„Моля ви, спрете да ме търсите! Имам важни дела и ме разсейвате!“

  Тези думи той написа върху стар лист хартия. Възнамеряваше да го подпише и остави пред вратата на родителите си. Не можеше да им прати съобщение, тъй като нямаше мобилни данни, а за обаждане по телефона дори не искаше да помисля. „Нямам енергия! Ако се обадя, ще ме разпитват как съм и ще очакват да им обяснявам за себе си, а това на този етап е напълно недопустимо.“, мислеше си той, докато прегъваше листа на две. Планът беше да го пъхне под вратата на апартамента им и да избяга.

  Това и направи. Листът се плъзна гладко през малкия черен разрез между вратата и пода и изчезна в старя апартамент. Още от долния етаж можеше да помирише лещата, която майка му правеше задължително поне веднъж в седмицата. Миризмата от ястието донесе и спомени от детството. Пред очите му оживяха група малки деца с ожулени от бягане колена и насочени към него пръсти. Като заредени пушки.

-Миришеш на манджа! Миришеш на манджа! – крещяха малките лайнари, а пискливите им смехове изпълваха целия квартал. Сега всички знаеха, че мирише на манджа. В главата му тези деца си плащаха цял живот за унижението.

  Тряскането на входната врата от първия етаж го откъсна от неприятния спомен. Пред него отново стоеше старата дървена врата, боядисана в бяла боя, която времето съвсем не беше пощадило. Трябваше да бяга преди някой съсед да го разпознае. Обърна се като робот към стълбището, бледото му безизразно лице сега бе придобило жълтеникав оттенък, и се спусна надолу. „Като шпионин съм. Работя за някоя огромна компания и изпълнявам тайни поръчки. Аз съм най-добрия агент – всички разчитат на мен да предам съобщение, от което зависи хода на войната.“ То доближи празната си китка към устните и даде сигнал на екипа си – „Мисията е изпълнена.“

  Съвсем скоро газеше през локвите по мръсната разбита улица обратно към своето гнездо, свито в таванското помещение на една стара сграда в покрайнините на квартала. Колкото постройката носеше безпощадния отпечатък на времето, толкова и неговата малка стаичка. Стените бяха плесенясали, напомняйки на скали от морското дъно, покрити със зелени водорасли. Имаше едно малко прозорче, което вече едва ли би могло да изпълнява функцията си на такова, тъй като не беше чистено никога и по него белееха засъхнали дъждовни капки и птичи лайна. Скърцането на разбитите дъски от пода винаги го посрещаше с вълнение, тъй като те двамата бяха останали сами на целия свят. Единственият издайник за присъствието на друго живо същество освен на мухъла, беше малкото легло, скътано в единия ъгъл под прозореца. С изключение на някога белите завивки, които сега се бяха накичили с жълтеникави петна от пот, това легълце бе съвсем голо. Такава ужасна съдба му беше отредил неговият собственик.

 Но креватът не беше единственият осъден обитател на стаята. Една малка плюшена играчка олицетворяваше нагледно света тук. Беше плюшено момиче, застинало в ранните години на живота. Прахът и годините отдавна бяха заличили първоначалните цветове на роклята и косата й, а на мястото на лявото око сега зееше черна дупка, придавайки призрачен вид на момичето.

-Здравей! – той поздрави съквартирантката си и затвори изгнилата дървена врата зад себе си. Антоанета го чакаше цяла сутрин да се прибере и да й съобщи резултата от тайната му мисия.

 – Да, да, всичко мина добре. Пъхнах писмото през вратата и избягах.

 Антоанета мълчеше доволно от ръба на леглото. Той се приближи към момичето и нежно я повдигна от мястото й. Двамата погледнаха през мръсния прозорец към още по-мръсната сбирщина човеци долу пред блока. Той придаде израз на възмущението си с едно бързо пуфтене.

-Как не им омръзна да са такива лайнари? – поклати неразбиращо глава.

  Групата хора долу бяха Димитър, Таня и Крис – негови приятели от детството. Събираха се понякога на пейките пред блока, за да пият бира, да си говорят и да вбесяват нашия герой, който винаги ги гледаше от високата позиция на своята сива кула. За него те бяха прости хора поддаващи се на прости инстинкти. Искаха да пият, да се социализират, защото не можеха да живеят без миризливите им усти постоянно да бълвочат думи, и други такива глупави начинания, на които той твърдо отказваше да се излага. Преди му звъняха редовно, канеха го да излиза с тях, но той просто не виждаше причина да го прави. Сега, когато не беше разговарял с човек от може би цели три месеца (освен ако не броим онзи път, когато ужасната касиерка на касата беше достатъчно тъпа да го попита дали би искал торбичка за покупките си, разкривайки твърде голяма част от устната си кухина – той все още виждаше ясно дебелия й слузест език и това не му даваше сън нощем) той се замисли дали би дал шанс на тези искащи да си намерят спокойна работа, раждащи деца и постепенно погрозняващи, подебеляващи и потъпяващи същества. Дръпна пердето сякаш да предпази очите си от тежък грях. Отговорът беше ясен.

