evgeniagenka (Генка Богданова) 3 октомври 2017 г., 1:11

"Кръвта вода не става" 

182 1 9

Разказ от Генка Богданова

 

 

     Дъждът кротко  потропваше  по стъклата. Беше ситен пролетен дъжд, за който земеделците казваха, че е дар от Бога за посевите. Но Ивана никак не му се радваше, защото покривът на старата им къща отново беше протекъл около комина и ръждиво-черното петно на тавана  се беше втренчило в  нея като дяволско око и сякаш  й се подиграваше: „ Ха, да те видя този път, как ще ме  изстържеш и заличиш!”

      За кой ли път мъжът й  се опитваше да спре течовете с подръчни материали. Но керемидите бяха толкова стари и чупливи, че щом се качеше на покрива, колкото и да внимаваше къде и как стъпва, течове се появяваха на  нови места.

      Ивана кърпеше  вълнените чорапи на мъжа си и често поглеждаше навън. Беше време за обяд, а  Петьо още не се беше върнал от училище. Чакаше го да  се върне, за да изпрати по него  обяда на болната си майка. Най –после пътната врата се хлопна и синът й  притича през локвите на двора, остави разтворения мокър чадър на  верандата и  влезе в топлата стая. Хвърли ученическата си чанта  на  дивана, грабна една ябълка от чинията на масата  и развълнуван побърза да  сподели с майка си  това, което  бе научил от братовчедите си:

     -  Мамо, знаеш ли, че  в неделя чичо Стоян  и леля Петя ще правят освещаване на новата им къща? Поканили са всички от квартала в ресторанта…

Ивана смръщи вежди, захвърли  закърпения чорап на дивана  и нервно перна с длан  тънката шия  на деветгодишния си син:

– Млъквай, бе магаре! Колко пъти съм ти забранявала да изричаш  името на този мошеник у дома?  Освещаване щял да прави! Помен да му направят, дано!

Петьо наведе глава, но не се сдържа и  плахо попита:

– Ама защо, мамо? Защо  толкова мразиш  чичо? Той не е лош човек. А и леля Петя  е много добра. Нали са ни роднини? Дядо каза, че с децата им сме първи братовчеди, една кръв…

– Роднини били! Врагове са ни те! Такива роднини и за съседи на гроба си не ги искам! Чу ли?  Забранявам ти да говориш с тях! И да не съм те видяла още веднъж  със синовете им да играеш, че ще те наложа с  метлата по гърба, тъй да знаеш! Бягай да си измиеш ръцете, хапвай набързо и бягай при баба си, че  закъсняхме с обяда!

Чул отдалеч разправията  им, вкъщи влезе  и баща му. Събул  мокрите си чорапи отвън, Тодор пристъпи  прага, бос, уморен и ядосан и докато разкопчаваше  подгизналата от ситния дъжд работна  куртка  се обърна към жена си:

– Ивано, каква е тази гюрултия? Цялата махала ви чува. Стига  си тормозила детето, заради нашите разправии! Каквото било-било! Забрави най-после! Моли се да сме живи и здрави…

Ивана се наежи като изхвърлена от полога  квачка, сложи ръце на кръста и ядосана, че мъжът й не застана на нейна страна, го изгледа накриво:

–Да забравя, а? Не щеш ли да отида, с печена кокошка  и с бъклица  вино, да ги моля да

се сдобрим? Ти забрави ли вече какво ни сториха?  Виж Стоян и погледни себе си! Той ви-ри гордо главата като господар, построи си нова къща, кара  западна кола, а ти  по цял ден копаеш като къртица  на полето, свиваме се като просяци под потрошения покрив на бащината ти стара къща и единствената кола, която някога си имал е магарешката каручка.

Аз ръцете си изпотроших да стържа петна и да мажа  тавана, а госпожа етървата  се кефи в новата си къща!

–Че кой ни е крив като не искахме  да учим на времето, че да станем хора като тях? Стоян ли е виновен, че се изучи за  агроном? Завърши и икономика, затуй  го избрахме за председател на новата земеделска кооперация.  Е, специалист е братлето и жена му  е  учителка, работят, печелят  добре с честен труд, затова имат повече от нас. Късметлии са!

