Краят на очакването
Деветнадесети юли. Времето спря. Смятам, че часовниците не се движат. Жегата ги прави мързеливи. Нощта тихо настъпва. Луната ми се усмихва в движение. Спира за момент и образът ѝ се увеличава. Полумесецът се запълва и се превръща в кръг, който излъчва потоци нежност във вид на светлина. Един лъч ме погалва по главата и чувам гласа на Богородичка:
– За къде бързаш? Остави стрелките на часовника на мира! Времето идва. Аз съм тук, но бях с детето ти девет месеца и винаги, през всичките тези години, когато се нуждаеше от теб. Защо плачеш? Утре, утре твоето дете ще прегръща своята рожба. Сина си. Ще му пее песнички, ще му говори...Ще ѝ помагам до края! Обещавам!
– Благодаря Ти! Тя заслужава, защото понесе много страдания! Изрони милион сълзи, а аз...Майка да имаш, майка да не си, както е казал мъдрият народ.
Сякаш тук, в Мадрид, са дошли всички от дома, да не съм сама в нощта, преди да се роди внук ми. Зет ми, който носи божественото име Богдан и аз все ги обвинявам, че ...