 Антоанета споделяше вижданията му за света. Само тя беше разумна като него. Бяха заедно от години. Той беше всеотдаен режисьор и сценарист на нейната съдба, а тя беше най-прецизната актриса и главна героиня на всичките му пиеси. И най-красивото нещо, което притежаваше той. Е, единственото нещо, което изобщо притежаваше. Антоанета имаше дълги, меки коси, които днес бяха руси, утре черни, а понякога червени. Очите й бяха дълбоки и тъмни, гледаха го умно и разбиращо. Тя беше каквато поиска той. Никой друг на света не притежаваше това умение и затова той се отдели преди година да живее сам със своята кукла.

 Времето изтече бързо от дупките и на днешния ден и вече трябваше да си лягат. Той се мушна в леглото и се сви, прегръщайки колената си. Така приличаше на зародиш, потънал в омърсената утроба на завивките. Антоанета постави да легне до него.

 -Да, бих желал чаша уиски с малко лед. – прошепна той между колената си. Пръстите му механично местят няколко кичура от черната му топирана коса, които се опитват да пречат на гледката му. Намира се зад кулисите на собствения си концерт. Годината е 1987 и групата му вече преполовяват първото си, не, второто си световно турне. Приятелката му, на която разбира се изневерява, тъй кат рок звездите са такива, скача от мястото си на кожения диван до него и отива да му налее чаша Джак Даниелс (това пият рок звездите все пак). Той й благодари, поемайки дебелата стъклена чаша, която е пълна почти до ръба с тъмната кафеникава течност, а няколко ледчета танцуват на повърхността като прозрачни айсберги в кехлибарен океан. Антоанета се връща до него, опъвайки дългите си голи крака върху скута му. Той е истинска звезда. Списанията пишат за него, хиляди знаят текстове на песни, които той самият беше писал (някои за бившата му любов , други за невероятния живот на рок звездите), красиви жени се хвърляха в ръцете му. Беше силен, богат и смел. А Антоанета беше там до него.

 Сутринта го завари свит в същата позиция, в която го посрещна нощта. Антоанета все още спеше на мястото си. Сънят й беше дълбок и рядко се мърдаше. Той отвори очи и секунди по-късно усети, че дъхът му спира някъде в средата на гърлото. Скочи панически от леглото, но се подхлъзна и падна по лице на земята. От дробовете му се чуваха хриптящи звуци. Опитваше отчаяно да поеме глътка въздух, но такава не идваше. Ръцете му несъзнателно се вкопчиха около гърлото сякаш се опитваха да го разкъсат и да извадят злосторника. Лицето му потъна в алени нюанси, разкъсвани от дебели сини вени, напомнящи бръшлян, обвил в прегръдката си някоя стара тераса. Той продължаваше да се гърчи на пода. Краката му се свиваха и отпускаха конвулсивно, ритайки беззащитното легло.

 Все така притихнала на мястото си, куклата се взираше през единственото си око към задушаващия се мъж на пода. Студеният й поглед издаваше апатия към болката на собственика й, а по ръбовете на котловината, оставена от изгубеното й око, личаха черни мъхести петна. Същите, които бяха превзели и ъглите на тавана.

 -Антоанета! – той успя да извика, въпреки задушаващата болка в гърлото. Пред очите му е появяваха бели петна. Приличаха на фойерверки, които изригваха върху тавана на стаята.

 –Помогни ми! – пръстите му отчаяно опитваха да издерат дупка в гърлото, през която да влезе малко кислород, но единствено успяваха да нарисуват дълги и хаотични розови линии по пребледнялата му кожа. Скоро от устата му започна да изригва гъста слюнка, която като бързаща да се влее където и да е река се спусна надолу по брадичката му.

 -Не мога нищо да направя за теб. – прошепна Антоанета. Студени слънчеви лъчи си пробиваха път между засъхналите капки дъжд и прах по прозореца и се разбиваха като комети някъде зад парцаления й гръб. Така придаваха почти свещен вид на старата кукла. Той си помисли колко нереална изглежда сега в този момент.

 – Аз никога не съм се случвала. – последното, което чу. Беше шепот от някое много далечно място.

 Вечерното небе хвърли любопитен поглед през малкия мръсен прозорец на таванската стаичка. Там един мъж лежеше по лице на земята и сякаш беше принесен в жертва на някоя зла сила, заобиколен от градина черен мухъл. Над него стоеше една малка кукла, покрита с пухкави черни петна. „Като надгробна плоча“, помисли си небето и продължи по пътя си.