– Аха, тъй значи, късметлии били! Значи не баща ти, ами късмета им  приписа  хубавия парцел в горната  махала? На нас оставял къщата с покъщнината. То пък една къща, една покъщнина! Сякаш ние сме бедните роднини, пък брат ти и жена му – принц и принцеса! Ами заради късмета им ли, или заради твоята  мекушавост,  пак те  взеха похубавите ниви в „Бозалъка”? Нали ти – „честната Марийка от долната махала”, им предложи  да теглите жребий, вместо да притиснеш баща си да ти  даде всичките ниви като компенсация, че не си харчил като брат си пари за  университет. На нас се паднаха „ келеметата” , а на него  похубавите ниви. Че и кравите  по равно делихте! …

Да забравя, викаш? Да простя?  Никога!  За мене те са душмани, мразя ги  и ще ги мразя докато умра!

      Детето  се стъписа от  злобните упреци, с които   майка му  засипваше баща  му, разплака се, грабна  пазарската чанта с обяда на баба си   и  се измъкна  незабелязано навън, отвратено  от тази грозна сцена. 

      Навън дъждът се беше усилил и отдалеч се чуваше злокобния звук на  прииждаща  от всички страни  вода, от която нивото на близката река  опасно растеше всяка минута и заплашваше да залее  моста към горната махала, където живееше сама болната, стара баба  на Петьо…

 

    След  поредния  скандал, който му вдигна  Ивана,  на Тодор му се отщя  да се храни, обърна гръб на  жена си, зави се презглава  и се опита да намери спокойствие  поне в съня.

Ивана  го изгледа накриво, взе другия чорап и  също обърна гръб на изстиващия на масата обяд, замислена за  калпавия си късмет.  По едно време се сети за Петьо и тревожно погледна към  обилно леещия се навън дъжд. „ Мама  няма да го пусне  да се върне в токова лошо време. – опита се да успокои сърцето си. – Сигурно ще спи  при нея тази вечер. Ама и ние сме едни родители! – ядоса се пак  Ивана. – Ако му бяхме купили телефон, сега нямаше да  ми се свива сърцето  дали е пристигнал и дали ще остане при баба си.”

Жената стана и се запъти към  домашния стационарен телефон, за да звънне на  съседите на  майка й,  но в този момент  зави  селската сирена, която предупреждаваше за бедствие. Сърцето на Ивана  изтръпна от лошо предчувствие. Втурна се към  вратата, излезе на веранда-та  и изтръпна от ужас. Дворът им беше пълен с мътна вода  до колене, която всеки миг се по-качваше  и пълзеше неумолимо към къщата, повлякла  прекършени клони, слама, пластмасови бутилки и  кашони от  сметището.

–Тодоре ставай! – разпищя се  Ивана. – Ставай, че ще се издавим! Реката е излязла от коритото  и  е заляла цялата махала.  Божичко, какво става с детето? Добре, че мама живее  в горната махала, далеч от реката! – не спираше да нарежда  уплашената жена и като парализирана  не помръдваше от верандата, вперила  очи в прииждащата вода, която вече заливаше найдолните стъпала на  къщата им.

Не  по-малко разтревожения й съпруг я разтърси, за да я изкара от вцепенението, което беше изпаднала  и изкрещя:

  • Стига, Ивано! Стига си нареждала и си ни оплаквала живи! Бягай да вземеш документите, парите и някоя дреха и тръгвай да се спасяваме, докато можем! А аз ще  отида да  пусна животните от обора. Дано вече да не съм закъснял! – изпъшка  отчаяно Тодор и нагази в мътната вода , която стигна до средата на бедрата му.

След малко  Ивана го последва, натъпкала на две – на три  най- необходимите им на първо време  дрехи и документи в  голямата чанта  и  нагази в студената, покрита с мръсна пяна  вода, опитвайки се да  стигне до пътната врата.  Тодор явно беше успял да стигне навреме до обора и сега освободените животни като пощръклели от уплахата се щураха из двора като тях търсеха  спасение към улицата, която също беше под водата, но извеждаше  към по-високо разположената част на селото.

