Краят
Котката беше черна с много светли зелени очи. Стоеше на ъгъла и ме гледаше втренчено, подозрително, готова да направи скок и да избяга. Не смеех да помръдна. Имаше нещо вълшебно в това нереално същество, дошло от приказките, загадъчно и красиво. Дори тя ме разбира повече, мислех си аз с горчивина, с душа наболяла и препълнена с мъка. „Писе“ – гласът ми замлъкна и се задави в ридание. Изведнъж цялата мъка, събрана в мене, намери израз в сълзите, които неудържимо се стичаха по бузите ми. Загубих представа за времето. Не помня колко сме се гледали. Знам само, че изживявах своеобразен катарзис, който ме пречистваше от мръсотията на този свят. По пътя се зададе камион и шумът му я уплаши. Тя ме погледна още веднъж, сякаш искаше да се сбогува и избяга, прехвърляйки оградата на съседния двор. Чак сега си дадох сметка, че нещо в мене се беше скъсало, пречупило и моят живот никога нямаше да бъде същият.
Всичко започна тази сутрин, когато Митко ми се обади, че ще закъснее довечера, един от ...