Краят на лятото
Всъщност е съвсем обикновен ден. Ден като всички останали. Август си отива, а с него и лятото. Но времето е още меко и топло, още мирише на сол и море, слънцето още позлатява покривите на къщите, когато тя минава покрай тях. А те я гледат, накацали по хълма, разперили керемидените си криле, по-големи и по-малки, по-бели и по-сиви, чайки и гларуси, припичащи се на слънцето. Покрай босите й крака се вдига прах, а вятърът, духащ откъм морето, си играе с косите й. Тя не обича да минава през гората, макар че това не е тъмна и гъста гора, а борова гора с шарена сянка и мирис на смола. И все пак, ако не бързаше не би минала през нея. Има нещо хищническо в тези дървета и в тяхната борба за слънцето; хилави , но дълги те протягат алчно клони към светлината. Десетилетия на възход и падение, запечатани в тази гора. Едни дървета, паднали вече, повалени от буря или от времето, а други сега израстват и бързат да достигнат небето. Дърветата се надвесват над нея, протягат жилестите си ръце от двете страни на пътеката, накланят рошавите си глави сякаш искат да затулят слънцето. А къпините закачат с острите си нокти бялата й пола и я подръпват към себе си. Обзема я страх или по-скоро някакво лошо предчувствие и без да знае защо тя започва да тича. Спира чак, когато достига плажа. Без предупреждение гората свършва и отстъпва място на ситния светъл пясък. Залязващото слънце блесва в очите й, но тя се успокоява чак, когато го вижда да седи на кея. Видът на гърба му, спокойно изправен, и на косите му, позлатени от слънцето, й дава познатата сигурност. Тя се доближава бавно, успокоявайки дишането си. Дъските скърцат под краката й, но той не се обръща, научил се е вече да познава стъпките й. Тя сяда без да спира да гледа залеза, краката й бавно потъват в хладната вода. Той не я поглежда.
- Ето къде си бил - казва тя, колкото да каже нещо.
- Утре заминавам, - отвръща той. Сякаш тя не знае - утре с влака в девет - добавя.
- Не искам да заминаваш - отговаря тя. Сякаш той не го знае.
- И аз... и аз. - повтаря той.
После няколко секунди мълчание, правят се, че гледат залеза.
- Нима наистина заминаваш? - още не може да повярва. За един кратък миг в гласа й проблясва надеждата, че той ще отрече.
- Нима наистина събрах всичките си неща в този проклет бездънен и твърде тежък куфар? - това не е въпрос. Гласът му някак несвойствено потреперва.
Чак тогава тя го поглежда и вижда, че е плакал. Значи е истина. Значи наистина заминава. Сега е неин ред да заплаче. Скрива лице в ръцете си, а раменете й леко потреперват сякаш от студа. Той протяга ръка към нея някак несръчно, но после спира. Няма смисъл. Ръката му остава да лежи като чужда между двамата. Няма нужда да й обещава да се върне, няма нужда си казват, че се обичат. Няма нужда да си обещават да не се забравят. Всичко се знае. Всичко вече е казано. Няма полза. Затова и тя спира да плаче. Поглежда водата. Как може морето да е толкова спокойно, изобщо не го засяга какво става около него! Чак тогава той разбира какво трябва да направи с ръката си. Ръката му се протяга към нейната, взима я нежно и я поднася към устните му. Няма по-прекрасен и по-нежен жест и няма нищо по-прекрасно на света от тях двамата, седнали на кея. В този кратък миг, в който устните му парят пръстите й, а те бавно се протягат да избършат сълзите му, точно в този миг и нито секунда по-късно тя се превръща в жена. Двамата се приближават, устните им леко се разтварят като за целувка. Но тогава той решава да не прави нещата още по-трудни, те и без това са невъзможни.
- Не идвай на гарата утре - прошепва той и леко се отдръпва.
Тя разбира и макар че й се искаше той да я целуне, знае, че така ще бъде по-леко.
- Не ме изпращай - отвръща - няма нужда - и с бързи, но несигурни крачки се отдалечава
Тогава нещо трепва в него. Той става и се втурва след нея. Два реда мокри стъпки остават по кея. Тя усеща топла и силна ръка, която я хваща през кръста, категорично и рязко той я извръща към себе си. И в мига на тяхната последна, дълга, страстна и болезнена целувка, точно в този миг и нито секунда по-рано той се превръща в мъж. И само миг след това, когато устните им се отдръпват, след последната им целувка, сладко-горчива и малко солена, точно тогава настъпва краят на лятото. Но тя не забелязва, че лятото си е отишло, защото дъхът му пари лицето й.
- Не ме забравяй никога! Чуваш ли?! Никога!
Думите му се запечатват завинаги в съзнанието й. Устните му леко потрепват сякаш за усмивка, но тя знае какво е това, това е страх и болка. Тя се затичва към гората, а той остава да стои там на плажа като фар, с ръце, падащи някак ненужни, с наведена глава и с коси, озарени от последните лъчи на слънцето за това лято. Когато тя се обръща преди да се скрие в гората, той още седи там неподвижно. Всеки следващ ден, когато ще отива на плажа след това, тя ще се затичва към края на гората и после ше спира разочарована сякаш е забравила, че той е заминал, сякаш е очаквала да го види, застанал там.
Тя тича сред дърветата, още по-зловещи, потънали във вечерния сумрак. Но тя не ги забелязва или поне не ги поглежда. Сега вече знае, че няма да отиде на гарата, знае, че тази целувка ще я грее през зимата, чак до другото лято и след това. Но сега тя не мисли за това. Не мисли дали той ще се върне след година или две, мисли само за това, че той заминава, че него няма да го има, че ще бъде сама и което е по-лошото - самотна. И страхът отново я обзема, притиска я, задушава я. Тя продължава да тича. Дърветата се вият нагоре като змии, а вятърът плющи между тях като между корабни въжета. Тя продължава да тича и когато излиза от гората. От къщите се виждат само студените им жълти очи, вперени в нея. Ще й се да си представи, че са светулки, но никак не приличат на такива. Ужасно тихо е, само шумът на вълните долита от прибоя и вятърът помита улиците. Градският часовник започва да отмерва своите удари, гласът му звучи някак пресипнало днес. На кукумявки, ето на какво й приличат, кукумявки и бухали, вперили зловещи немигащи очи в нея. Всичко сякаш я притиска надолу - и студените светлини и вятърът откъм морето, и беззвездното още небе. Краката й се подкосяват, тя сяда на изстиналия вече асфалт и започва да плаче, и плаче както никога преди. Сълзите се стичат от очите й без тя да се опита да ги спре. След всички тези щастливи дни, прекарани с него, твърде дълго не бе плакала. Знае, че няма смисъл, но плаче ли плаче без глас, а сълзите се стичат по бузите й. Същинска лятна буря. Последната лятна буря за годината. Дълго след като е спряла да плаче тя продължава да седи и да гледа как жълтите очи угасват, а после как звездите изгряват.
Всъщност съвсем не беше обикновен този ден в края на август, в който си отиде лятото. Още тогава тя знаеше, че независимо дали и кога той ще се върне, тя никога няма да го забрави, него и този ден. Освен нея никой не разбра, но те всички се промениха, промениха се без дори да го осъзнават, за нея те никога вече не бяха същите, градът и гората и плажът с кея и дори морето, което уж нищо не го засягало. Вече никога нищо не беше същото. Затова никога не казвайте, че е било ден като всички други в края на лятото.
12.03.06
© Калина Всички права запазени