      Тодор  трескаво  дърпаше двете крила на портата, за да ги отвори по-широко, когато  на улицата пред тях спря  камион. От него слезе  брат му   Стоян  и му  помогна, да отвори, като измъкна  с големи усилия  дървото заклещило се под едното крило. Двете крави, магарето и овцете едва не го стъпкаха по пътя си към свободата, но той  се хвърли към брат си и снахата, за да им помогне с багажа.

  • Бързайте, бате! Качвайте се в камиона, че скоро няма да успеем да се измъкнем! – Грабна чантата от снаха си и  й помогна да  влезе в кабината, докато брат му  вече се качваше в каросерията. Стоян  отново се върна нетърпеливо  към пътната врата и огледа двора, но като не видя детето тревожно извика:
  • Ами Петьо? Бате, бульо, къде е детето?

Ивана отново зави като на умряло, а  брат му  сякаш изплака:

  • Не знаем  Стояне! Преди половин час тръгна  към баба си да й носи  обяда  и не успя да се върне. Дано  да е останал у тях!

Сърцето на Стоян  запърха  уплашено от плъзналия страх в гърдите му. Преди да тръгне на-сам по селския радиовъзел съобщиха, че  стената на местния микроязовир се е скъсала и во-дата е отнесла  моста, който свързваше двете махали. За своето семейство  не се тревожеше толкова, защото живееха нависоко и далече от реката, но  семейството на брат му живееше в ниското, близо до реката и сигурно беше пострадало от  внезапното наводнение. Добре,че бе-ше в автобазата, когато завиха и сирените. Без колебание  остави работниците  да спасяват каквото успеят от  складовете , метна се на камиона и  тръгна да спасява семейството на брат си. „Слава, Богу, пристигнах навреме! Но, Господи, какво ли е станало с  Петьо? Дали е успял да премине отсреща, или  приливната вълна го е изненадала и отнесла?”

      Стоян решително  запали двигателя, но вместо да подкара камиона към горната махала, зави  направо към мястото, където  само до преди броени минути  стоеше моста.

„Дано да е жив и здрав в къщата на баба си! –молеше  се той безмълвно,  но тревожните мис-ли не му даваха покой.- Ами ако  не е успял да стигне навреме и, не дай, Боже, е паднал от моста в побеснялата река? Ако вече се е удавил или  всеки момент  водата ще го погълне?”  - - -  Господи, пази невинното дете! –промълвиха побелелите му от страх  устни, докато Ивана, почти примряла от страх, от чувството на вина  и тревога за детето, ридаеше неудържимо  на седалката до него и  го караше да се чувства  още по-зле. Стоян се измъкна от кабината и се качи в каросерията при брат си, за да огледат от по-високо.

    Дъждът беше спрял, и като че ли нивото на  водата  не беше се покачило повече. Но докъ-дето стигаха погледите им  къщи и дворове бяла потънали  в море от  мътна вода. Ако не беше тополата сред плачещите върби по брега , която  стърчеше сред глухо бучащата, разпенена во-да , едва ли щяха  да  познаят къде е бил моста.

– Нищо не се вижда! Тук няма жива душа. Може Бог да е чул молитвите ни и детето да е пристигнало при баба си преди водата да отнесе моста. – промълви с плаха надежда  Тодор.

В този момент  Ивана изпищя , отвори вратата и скочи  във водата като обезумяла.  Тя сочеше към върбите и  цялата разтреперана от  ужас  се опитваше да им  каже нещо. Двамата братя скочиха  при  нея, Тодор я прегърна през раменете и  се опита да разбере какво иска да му ка-же.

-   Чантата…,  моята чанта с обяда на мама…., ей я там , закачила се е на един клон! Детенцето ми-и-и! Милото  ми детенце, удавило се е! Божичко, защо ме наказваш така! Защо ми отне единствената рожба? - пищеше Ивана и се мяташе като обезумяла, опитвайки да се отскубне от ръцете на мъжа си  и да стигне до върбата!

