъда всеки. Можеше да съм готиното момче, което ходи със скъпи дрешки и слънчеви очила, дори да е зима. Или пък забавният, душата на компанията. Това бяха само стереотипи, но наистина можех да започна отначало.

- ЕДИ, ЕДИ! – по дяволите, това бях аз. Плановете ми за нов живот бяха смачкани и изхвърлени в кошчето. Към мен тичаше момиче. Очите ѝ бяха сини като моите, но лицето ѝ ми беше непознато. И все пак само с едно момиче някога съм бил приятел и явно това беше тя – Джеси. Цялото място беше пусто. Часът наближаваше полунощ и улиците бяха все така празни.

Накрая момичето стигна до мен и измерено от тичането си едвам успя да промърмори няколко думи, които нямаше да чуя, ако наоколо не цареше пълна тишина:

- Ти ли си, Еди?

- Не – хванах сака си и тръгнах напред.

- Значи все пак си ти – засмя се момичето и ме настигна. – Променил си се.

- Разбира се. Всички се променяме.

Дори малкото градче се беше променило, въпреки че на външен вид това не можеше да се забележи, аз го усещах. Във въздуха се носеше някакъв странен аромат. И не, нямах предвид сладникавият парфюм на Джеси. Някаква зла сянка бе надвиснала над града.