-    Бате, вие не можете да плувате. Стойте тук, аз ще отида да огледам  отблизо. Може пък само да е изпуснал чантата докато е бягал през моста…- опита се да ги поуспокои и окуражи Стоян и решително тръгна към върбата през  студената вода. Колкото по-напред отиваше, толкова  по-дълбоко ставаше. Тук  улицата се снишаваше  до най-ниското си равнище   и когато най-после, с големи усилия  стигна до върбата,  водата вече стигаше до гърдите  му. Той се хвана за един от клоните  и  след няколко неуспешни опита успя да  достигне и откачи  чантата. Позна я. На-истина беше на  буля му Ивана. Още преди да се скарат и тя да ги намрази, той и я беше донесъл като подарък от Гърция. Беше красива, голяма и удобна чанта  и тя  винаги пазаруваше с нея. Никоя жена в селото нямаше подобна чанта.

     Като внимаваше да не хлътне  в още –по-дълбокото, Стоян отново се огледа  внимателно.

Стори му се, че на по-долната върба  има нещо  оплетено между клоните. Пусна  торбата по течението и стъпка-по стъпка  успя да  стигне  до  другото дърво. И тогава видя детето. Само на педя от водата, приклещено между два  дебели клона.

„Боже, дано да е само припаднало! Дано да е още живо! Ако е удавено, как  ще кажа , как ще понеса мъката на брат си  и на буля Ивана! Лоша и завистлива е, но е майка и няма да понесе този страшен удар.” – молеше се горещо Стоян  и правеше  отчаяни опити да  се стъпи  да из-корубения, дебел дънер на старата върба, за да  стигне до детето. Най-после, задъхан и почти задушен от внезапната болка, плъзнала като огнена лава  в гърдите му, успя да се закрепи, да изпълзи  по хлъзгавите клони  на върбата до отпуснатото тяло на Петьо. Повдигна главичката му и напипа  слабия пулс  в сънната артерия на вратлето му:

– Благодаря ти, Господи, Ти чу молитвите ни и се смили над нещастните родители! – прошепна  Стоян през посинелите си от студа   устни. После се обърна  и  извика през бликналите сълзи на облекчение, доколкото му позволяваше страшната, задушаваща го болка  в гърдите:

– Бате, бульо, жив е! Жив е Петьо! Само е припаднал. Отидете до кметството за помощ, защото сам няма да мога да го сваля от дървото. Не бойте се! Ще стоя до него  докато се върнете!

     С последни сили успя да се качи и да издърпа припадналото дете на  по високо. След това свали  колана си  и привърза  Петьо за по-сигурно на  клона.  И това беше последното, което успя да направи за  единственото  дете на брат си,  преди инфарктът да „взриви” голямото му благородно сърце.

 

© Генка Богданова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
Игрите на съдбата »

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • aleksandra79 (Анелия Александрова) Браво, Генка! Страхотен разказ, добър замисъл, много живо описание. Успех!
  • evgeniagenka (Генка Богданова) Здравейте приятели! Извинете ме, че едва сега реагирам и отговарям на коментарите ви, но бях при де;цата в Равда, за да организираме сватбата на внучката ми, която беше вчера. Благодаря ви, Доче, латинка, Иван и Люси, че проявихте интерес и харесахте разказа ми.
  • Довереница (Дочка Василева) "Доброто добро не паща" казваше баба ми. Впечатлена съм! Поздравления!
  • LATINKA-ZLATNA (Латинка-Златна) Поздравление за разказа, Генке!
  • kryskat (Иван Станков) Страхотен разказ! Поздравления! Ох... достатъчно силен и въздействащ е Генка! Не трябваше да "убиваш" брата. Неочаквано ми дойде. Макар, че да си признаем в живота на добрите и благородни хора, като че ли по често им се случват лоши неща...
  • ЛюсиЦ (Люси Петкова) Чудесен разказ💐
  • evgeniagenka (Генка Богданова) Нали знаете приказката" Завистта и злобата нямат почивен ден. ще те открият и в гроба, за да те ухапят" Добре, че има и благородни хора, за да им противостоят. Жалко, че в повечето случаи те стават жертва на собствменото си благородзство.
  • Ve2666 (Василка Ябанджиева) Браво! Истински загрижен човек, готов на саможертва за брат си и семейството му, въпреки омразата на снахата. Защо винаги добрите страдат и изпитват хорската злоба на гърба си?
  • robertratman (Robert Ratman) Хубав разказ.

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.